Билетче

Преди наистина мразех градския транспорт на София. Жегата, шума, странните миризми, дупченето на билетче, шофьора, който изпитва удоволствие да затвори вратата под носа на някой пътник… Докато не свикнах. Това наистина отне време, но когато не се ядосваш, е по-хубаво. Все пак не от това зависи ще закъснееш или не, нали?

Случката е от преди месеца, но още не мога да я забравя, затова и трябва да разкажа за нея. Беше хладно утро, а линията – 102 и аз се движех с автобуса по път за работа. Винаги съм изряден откъм плащане за услугата транспорт и не се безпокоях за онези чакани с трепет гости, контрольорите (или официално се наричаха инспектори?). Това е една професия, която може и никога да не разбера – понеже не бих си представил да ми плащат, за да ходя на места, на които всички ме мразят без дори да ме познават, за да се карам с хора, които са готови да оспорват всяка моя дума, понеже иначе трябва да ми дадат двайсет лева. Но професионалният ми хъс трябва да бъде по-силен от желанието просто да си върша работата, късайки билетчета и сверявайки пътнически карти, трябва да е нещо повече – щях да се крия зад спирките, за да не ме видят и да си набелязвам пътници, които изглеждат подозрителни преди още да съм се качил на съмнителното мепесе четвърта употреба, бракувано в някоя малко по-развита страна в Европа …или някъде по света. Не, не оплювам служителите на софийската община. Понеже, както се казваше в рекламата, всеки си има някакъв бъг. И ако ти си окей с нашия, и ние ще сме окей с твоя. Например ние в ИТ фирмите по цял ден си гледаме клипчета в ютюб и играем джаги. А не е безизвестно и че не произвеждаме продукт.

Е, аз си се возех, возеше се и един мъж с малко или никаква коса и очила, а и куп други хора. Човека го споменавам, запомнете го, понеже е важен. Рейсът си дрънка и пуши, колите отвън все си се разминават весело, като от време на време си свиркат приятелски, а утрото далеч от шосето се усеща да е приятно. Спирките идват и отминават, хората се качват и си отиват. Качва се веднъж една жена. И тя е важна. Намира си билетче отнякъде – или е от пода, или от някоя седалка. Да, вече знаете накъде отиват нещата…

Контролата се качва по някое време. Проверяват карти и билети и когато стигат до дамата, мъжът с очилата съвсем гласно съобщава на инспектора и на всички останали, че видял с очите си как тази жена взела билета си от земята и как го ползва без той да е неин. Жената като че ли не е очаквала удара. Запозва да обяснява как това си е нейният билет и как го е пробила, но се обърква и се оплита в думите си. Получава се неприятна и грозна кавга, а госпожата пренасочва гнева си върху контрольорите, които сякаш се радват на неочакваните двайсет лева. Но те всъщност само си вършат работата, защото дамата току що е признала вината си.

Завършекът – мъжът с очилата е доволен, а на жената денят не е започнал с хубаво. Може и да не е от онези, които вярват, че ако сутринта ти започне на лошо, такъв ще е целият ден. По-добре. Разбира се, нещата като късмет са глупост. Но гневът, за нещастие, е далеч по-заразен от усмивката.

За мен остана въпросът каква е била мотивацията на този човек. Може би абсолютно несвързаното с конкретната случка „Тая не ми харесва“, „Аах, тъпата съседка с кучето“ или някакво фанатично преследване на правилата „Така е честно“, „Правилата са за всички“, „Някои неща трябва да се спазват“. Може пък да чувства несправедливост в това, че се е излъгал сам да даде един лев за билет „Плащам ненормални пари за карта на месец, а някакви ми се возят без пари“ или пък да смята, че заради това положението е лошо „То затова сме със двайсет годишни рейсове“. Може истинската причина изобщо да не ми е минала през главата. Но това важно ли е изобщо?

Не си струва да развалиш нечие утро, защото е ощетил общината с едно левче. Този човек сигурно и утре ще пътува гратис. Други хора също ще го направят. Всеки ден. Но нито ти, нито те постъпват правилно. Автобусите са стари, бавни, миришат лошо и/или са вечно претъпкани и преминават рядко. Можем да си казваме, че няма защо да плащаме, понеже нищо няма да се промени с нашия един лев. На други инстанции други хора също ще си го казват. И в крайна сметка ние ще се въртим в един омагьосан кръг на отрицанието и ще се мразим един друг.

