Interactive Fiction

На път сте да прочетете една история. Или, по-скоро, част от такава. Вашата роля е да напишете тази история, поемайки контрол над един-единствен миг от живота на човека, чиято е тя. Вашата намеса ще постави начало и ще сложи край на този разказ. Внимавайте обаче – съществуват много истории и не всички истории са за един и същи човек.

С тези думи започва една от най-въздействащите игри, които съм виждал на компютърния си екран. Мъжът от увода се намира в супермаркет. Имал е тежък ден. Досадните пазарски задължения са към своя край, когато стига до щанда с италианска храна. Найлоновите опаковки ньоки му припомнят за нещо… За Рим.

Оттук развитието на сюжета е във ваши ръце. Можете да накарате мъжа да си припомни отминали събития. Можете да го накарате да плаче. Или да се смее. Да забрави всичко или поне да се опита, удавяйки вътрешния си глас в порой от свирепи ругатни. Вашите действия могат да са неморални или нелогични; способни сте да нараните неигровите персонажи или най-малкото да ги накарате да ускорят ход, за да ви избегнат.

Възможно е от този едничък миг да зависи бъдещето на вашия персонаж. Или пък не – все пак вашият момент е просто една от десетките хиляди секунди на поредния четвъртък.

Interactive fiction игрите носят свое собствено усещане, много различно от това на останалите видео игри. Interactive fiction е донякъде като книга-игра. Случващото се, заобикалящият ви свят, диалозите и мислите на вашия герой са просто текст. Няма картина или звук – тях следва да пресъздадете с въображението си. Решенията, които вземате, са също текст. За разлика от книгите-игри, не всички възможни действия са пред вас; вие сами ги съчинявате.

Като жанр interactive fiction игрите или текстовите приключения се обособяват и налагат на пазара в периода от седемдесет и седма до осемдесет и шеста година, когато компютрите не могат да се похвалят с особени технически параметри – или поне не такива, каквито авторите на игри биха желали те да имат.

Този вид развлекателен софтуер бързо се възприема от потребителите и става силно печеливш. Кен Уилямс, собственик на компанията, разработила игра с красноречивото име Softporn Adventure, твърди, че продуктът им се е продал в 25 000 копия – по време, в което от Apple II компютрите, за които бил предназначен той, били закупени общо 100 000 бройки. Което, ако е истина, прави Softporn Adventure най-широко разпространилата се игра сред собствениците на компютър в историята.

Разбира се, подемът на текстовите приключения не продължил вечно. Те били изместени от истински мултимедийни продукти и в днешно време се разработват предимно некомерсиално от почитатели на жанра, с цел забавление.

Обществото, занимаващо се с това, е дейно. Съществуват сайтове с архиви, инструменти за разработка и за игра на всевъзможни платформи; можете да се докоснете до приключенията дори през вашия интернет браузър. Развитието на жанра и качеството на игровите продукти се стимулират чрез няколко състезания, провеждани ежегодно.

Може би най-популярният архив за този вид забавление е The Interactive Fiction Archive (http://www.ifarchive.org/). Ако досега казаното ви се е сторило интересно, несъмнено трябва да го посетите!

А ако си търсите игра, с която да започнете, съветът ми е да опитате моята любима – Aisle, от Сам Барлоу, носител на престижната награда XYZZY за 1999-а година в категория „Най-добра употреба на медия“ – играта, с която започнах тази статия.

Има нещо магическо в мига. Една енциклопедия от детските ми години разказваше за теорията, че всяко решение ни отнася в алтернативна вселена. Мултивселената е безкрайното преплетено множество от всички решения, които някой някога е взел.

One more story over. But there are others…

Преквалификация на клавиатурните светодиоди

Най-често компютърната клавиатура включва три светодиода – по един за всеки Lock клавиш – това са именно Num Lock, Caps Lock и всеобщият любимец, незаменимият Scroll Lock (който общо взето е клавишът, над чието предназначение съм се чудил най-дълго). Освен с тези „заключващи“ клавиши, можете да разполагате още и с F-Lock (модифициращ функционалните клавиши и имащ собствен светодиод), а ако ползвате преносим компютър, най-вероятно разполагате и с още няколко светлинки (но за сметка на това могат да липсват Num и Scroll Lock).

 Идеята на заключващите бутони е да променят поведението на определени клавиши. Наричат се така, тъй като действието им остава в сила до повторното им натискане. Всекиму е направило впечетление обаче, че някои от тези бутони и индикатори съвсем не са му нужни – например за повечето хора Num Lock е постоянно активиран, а пък Scroll Lock е оставен без каква да е употреба от повечето софтуерни приложения. Или с други думи, най-често разполагаме с поне една светлинка, която си стои неизползвана.

 Рядко това ни прави особено впечатление. Лично аз дори не забелязвах някаква нередност в излишните лампички.

  И така, докато не попаднах на една любопитна опция в клавиатурните настройки на Убунту, позволяваща ми да получавам известие за текущата знакова подредба чрез избран от мен светодиод на клавиатурата. На пръв поглед това не изглежда като нещо особено. Впоследствие обаче се оказва много потребно за хората като мен, които, пишейки, често гледат в клавиатурата, а не в екрана, където, традиционно при Линукс графичните среди, клавиатурният индикатор е ситуиран в горния десен ъгъл. Всъщност ми се видя толкова удобно, че жертвах единствения си сводобен светодиод, а именно Caps Lock. И дотолкова свикнах с новата функция на индикатора, че седя ли на чужд компютър, твърде често обърквам светлината на главните букви с включената кирилица. (А това на свой ред води до още по-голямо объркване, понеже тогава понечвам да превключа подредбата и натискам левия Win, който съм свикнал да ползвам на личния си компютър. След това половин минута се пуля на Старт менюто, което е изскочило от някъде.)

 Продължителната употреба на линукски операционни системи ме накара да ги обикна и в процеса на анализ на причините това да се случи, осъзнах, че сериозни неща като по-голямата сигурност и практическото отсъствие на зловреден софтуер за мен всъщност не играят първостепенна роля. Оказа се, че множеството от улеснения, един шарен масив от дреболии, е това, дето ме влече към отворения софтуер. Това, например, че фонетичната клавиатура е нещо, с което е съвсем нормално да разполагате, когато направите свежа нова инсталация. Това, че софтуерът е на една ръка разстояние, а не ви се налага да го търсите по разни сайтове с каталози (Майкрософт няма да останат назад още дълго). Това, че най-сетне и клавишът с логото на Уиндоус ми се струва полезен. (Преди бе на второ място в класацията ми „Най-мразен бутон на клавиатурата“: както знаете, последствията от натискането му по време на игра са най-малкото неприятни. Първото място и досега принадлежи на групата от три бутона – „Shut Down“, „Sleep“ и „Hibernate“, които инженерната мисъл на някой идиот беше поставила точно над стрелките на клавиатурата ми.)

 И затова и споделям с вас тази привидно незначителна опция – в надежда повече хора да открият онези подробности, които правят софтуера и хардуера нещо повече от обикновени продукти, създадени да изпълняват определена задача и само толкова. Магията се крие в малките неща, които заедно правят нещо голямо.

 А впрочем „индикатор подредба“ не е единствената възможност за преквалификация на вашия светлинен излишък. Светодиодите ви могат да показват текущото процесорно натоварване, силата на звука или пък да станат купонджии и да „танцуват“ в такт с музиката. Не се шегувам.

За удареното и (и как да го изписваме на компютър)

 Удареното и е сред любимите ми знаци, ползвани в българския език. А причината вероятно съвпада с това, от което тъкмо смятам да ви се оплача. Ами, то е съвсем самотно и изоставено, а аз обичам да споря и отстоявам правата на разни самотни и изоставени неща :)

 Горкото ѝ има чисто визуална прилика с й – и двете са и-та с някаква драскотинка отгоре. Разликите помежду им пък са няколко. Основната е, че, за разлика от й, ѝ не е отделна буква в нашия език. То е просто „и“ с гравис, поставен там, за да не се бърка местоимението „и“ със съюза „и“. Втората разлика, чисто технологична, е, че е много по-трудно да изпишете ѝ, отколкото й. Нему не се полага отделен клавиш на вашата клавиатура и се налага да го търсите в разни комбинации, да го вмъквате, а нищо чудно и шрифтът, който ползвате, да не го поддържа. Отгоре на всичко, над нас властва заблудата, че да се използва краткото и наместо него си е съвсем правилно и в реда на нещата.

 Заблудата се поддържа жива от всички страни – филмите по телевизията, филмите по кината, те всички имат субтитри и почти всички субтитри изоставят нашето „ѝ“. И все пак, де да бяха само те… Ами вестници и списания, ами безчетните интернет медии? Единствено книгите в общия случай правят изключение, ала и там често се случва редакторът да не знае отде да вземе ударено и и да го замени с причудливи чужди буквички (като ù).

 За съжаление, въвеждането на „ѝ“ при по-старите операционни системи, сред които е и изключително широко разпространената у нас и по света Windows XP, не може да стане по лесен начин от клавиатурата. Напротив, необходимо е вмъкване, заместване и т.н., които, разбира се, ще откажат всекиго от употребата му в общуването, а най-вероятно и изобщо.

 А добрата новина е, че не така стоят нещата в съвременните операционни системи. И под Линукс, и под Уиндоус малкото ѝ е заместило главното Ь, което рядко е необходимо – в българския никоя дума не започва с „ь“ и употребата му е наложителна, единствено когато по някаква причина изписваме цялата дума с главни букви. Говорейки в комбинации, натиснете Shift+Ь, докато пишете на подредбата по БДС, старата или новата фонетична, и резултатът ще бъде „ѝ“. Съвсем просто!

 Но не бива да отписвате „ѝ“, дори ако още не сте изхвърлили XP. Пренастройката на клавишите е съвсем възможна, но, разбира се, изисква малко допълнителна работа. За целта съществуват няколко програми, като за препоръчване е да се използва Microsoft Keyboard Layout Creator, с чиято помощ лесно можете да добавите всеки знак, от който имате нужда. За илюстрация, а и за ваше улеснение, към публикацията ще намерите прикачени редактирани подредбата на БДС и фонетичната такава на Илия Данков, тъй че да съдържат ѝ, което можете да повикате с комбинацията Shift+Ь. Файловете можете да изтеглите от тук.

Тук идва и финалният ми призив, продиктуван от извода, че правилната употреба на „ѝ“ е най-вече въпрос на желание: „Пишете правилно, моля!“

Unity Makes Strength*?

Unity, Ubuntu 11.10

 

Юнити (Unity) е графичният потребителски интерфейс, използван от Убунту, по един начин или друг, вече почти две години. Мненията за него са противоречиви – докато едни го хвалят, мнозина го плюят и сочат по-добри според тях алтернативи. Или яростно спорят какво трябва да се поправи, за да може да се работи с него. Позицията на неговите създатели от Canonical пък често е необичайна.

 Знаехте ли, например, че Марк Шатълуърт, собственикът на компанията (предприемач и космически турист), решил, че лентата за бърз достъп несъмнено трябва да се намира вляво, понеже там щяла да лежи по-близо до бутона с логото на Убунту, и че по тази причина възможност лентата да може да се мести другаде била немислима. В по-късни версии логото изобщо изчезва, а лентата си остава закотвена все там.

 Моето мнение е някъде по средата. Хем харесвам Юнити, хем на моменти съвсем не. Затова в няколко реда ще изредя неговите плюсове и неговите минуси, видяни през моите очи. Най-напред ще отбележа, че съм активен ползвател на Линукс от четири години и именно Убунту е основната ми операционна система. Прибягвам и до други операционни системи (от Майкрософтското семейство) – за работа, учение или просто за забавление в облика на видео игри.