Вместо да се вгледаме в себе си. Промяната започва от нас.

Киндъл

Обичам да чета, но често ми липсва мотивация да го правя. Бих прочел много книги, ако имах време за това. Или поне така си казвам. Реално ми се налага да чета доста – най-вече литература, свързана с работата ми, докато съм в офиса. Същевременно се опитвам и да уча, а идеята да се взирам в PDF-и на лаптопа след цял ден работа, ми се струва… непривлекателна. Най-лошата част е седенето. Пък да четеш от компютър в леглото е ужасна работа – адската машина бълва горещ въздух като духалка в момичешко общежитие в зимна вечер и същевременно ѝ е невъзможно да застане в положение, при което да ти е удобно да боравиш с нея или дори да гледаш в дисплея.

Киндъл

Затова си взех Киндъл. Отделих известно време в чудене кой от предлаганите модели да си взема, като изборът ми беше между два модела – този с копчетата и този без (Paperwhite). Стигнах до извода, че предпочитам да не дам шейсет лева допълнително за чувствителен на допир екран и, което реално е по-привлекателно, подсветка, понеже тъкмо това предлага Paperwhite в повече спрямо стандартния модел. Е, има и други разлики, които обаче не успяха да ме грабнат – по-висока разредителна способност (която не усетих в магазина) и промени в софтуера, които обаче не са от някакво особено важно естество, а по-скоро свързани с допълнителни (и безполезни, поне за мен) възможности.

След седмица в чакане моят Киндъл беше вече при мен и се оказа точно това, което бях искал. Като човек, който не е притежавал подобно устойство досега, ми е невъзможно да направя каквото и да е сравнение с друго устройство, но нищо не ми пречи да изредя нещата, които ми харесват и тези, които не съвсем… Нека първо започна с негативите.

Амазон.ком са алчни и искат парите ни. Някъде четох, че Киндъл се продавал на производствената си цена и Амазон разчитали на печалбата си от закупени книги. Не виждам нищо лошо в това, щом така е решил маркетинговият им отдел. Но имам против да ми искат данните на кредитната карта при регистрация, за да съм имал удоволствието да мога да си закупя книги от техния уебмагазин само с един клик (за щастие тази стъпка може да се пропусне). Противопоставям се и на идеята някои от функциите, предлагани от софтуера на устроиството, да са налични само за потребители, регистрирали картата си със своя акаунт. За щастие става дума за не особено полезни неща като опцията за споделяне на цитати в социалните мрежи.

Гадно е да четеш PDF файлове. Една страница от такъв документ рядко се побира хубаво на екрана на устройството. Не можете да промените размера на буквите, но можете да използвате приближение. За нещастие това ви принуждава да се придвижвате из страницата, използвайки клавиатурата и значително влошава навигацията. Заобиколка е да смените ориентацията на екрана в режим пейзаж – напасването на страницата е по ширина, така че по този начин получавате по-голям размер на показваната страница.

Киндъл не може да пише на кирилица. Нека отбележа, че Киндъл се справя отлично с визуализирането на кирилица – тоест не по-зле отколкото с латиницата. Но за сметка на това, не може да я използва за писане. Разполагате с опции за търсене, за водене на бележки, за създаване на колекции… И никъде не можете да използвате кирилица, което напълно обезсмисля търсенето в литература на български език и прави втората опция неприятна, особено ако сте като мен и не тачите шльокавицата. Не че ще искате да водите някакви особени бележки, когато се налага да навигирате из виртуална клавиатура с четирите клавиша с посоки.

Засега това са негативите. А сега плюсовете.

Лесна употреба. Киндъл разполага с прекрасна издръжливост, преди да заплаче за ток от USB порта на компютъра ви. Понеже електронното мастило не хаби енергия, докато изобразява дадена страница, няма да ви се налага да изключвате устройството изцяло. Когато приключите с четенето, просто натискате бутона за заключване, разположен отдолу на корпуса, и вашият Киндъл показва красива картинка – скрийнсейвър с писателска тематика и си седи на бюрото, в чантата ви или където сте го оставили, в очакване да го събудите, при което след секунда в просветване на зелена лампичка до същия този бутон, той ще се събуди точно там, където сте го приспали. Винаги е готов и ако имате пет минути свободно време, можете спокойно да ги прекарате в четене. Няма и да правя ставнение с лаптопа. Къндъл помни докъде сте стигнали с всяка книга. Книжките могат да се подреждат в колекции. Ако не са PDF файлове, може да им се променя шрифтът и разстоянието между буквите, както и между редовете. Ориентацията на устройството може да се променя във всички четири посоки, което намирам за особено полезно, ако чета сутрин в леглото.