Позитиви

Към това приложение са добавени допълнителни опции < Сред плюсовете определено е възможността да редактираме преките пътища, добавяйки към тях допълнителни опции. В случая още локации за файловия навигатор. Можем да направим общ пряк път към офис пакета, а с десен бутон да избираме кое конкретно приложение да стартираме. Или пък да разделим музиката си по категории.

 Позволява на Убунту да се отличава. Съществуват стотици дистрибуции Линукс. Толкова много вкусове и цветове, а на пръв поглед всичките толкова си приличат. Убунту има за цел да се наложи, да се запомни. Създателите му искат да го виждаме предварително инсталиран на компютрите, които си купуваме. Нека да е Линукс, но защо да изберем Убунту? С какво Убунту е по-добра система? Широка поддръжка от производители, огромна общност от ползватели. Ами на пръв поглед? Какво ще види най-първо новият потребител и какво ще запомни, ако не картината на екрана, когато се включи компютърът? Юнити е уникален, Юнити е…

 Красив. Бутоните са семпли, анимациите изпипани. О, да, и в това отношение ще намеря хора, с които да поспоря, но когато страничен наблюдател види картината на монитора и чуе, че именно това е Линукс, по нищо няма да го определи като „онова странно и страшно нещо, от което разни програмисти и злобни хакери си вадят хляба, нижейки ред след ред дълги върволици от зелени знаци на черен фон“.

 Глобалното меню. Основната цел на проекта е ефикасната употреба на екранното пространство. По-малко място да отделяме на менюта, известия и ленти с инструменти, а основната част да е на разположение за приложенията. И ето в това според мен интерфейсът се справя много добре. Менютата на програмите се показват с прелитането на курсура над заглавната лента. А същата лента съчетава в себе си и всички известия. Стартираните приложения и преките пътища към тези от тях, до които бихме искали бърз достъп, са ситуирани вертикално, откъдето стандартно идва излишъкът на пространство при широкоекранните монитори.

Негативи

Настройки на Юнити

 < Настройка на Unity. В момента това става по заобиколни начини, например с помощта на заклеймената като опасна за системата CompizConfig Settings Manager.

 Затруднена навигация. Имате повече от един прозорец на дадено приложение отворен в даден момент? Разбира се, Юнити ще ги организира в групичка. Щракнете ли на иконката в страничната лента, ще изкочат онези прозорци, които не са били минимизирани. Ако прозорецът е форусиран, ще изкочат умалени всички прозорци от групата, за да си изберете кой искате да е активен. Искате нова инстанция на дадено приложение – щракнете с десен бутон на иконата му в лентата и извикайте съответната опция.

 На теория това е добре измислено, но лично аз и до ден днешен не съм го усвоил. Често тази навигация ми се струва толкова неинтуитивна, че се чувствам принуден да превключвам между програмите с Alt+Tab. За мен проблемът става още по-изразен, когато на едно приложение съответстват множество прозорци – като при GIMP или пък Matlab. Тогава искам да виждам няколко прозореца наведнъж, а случи ли се да запокитя някой някъде – иди го намери и подреди прозорците пак по начина, по който ти трябват. Юнити не дава признаци да прави разлика между отделни инстанции на програма и множество от прозорци, принадлежащи на една инстанция. Друга забележка е, че самият избор между няколко няколкото прозореца на едно приложение е стилен, но далеч не толкова удобен, колкото е при конкурентните системи и именно Windows 7.

 Поведение. Страничната лента има няколко опции за показване. Може никога да не се крие, да се скрива автоматично, да се показва, само когато я извикаме, за да не закрива прозорците или да избягва единствено приложението, с което работим в момента. Не ми отне много време да установя, че никой от тези варианти не ми допада. Чувствам се „заграден“, когато лентата е видима постоянно. Освен това, макар и красива, тя е прекалено шарена и обемна с така актуалните в момента огромни икони. Настроя ли я да се показва, когато мишката отиде в левия край на екрана, ми се налага да се примиря, че ще изкача и съвсем ненадейно – или когато искам да щракна бутон нейде вляво, или по пътя ми към бутоните за управление на прозореца, традиционно разположени в горния му ляв ъгъл.

 Е, моят избор беше „избягвай активното приложение“, а Unity нека изскача само при подходящата клавишна комбинация. Canonical съвсем логично са изградили преките клавиатурни пътища около Windows клавиша, който нормално не означава много в една Linux система. Но на мен лично техният избор не ми се хареса – понеже вече бях намерил приложение на този така удобно разположен клавиш – при мен той сменя подредбата от българска на латинска – се видях принуден да избера други, далеч по-„забутани“ комбинации. Действие, което в крайна сметка съвсем ме отчужди от новия интерфейс. Командите така и не запомних, а когато работя с приложение на цял екран, смените стават изцяло с Alt+Tab. Не знам доколко това е проблем и на други потребители, но не мога да се накарам да мисля, че за повечето Win е оставал без употреба преди срещата им с Юнити.

Заключение

 За мен Юнити е правилната стъпка в пътя на развитие. Наистина, ще ви излъжа, ако кажа, че е перфектен. Дори напротив, а към моите забележки могат да се добавят още много, например колко трудна е настройката и персонализацията му или пък, че ви е нужен определен аудио организатор, за да виждате музикалната си колекция в раздел „Музика“. И все пак ме кара да почувствам любимата си операционна система по-красива, по-изпипана, по-близка. Когато седна пред друга система, особено някоя по-комерсиална, усещам чувство на превъзходство. Е, да, аз пиша програми – и Линукският терминал с енигмата на всемогъщите си безброй команди е далеч по-основен фактор – но и Юнити се нарежда сред причините с гордост да кажа „Аз ползвам Линукс!“

*Съединението прави силата. В случая също „Unity прави силата“. Любопитен факт, между другото е, че фразата е девиз не само на България, а още на Белгия и Хаити.

Българско било да си тъпак

 Много обичат да ни принизяват до земята. Пуснете си новините на някоя „българска“ медия или пък прегледайте някой вестник. Все ще ни намерите в дъното на някой списък или пък нещо лошо ще се е случило и непременно коментарът ще е „Само в България това може да стане.“ Макар и навярно същото събитие да се е случвало, да се случва или да предстои да се случи в коя да е друга точка на света. Би могло да е в Третия свят, да, а също толкова вероятно е да е в някоя много развита страна или дори в онази държава, чиито подметки най-редовно лижем.

 Но не за това е тази статия. Тази статия посвещавам на единствената реклама, която ме дразни повече от онази на лекарството с пикочните пътища – а сами знаете колко е неприятна последната, особено гарнирана с тази за гъбичките под ноктите и то докато вечеряте. Говоря за рекламния клип на Загорка.

 Не знам за вас, но аз лично го намирам за обиден. Българско е според него да не можеш да се примириш с истината и да признаеш поражението. Българско е и да не зачиташ околните, винаги да си готов на бой за твоите лични интереси. Българинът е и този, който ще обърне гръб на цивилизацията и ще се весели в ритъма на Ориента.

 Дали в това има истина и в какво количество идва тя, може да е въпрос на дълъг спор. Но едно за мен е истина – плюем себе си в ежедневието прекалено много, за да го правим при всеки сгоден случай и в медиите.

 Необходимо условие за по-добро положение е и съответстващото нему самочувствие.

Рекламирай като HP!

снимка от откриването на инженерната седмица на BESTИнженерна седмица на BEST, откриване. Снимка © BEST

Лично аз съм голям противник на мултимедийните презентации в учебните часове. О, възможностите, които предлагат наистина са неограничени – имаме избор от какво ли не – картинки, анимации, звук и видео, а за капак можем лесно да ги пренасяме, споделяме и тъй нататък, но… Да, има едно голямо „но“.

Хората, правещи презентации за образователни и какви да е изобщо цели, в най-честия случай, (доказано от безброй мои и не-мои преподаватели и презентатори), ползват възможностите, предлагани от съвременния софтуер като чисто и просто отбиване на номера.

Виждаме неща, нахвърляни за пет-десет минути, грозни и нечетливи, с размазани и разтеглени картинки, син текст на черен фон и т. н.

Някои смятат,  че е нужно да препишат целия си нов учебник на слайдовете и после да ни го четат от там.

И лошото е, че това го правят умни и интелигентни хора, красящи имената си със звания и титли като „гл. ас“, „д-р“, „доцент“ и „професор“. Правят го хора, представители на големи български и чужди международи компании, опитващи се да привлекат вниманието на млади бъдещи специалисти към тях.

Бях на инженерната седмица на BEST, когато попаднах на един голям рекламен плакат на IT гиганта Hewlett-Packard, който гласеше

A slide presentation isn’t a dialogue. It’s a nap.

Или казано на български, презентацията в слайдове не представлявала диалог, ами най била дрямка.

Бяха прави! Дойде и техният ред да представят фирмата си, пуснаха PowerPoint творението си на екраните и… да, беше достойно за дрямка. Разбира се, то не страдаше от горните болестни симптоми. И текстът се четеше, и картинките си бяха в ред. Презентаторът обаче не се стремеше да „грабне“ аудиторията. Дори в началото се извини, че всичко било на английски – нямало време да го редактира!

Днес от тази презентация не си спомням повече от две думи, което говори за презентаторските им качества поне малко.

За да не звуча като крайно отрицателен човек, за когото всичко е черно, ще кажа, че съм виждал и много качествени представяния, възползващи се от съвременните технологии. Примерът ми ще е от същата тази инженерна седмица и най-напред ще отбележа, че става дума за най-последното от всички представяния за деня, ако това има някакво значение…

Става дума за фирма, чиито служители не наброяват повече от осем души. Занимава се с разпространие на CAD системата SolidWorks за България. И макар презентацията им да си имаше както текст, така и съвременна мултимедия в лицето на видео, те не разчитаха изцяло на нея. Презентаторът им говореше (и то не 1:1 текста от екрана), шегуваше се, беше поканил миналогодишния си победител от същата тази инженерна седмица (който щеше да бъде и жури на тазгодишното състезание), похвали се с неговите постижения, а и с тези на колегите му, а накрая всичко завърши със SolidWorks битка между пет студентски екипа от по двама души. И докато всички участващи фирми имаха право да организират свое състезание, единствено това на ДиТра можеше да се наблюдава от всички, че дори се излъчваше с прожектори на стената. Ето тази фирма ми направи най-добро впечатление в този ден!

Дори малко ме е яд, че не съм спец по SolidWorks-а.

Да излъжеш лъжците

(лого)

Магазините за мобилни телефони! Кой не ги обича? Къде другаде още от вратата те напада някой търговски представител, умиращ от желание да ти пробута лъскава играчка, комплектована с едно- или двугодиша присъда с окови и опакована в разкошна кутия, озаглавена „Super“, „Mega“ и „Ultra“ с една или две английски думички между тях за пълнеж. Получавате милиони екстри – безброй хиляди минути (към един номер), петстотин кратки съобщения (в рамките на два дни от сключване на договора, ако той е за две години) и какво ли още не! Мегабайти, Ем Ем Ес-и, мобилен Фейсбук и Туитър, гласова поща и дори Джи Пи Ар Ес! Броят на съкращенията, с които ще ви запознаят, се увеличава, усетят ли, че не знаете кое какво е. Та как ли сте могли да живеете с това невежество и без тарифен план досега?!

Ето и една история. По действителна случка.

Дядо ми е възрастен човек. Възрастта му ще остане неназована, а за насока ще речем, че е пенсионер. И то не от година и две. Още малко за него: занимава се със селско стопанство. Генерира продукция, характерна за нашия край, с която в последствие търгува. Допълнителна подробност – човекът е с далекогледство.