Send to Kindle. Това е прекрасната функция, позволяваща ви да си изпращате книги по електронната поща. След регистрация на устройството, получавате имейл адрес към домейна kindle.com, чието име можете да промените. Там не можете да четете пощата си, но за сметка на това всяка книга, която изпратите към него, ще се появи на вашия Киндъл, когато го свържете към Wi-Fi. Няма да се тревожите, че адресът ви може да изтече в интернет и да го глътне някой бот, за да получавате непоискани търговски съобщения и на четеца си за електронни книги. Защото можете да обособите списък с пощенски адреси, от които искате да получавате документи. По подразбиране там фигурира само имейлът, който сте дали при регистрация, но към него можете да прибавяте и цели домейни.

Управление на книгите. Това се отнася най-вече за начина, по който новите книги се озовават на устройството. Компютъра в единия край на USB кабела, устройството в другия и дърпате файловете, които искате да четете, в четеца. Направо като реклама на цифровизацията. Той може да е леко капризен и да не иска да храносмила някои от форматите, които, както разбирам, са по-широко разпространени, но тях лесно можете да конвертирате в нещо, което се поддържа чрез софтуер например като Calibre (a.ivo.qa/hc). Предполагам, че да сваляте книги от Амазон е дори по-лесно.

Екранът. Изглежда като хартия и е прекрасно ясен. И най-вече, можете да четете право срещу слънцето. Това не е положителна черта конкретно на този четец, но пък за сметка на това май ми е любимата. След това е Send to Kindle.

Речниците. Устройството идва комплектовано с различни речници и то на няколко езика. Докато четете текст на чужд език, можете да маркирате която и да е дума и да проверите определението ѝ в речника, който освен това разполага със симоними, примери и други благинки. Може да се ползва и отделно. Доколкото разбирам, Амазон предлагат и допълнителни речници, а ако информацията, която ви дават, не ви е достатъчна, имате възможност да потърсите и в Гугъл или Уикипедия, използвайки вградения браузър. До него всъщност трябва да прибягвате само в краен случай, понеже, да кажем, че още е в експериментален стадий на разработка :)

Общо взето това е мнението ми засега. То може и да се промени, например след първото изпускане на пода, нещо, което неизбежно се случва с всеки чуплив хардуер, който ми попадне в ръцете, или пък след като ползвам четеца повече от седмица (редакция: вече го изпуснах и само се олющи по краищата). Но в момента определено не съжалявам за покупката си. Напоследък четенето не е било толкова удобно. За приятно – вече ще ви излъжа. Но това не зависи от четеца, а от настроението, обстановката и хората, с които го правиш.

Raspberry Pi

Глътка хардуер + линукс любов от пръв поглед за изобретатели с ограничен бюджет

Инцидентно, малината е един от любимите ми плодове. Именно на нея е кръстена Raspberry фондацията, производител на едночиповия компютър Raspberry Pi, създаден да предлага една функционална среда за експирементиране на най-достъпна цена. Целта е да се предизвика интересът на младите хора към програмирането и към мисленето като цяло.

Raspberry Pi

За 68,30 лв. с ДДС (или 29,06 евро) станах собственик на едно удивително парче полимер, метал и полупроводник с размер на кредитна карта, което се хвали, че може да възпроизвежда Full HD видео, докато се задвижва от линукс. Неочаквано за мен се оказа, че да си набавиш подобно нещо е съвсем лесно и доставката отнема два дни, ако се намирате в столицата. В България Пай можете да закупите от „Комет Електроникс“.