Е, в един слънчев ден нашият герой и мой дядо отива по работа в Дупница. Там обаче нещо го забавя и той решава да се обади вкъщи, за да предупреди, че ще закъснее. Но уви, телефонът му не ще да се свърже – сумата по сметката му е изчерпана. Няма страшно, казва си той, понеже е подготвен за случая. Носи си ваучер. Забравил е нещо по важно обаче – очилата. И какво, мислите, прави моят дядо?

Решава, че ако отиде в магазина за телефони отсреща, ще му помогнат да въведе ситните цифри от картончето в мобилния апарат. Ако дори веднъж, само веднъж, сте влизали в такъв магазин, вече знаете, че пенсионерът се намира в огромна опасност.

* * *

Служителите на Handy си потриват доволно ръцете – успели са да сключат не един, ами два договора и да пробутат още един калпав Мтел-кодиран Алкател GSM апарат. И аз не знам как са го омаяли и колко минути, кратки съобщения и телефони са предлагали, но в крайна сметка човекът, за когото са знаели, че не може да прочете текста на договора, който са му дават, подписва. И тъй като не всеки ден ги навестява такъв особен индивид, те го придумват да подпише още един договор – същата тарифа, същата продължителност, но без апарат – защото така щяла и бабата да говори с когото си поиска и по колкото желае. А пък тя вече си била имала телефон.

А дядото, след тази грандиозна глупост, все още е убеден, че е направил истински изгодна сделка и че вкъщи много ще се зарадват.

Вкъщи го чака точилката. Но няма какво да се стори, договорите си имат и подпис, и дата – 31-и септември 2011 година. Явно и служителите на Хенди са били далекогледи. Но за сметка на това хитри.

Последваха няколко седмици на разочарование, а в последствие и примирение, докато най-после някой по-млад роднина не беше решил да се подаде жалба до Мтел. За мое най-голямо учудване и същевременно радост, след известно ходене по мъки и по офиси на оператора, договорите бяха разтрогнати и двата, а многострадалният ни герой бе принуден единствено да заплати месечните такси за изминалите месеци и изговореното през тях. Алкателчето му остана за спомен – тук идва частта, където дядо ги изгъга – от Хенди не си го взеха, понеже той така и не се върна в Дупница.

Голямо разочарование оставя у мен само фактът, че тогава не запазих снимки от договора, телефона и касовите бележки, за да подкрепя написаното с кадри.

България?

В Европа. Граничила е с Черно море – г-ца Ясуи тракаше с дългите си нокти в огненочервен цвят по полираното сиво бюро. – Добре, още една подсказка – последна – именно там е Балканът, чието–––

България?

 

Класът се обърна към последния чин на редицата откъм вратата. Не защото името на екзотичната държава говореше нещо на учениците, ами момчето, което го беше казало, твърде рядко си правеше труда да отвърне на въпрос. Най-малко по световна история. Госпожица Ясуи също бе изненадана. Погледна Петер първо над очилата си, а после и през тях и се усмихна.

Точно така! – плесна с ръце младата учителка. – Искрено се радвам, че си си прочел урока предварително. България е една от държавите, по-късно щати, които ви затрудняват най-вече, главно поради малките си размери.

Тя леко плъзна показалеца си по тясната цветна ивица на повърхността на бюрото и на стената зад нея изгряха дванайсет звезди на тъмносин фон. Плавно изникнаха и няколко пейзажа – на гора, нива, напечени от слънцето плажове, вятърни мелници, древен храм и металната конструкция на Айфеловата кула.

Ученици, днес навлизаме в нов материал. И да внимавате, на него предстоят регулярни проверки на вашата подготовка – учителката тук направи кратка пауза, част от методическия ѝ репертоар, с която тя особено се гордееше – защото почивката играе същата роля, каквато празният ред между два абзаца – би се обяснила тя. – Европейският съюз.

При все ентусиазма ѝ, младежите не проявиха особен интерес нито към заглавието, нито към картините или дори към заплахата от тестове. Някои си седяха съвсем спокойно и вяло съзарцаваха изображенията, докато други замечтано витаеха из облаците, плаващи из откриващото се през остъкления затъмнен покрив есенно небе. Учебният час не продължи още дълго – всъщност той бе с дължина едва двайсет и пет минути. Беше и последен за деня, и учениците, с бодра крачка, смях и закачки и на разнородни групички, се изстрелваха през вратата. Когато и последният излезе, г-ца Ясуи леко тропна върху малко бледозелено кръгче на бюрото си, след което звездите от стената зад нея угаснаха, приглушените досега светлини на стаята се пробудиха и стаята се видя в цялата си стерилна прелест. Украсата бе скромна, две екранни платна всичко на всичко, които сега показваха периодичната таблица на химичните елементи и Исак Нютон. По време на урок, същите пана често показваха природни картини, за да може човек понякога да усеща магията на майката Природа. Или поне така си мислеше Перо̀, училищният техник и поетът, наскоро посветил стих на г-ца Ясуи. Всъщност тя си го припомняше точно сега, докато правеше последна проверка на помещението. Единствено изгасването на лампите успя да скрие една малка усмивка.

Госпожице Ясуи!

Замечтаната като ученик в собствения ѝ час преподавателка една не подскочи и спря погледа си на чернокосия младеж, който търпеливо я беше чакал пред петдесет и седма класна стая. Беше Петер, същото момче, което беше отговорило на въпроса ѝ в миналия час. Сега той изглеждаше по-сериозен от обикновено, а сивите му очи гледаха решително учителката. Той не изчака отговор и направо заговори.

Не знаех, че ще учим за България.

Ние всъщност само я споменаваме, нужно ви е за–––

Знам, знам! – прекъсна я той, колкото нетърпеливо, толкова и грубо. –Но… Можете ли да ми разкажете повече за тази страна, България?

Разбира се, Петер, можем да се спрем по-подробно на нея, когато стигнем до Икономика и развитие на Европейския съюз.

Не, госпожице – ядосано отвърна младежът, – аз искам да зная за хората. За живота им. Какво са мислили, какво са искали. Какво са обичали.

Ясуи не знаеше какво да каже. Естествено, и преди се беше случвало ученик да прояви интерес към нещо, което не се включваше в материала. Но въпросите обикновено бяха по, така да се каже, конкретни, логични. И очаквани. А този наистина беше дошъл като гръм от ясно небе. Г-ца Ясуи беше завършила история преди две години и никога до сега не ѝ бяха отправяли въпрос, на който да не може да отговори. Тази вечер съвестта ѝ не я остави да заспи, връщайки я отново и отново на момента, в който за първи път беше казала на ученик да не я занимава с глупости, след което беше обърнала гръб и тръгнала дори без довиждане. Същата тази съвест я беше накарала по никое време да влезе в архивите на Министерството на Науката и да научи повече за Петер. Пред нея се бяха разкрили стотици забележки за лошо поведение, за неспазване на реда и какво ли още не. Оценките бяха ужасни. И тук тя усети някакво желание да помогне. Спомни си, че някога, преди години, я бяха учили за дълга, който има всеки един учител.

Сутрешното слънце завари госпожицата заспала над масата, на която подготвяше уроците си. Във въздуха над нея висяха проекции на златни корони, царски печати, каменни колони и слова на древни езици. Из боядисаната в нежни нюанси на синьо и зелено стая се разля мелодията на звън на камбанки и Ясуи рязко осъзна две неща – закъсняла беше за работа и, колкото и невероятно да беше, някой звънеше на входната ѝ врата. Тя нямаше твърде много приятели, а тези, които имаше, много добре знаеха, че всеки делничен ден от осем до два тя има занятия в 156-о училище „Д-р Хидейо Ногучи”. Няколко секунди се чуди дали да отвори, а след това скочи на крака, при което без малко да падне, отбяга до спалнята, откъдето изскочи с гребен и се втурна в банята. Междувремменно звънът се повтори. В сутрешната си еуфория чернокосата млада дама дори не провери на екрана кой е, ами направо удари по синия кръг, който отваряше входната врата. А той сякаш ѝ се обиди, тъй като плъзна вратата чак след няколкосекунден размисъл. Отвън на етажната площадка стоеше непознат мъж с огромен букет рози. Объркването не трая дълго, защото Ясуи почти на момента позна елегантната разносваческа униформа на момчетата от агенция „Заек“ и се засмя.

Госпожица Ясуи? – попита мъжът и леко се поклони. – Този букет е за Вас.

Мога ли да знам от кого? – отвърна тя развълнувана. – Благодаря!

Боя се, че господинът предпочете да остане… – и тук последва пауза, досущ като тази, която учителката имаше за своя запазена марка – анонимен.

Ясуи взе цветята, скри лице в червените им цветове и пусна едно заглушено благодаря.

Почакайте само момент – продължи куриерът и побърза да я успокои. – Не за подпис. Вземете и това, може да Ви подскаже от кого са.

Подаде ѝ малка хартиена книжка, надписана „Ботев“.

Не се срещат често в наши дни. – каза той и се завъртя – Довиждане!

***

Основана е през шестстотин осемдесет и първа година. Учудващо е колко борбен може да е един народ.

Разговаряха учител и ученик. Стаята беше пригодена за учебни цели, сертифицирана от Министерството на Науката. Тоест беше издържана в тоновете на сивото и светло синьото. Разполагаше с екранни платна, сега изгасени, и затъмнени полимерни прозорци. Един единствен елемент не се връзваше с обстановката и сякаш бе част от отделна картина и то такава, каквато ще срещнете само в някое списание за изкуство или в дома на ексцентричен видео-критик. Точно в центъра на кръглата маса, около която течеше дискусията, стоеше ален букет от рози, настанен в изящна стъклена ваза с фигурки на цветя, стар подарък от бабата на Ясуи, починала когато момиченцето било едва на три. Беше идеална за случая, носеше сякаш някакъв невероятен енергиен заряд, може би защото беше от стъкло – непотребно вече в производството, сътворено от земя – и създаваше истински уют. Особено в тандем с това богатство на природата; или живот в най-чистата му и перфектна форма, цветето.

България беше преминала през много епохи. Беше оцеляла през седем века на робство. Бе продължила да съществува и след като Великите сили уплашени я бяха разкъсали на парчета. Народът бе свикнал на врагове с мечове и ятагани. Но не беше подготвен за една по-тиха заплаха. Чуждопоклонничеството. Чуждото навлизаше с лекота. В езиците им имаше думи, които в българския отсъстваха и бяха добре дошли. Комуникацията промени света, направи го единен. България бе постигнала невероятни успехи – членство в най-големите европейски и световни съюзи и същинска интеграция с тях. След двеста години тя вече беше пълноправен щат на Европейския съюз, а с езикова реформа латинската азбука беше приета като втора официална до окончателното отпадане на кирилицата осемдесет години по-късно. Много други неща се бяха случили след това, но важното е, че днес българският беше мъртъв език.

На какво се дължи това? – попита Петер. – Хората до толкова ли са изгубили представа за величието си като народ?

Не, просто им се сторило по-удобно – спокойно отвърна Ясуи. – Не са станали по-малко грамотни, а само са си сменили стандарта, стремели са се към единство.

Че кому е потрябвало това обединение? – ядоса се момчето. – Ставайки част от цялото, ние губим себе си. Прочетете това, госпожице, вижте колко красив е бил езикът им!

По масата се плъзна малка книжка, същата като пристигналата на предната сутрин по куриера. На бузите на учителката пламнаха малки огънчета, които тя прикри, разтваряйки сборничето пред лицето си. Понечи да прочете превода на стихотворението от светлото пано пред себе си, но момчето, със силен глас, вероятно най-тържествения, който можеше да извади, изрецитира на чист български език:

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

Христо Ботев, из „Хаджи Димитър“! –възкликна Ясуи, без да се засрами от тежкия си акцент.

Как го познахте?

Слушах го вчера. Има го в архивите.

Направи кратка решителна пауза и възкликна:

Петер, аз не те приемам по този начин!

Момчето изглеждаше изненадано.

Виж, езикът ми харесва – започна да обяснява тя. – Наистина ти благодаря за розите. И за стихосбирката – тук се запъна за момент. – Но аз не те харесвам. Тоест не по този начин. Иначе наистина искам да ти помогна да намериш корените си.

Петер или нищо не схващаше, или бе много добър актьор.

Г-це Ясуи, нямам представа за какво говорите. Тези цветя определено не са от мен. И дори стихосбирката не е моя.

Сега ще ми кажеш, че не си и с български корени!

Не знам да имам такива – през смях обясни момчето, едва сега осъзнало какво се беше случило. – Един мой съсед ме запали по тази страна. Толкова ми е разказвал. И още от малък знам да чета и говоря малко български.

Съсед? Кой пък…

Нежен звук на камбанки прекъсна въпроса и Ясуи подобно тапа на новогодишно шампанско изскочи по коридора към външната врата. Само да можеше да скрие срама… Спря се пред входа и пое няколко глътки от пречистения и охладен въздух, който бълваше вентилационната система на сградата.

Вратата се отвори и от посока на учебната стая се чу веселият глас на Петер:

Жан!

На етажната площадка стоеше Жан Перо̀, училищният техник, с голяма усмивка и още по-голям букет рози.

Не смятате ли, г-це Ясуи, че винаги има място за още цветя?

Нима използвате падението на един народ, за да се сближите с мен?

Напротив, възползвам се от общия ни стремеж към знание.

Този стремеж, не е ли той погубил Вашия народ, не ви ли е накарал да потънете в океан на информация и да желаете да сте други?

Не. Погубила ни е липсата на желание да творим. Да казваме какво мислим, какво искаме и…

Какво обичаме – довършиха в дует.

В този свят на комуникации пропускаме важното. Не трябва да споделяш много, а това, което идва от сърцето ти – последва пауза, в която Ясуи се наслаждаваше на аромата на букета, а Перо̀ на госпожица Ясуи.

Да го обсъдим на по мелба? – накрая попита тя.

Само ако вземем Петер с нас. Наистина си заслужи почерпката.

Угаснали на излизане, светлините отново скриха една усмивка.

Капитал

Стремим се към равенство между хората. Раждаме се равни, казваме, с еднакви възможности, еднакви шансове, с равен шанс за успех в живота. И с тая помия ни заливат политици, теоретици и учебници, четем го по вестници. Гласуваме за управници – обещания, пожелания и гаранции, но нищо на практика. Четем за велики нации – Съединените Американски щати, Франция и Великобритания – общества демократични – равни шансове за всички. Какви шансове, за бога?!

Дами и господа, да ви напомня ли случка?

Миналата седмица в Шумен момче загуби живота си. Беше убито от луд. По слухове и спомени като дете малтретиран. Жертвата на единайсет. Детето избягало от къщи, нямало телевизор. Баща му на пръв поглед ненормален, майка му шивачка. Разведени. Колко взима на месец една шивачка, госпожи и господа? И това ли е представата ви за правда и свобода? Всеки работи и колкото си изкара. Колкото-толкова, всеки има свои възможности, всяка жаба да си знае гьола. Пишман спортист, примерно футболист, да играеш не знаеш и все пак лимузина караш, а нощите си в Софийски кръчми все прекарваш. Ти си герой? Но в чий поглед? Нямаш ли съвест? Ти си певец, депутат, политик или даже бивш цар? Не отговаряй на мен, отговори си сам – на света колко си дал? Каквото и да си сторил, достатъчно ли е то, вземи за пример момчето, което наскоро спаси давещо се дете от тъмните бесни морски вълни.

В свят, в който хората са щастливи няма крале. И ти не караш последен модел БМВ, колкото и да се стараеш, каквото и да правиш, докато на света има и едно гладно дете. Човек си, за бога, бъди човечен. Какво е удоволствието да живееш без лишение, знаейки, че деца чакат за дарение? Че може да не проходят, че може да не кажат мамо. Да ти се пригади само! Парите аз съм си ги изкарал – обидил би се някой – С пот на челото, да не съм ги откраднал! А какво ти трябва за живота? Виждаме щастието различно – любов, кариера, но не е ли човешкото въображение безгранично? „Нима не дава на хората хляб проектирането, изработката на луксозни коли?“ Да, господине, но същото можем да кажем за производството на бойни глави. Великата мисъл, всички науки – физика, химия и биология, математика и история. Накъде върви човекът? В борба за надмощие забравяме кои сме всъщност. Оръжията са за защита от лошите хора. Не сме ли ние тези хора? Защо сме разделени, каква е тази борба за надмощие? Защо сме братя, защо сме едно, но само когато членуваме в едно и също „правилно“ общество: партия, държава, съюз или религия било то? Имаме ресурси, имаме средства, не можем ли да осигурим на всяко дете щастливо детство? Заслужават ли те да тънат в нищета? Не са ли човеци като нас? Не се ли крият ум, чувства, надежди и страст във всяко едно от тях? Не са заслужили ада, който ще изживеят – „Но какво мога да направя аз? И защо точно аз?“ Ами да – защо да ти пука – когато другите си живеят живота? Родени сме егоисти. Но нека не умираме такива. Да бъдем добри. Колко ни коства? Стъпка по стъпка, дело след дело, и никой да ни не последва, далеч по-добре е от нищо.

Нали в основата на всяка революция е просто идея?

Хвалба за инструктора Иванчев

Господин Иванчев беше автоинструктор от поне двайсет години. За това време беше обучил стотици курсисти.

Човекът си беше съвсем нормален, ама си падаше леко стиснат. Или малко повече. Като професионалист с голям опит, той бе стигнал до заключението, че правилникът за обучение е прекалено сложен – примерно защо да има теоретична подготовка, когато курсистът може да отиде до книжарницата (която беше точно до задименото кафене-офис на господина) и да си купи книжка с правилника и листовките за изпита – и то само за 9,95 с ДДС. Е, това, разбира се, нямаше да намали цената на курса, ала тя пък си имаше петдесет лева отстъпка за учащи – достатъчно справедливо, би казал г-н Иванчев.

Инструктърът си бе намерил и ред други улеснения. Голяма досада например представляваше задължението на господина да навестява любимата си стара майка в едно от околните села. Жената все му искаше разни работи, но от друга страна пък го снабдяваше и с качествена собствена продукция – масло, мляко и сланинка. Последните явно накланяха везните в полза на 20-минутното пътуване и господинът, минимум единайсет пъти седмично, пътуваше до родния си дом. И защо да го прави без компания – нали the more the merrier – той взимаше курсистите си с него. И сякаш честта да са пътници би била твърде малка, те имаха удоволствието лично да карат г-н инструктора от и до неговата улица. През поне 15 от общо тридесет и двата часа, които по правилник им се полагаха зад волана на грозноватото Деу Резо. Това действително не беше в разрез с правилата – а и да беше – на професионалиста му пукаше, колкото и за теорията.

Поне от сланината да даваше.

Друго неприятно занимание представляваше купуването на продукти за бита. Тук гениалният ум на г-н Иванчев беше решил да съчетае неприятното с полезното, както за него, така и за злощастния му курсист, имал късмета неговият ред да съвпадне с часа на Иванчев за пазаруване. И ето – упражнение по паркиране на паркинга на предпочитания супермаркет – развива координацията и усещането за размерите на автомобила – в съчетание с… петнайсетминутно чакане. Минимум! Без право на оплакване, разбира се, инструктурът да не би да си е почивал в това време! Курсистът е млад и все още не съзнава трудностите в живота на един възрастен, семеен мъж. А и какво му е на чакането? На светофар, в задръстване – какво правиш? Чакаш, ами! Именно това е и причината времето, прекарано в изчакване, да влиза в четиридесетте минути на всеки кормилен час. „Едно наистина добро хрумване,“ би коментирал професионалистът, „кажете кой друг автоинструктор подготвя учащите се, тази днешна вечно нетърпелива, бързаща за някъде младеж, за времето, което ще прекарат… да речем, на червен светофар, на стоп или пък като чакат някоя бабичка да пресече“. Естествено, това необичайно дълго слово господинът щеше да завърши с мощно оригване – да, понеже той беше истински мъж, професионалист, а както знаем, за един истински мъж не само не е срамно да изхвърля газове оттук-оттам, а даже е нещо, с което той се гордее, нещо, предизвикващо завист у околните.

Сред многото позитивни качества на господин Иванчев беше и изключителният му усет за музика. Никой изкарал при него курсист не би забравил ритмичното съскане в такт с поредния поп хит или величественото… съскане в съпровод на четиридесетата симфония на Моцарт, излъчена в минутите за класика на Радио 1. Такава грация! Ще рече човек, сбъркал си е признанието. Но после би размислил – не е, точно змия е станал.

Господин Иванчев работеше в малък град. С точно три светофара. Е, имаше и пешеходни пътеки, както и едно кръгово движение. В последствие още две. Малкият град беше финансово неизгоден и понеже тъй или иначе професионалистът имаше път кът към София, където се провеждаха изпитите, той беше решил да развива безнес и там. За да е пълно разписанието му, пътят към столицата се поемаше от един или двама курсисти, на които все пак се разрешаваше да покарат и из града – например до предпочитания супермаркет. Трябва да се отбележи обаче, че господинът беше лоялен клиент и винаги пазаруваше от магазини на една верига, независимо от града, в който се намираше. Или пък те предлагаха най-добрите паркинги, кой знае. Софийското кормуване преминаваше през паркинга на магазина, три светофара и един обратен завой и ако в този ден звездите се бяха усмихнали на клетия курсист, завършваше нейде в близост до Плиска, без половинчасово изчакване пред някое сдружение, администрация или частен дом. Като умел стратег, инструкторът така избираше часа, в който занятието да приключи, че учащият се, колкото и да бърза, да изпусне автобуса от автогара Юг за родния си град с приблизително две минути. Единствено го разочароваше разписанието, което несправедливо отсъждаше рейс да върви по това трасе на всеки половин час. Веднъж оставил хората от провинцията, нашият герой отиваше на повторна шопинг терапия, този път със столичани.

За изпити транспорта осигуряваше неназован приятел на г-н инструктора, снабден с бял микробус и колекция от мръсен поп-фолк, на която и най-запаленият чалгаджия би завидял. Ако някой се заемеше да цензурира всяка цинична думичка в тях, трудно бихме могли да различим плейлистата от звука на сърдечен монитор, показващ права линия. Превозвачът си поставяше високи цели – не само щеше да закара кандидат-шофьорите, ами щеше и да им покаже как не трябва човек да управлява МПС, дори ако кара линейка към спешен случай. „Нагло преувеличение“, бе повишил тон на полицая, спрял го с подобно обвинение. А на аплодисментите за полицая от страна на водачите, имали щастието да се движат след микробуса, отвърна с поздравителен адрес към техните майки. Дъждът от пожелания продължи да се изсипва и известно време след като се върна зад волана и не секна (слава Богу) дори при поредното изпреварване на някой завой в стеснен участък.

И макар да си спомням за тези преживявания със същата охота, с която моят инструктор ще прежали двайсет стотинки за телефонен разговор със свой курсист, не мога да отрека, че той имаше и положително въздействие. Днес чуя ли старец да надува клаксона пред входа на блока, се сещам, че далеч не е най-лошия от своя вид.