По същество, какво толкова представлява тази платка? Ами, имате 700MHz ARM процесор, 512MB RAM и доволен брой изходи – HDMI, за да свържете телевизор или монитор (VGA не се поддържа, окачествена от фондацията като отмираща технология), аналогов composite video изход, така че да можете да се закачите и за най-обикновен телевизор, 3,5 mm аудио жак, Ethernet (който отсъства при по-евтиния 25-доларов вариант на устройството), слот за SD карта, от която да се зарежда операционната система, 2 USB порта (или един при по-евтиния вариант), удобни например за мишка и клавиатура. Захранването става чрез Micro USB и ще ви е необходим 5V, 700-1200mA DC източник, за да гарантирате нормална функционалност на компютъра.

Но какво можете да правите с такова нещо? Честно казано, ако сега си задавате този въпрос, вместо да сте хукнали да поръчвате, не знам точно какво да ви кажа. С Pi можете да направите нещо просто и типично от рода на самоделна система за видеоигри, емулираща DOS и стари конзоли, мултимедиен център, домашен файлов/HTTP/FTP/.. сървър или, при повече свободно време, знания и желание, система за домашна автоматизация, уред, който автоматично храни котката ви или дори микровълнова фурна с гласово управление, която може да се управлява през интернет и да пуска в Twitter какво е сготвила последно. Това не си го съчиних, направено е вече.

Ако решите да се сдобиете с ваш собствен Пай, е необходимо да знаете, че това, което куриерът ще ви донесе, е една кутия с едностранично упътване, където просто е упоменат необходимия тип захранване и самата платка. Фондацията държи да поддържа най-ниската достижима цена и това ще рече, че с останалото трябва да се снабдите сами.

Най-необходимото включва:

  • SD карта, препоръчително поне 4GB. Макар да можете да добавяте допълнителна памет чрез USB портовете, няма да можете да стартирате системата без валидно изображение върху SD картата. Като начало аз си взех 8GB на Kingston за около 15 лв.
  • 5V DC, 700-1200mA Micro USB захранване. Лесно за намиране, всеки магазин за техника има, понеже повечето телефони се зареждат с Micro USB. Моето струваше 17 лв. Създателите на устройството препоръчват да не се опитвате да свързвате своето Raspberry Pi с USB порта на някой компютър.
  • Монитор или телевизор и клавиатура, поне докато настроите SSH, което не е включено по подразбиране. Ако пък нямате, прочетете тук.

Според мен най-големите плюсове на Raspberry Pi са ниската му цена, приемливите параметри и обществото, което го обгражда. Лесно е да потърсите помощ и да намерите каквото ви трябва, а това съвсем не е малко.

А ако още не сте убедени и ви трябва малка доза вдъхновение, погледнете обществото за идеи. Приятно експериментиране!

Плащане в Техномаркет с различни видове платежни средства

Ако някога се занимавате с търговия, задължително трябва да обмислите как купувачът да може да си плати, комбинирайки няколко вида платежни средства – пари в брой, дебитна/кредитна карта, подаръчни ваучери, промоциални ваучери.

Това не ви го казвам, защото работя в компания в сферата на електронната търговия, а понеже ми се случи лично да си изпатя по този начин. Оказа се, че макар и да разполагам с необходимата сума, просто не мога да си купя стоката, която съм избрал.

В Техномаркет можете да комбинирате само два вида платежни средства

В моя случай прекарах около час в избор на телевизор, съветвах се с консултанта, направих избор и попълнихме гаранционната карта, но в разплащателната фаза всичко се провали.

Разполагах с част от парите във ваучери тип 1, друга част – във ваучери тип 2 и останалото се канех да доплатя с ваучер тип „Спечели от цифровизацията“, с който се бях сдобил в замяна на стар телевизор, който само събираше прах в гаража (но за сметка на това работеше). Ами, не стана. Реших да махна ваучерите от тип 1 и да доплатя с карта, но и така не ставаше – с картата средствата пак наброяваха три вида. В крайна сметка трябваше да се откажа от ваучерите тип 1 и 2 и да платя с карта и ваучера за отстъпка. А в такъв случай, за какво, за бога, ги събирам тези ваучери? Отказах се.

Тъй като ми казаха, че проблемът им се състои просто в това, че софтуерът им не поддържа подобен вид плащане, реших да се свържа с „националния телефон на клиента“ на Техномаркет и да се уверя, че действително няма начин да стане. Е, явно на 24-ти май не работят. Не че има нещо нередно в това, напротив, мисля, че на тази дата трябва всички да почиват, но на сайта им не пишеше за промени в работното време (а аз очаквах, понеже за Нова година имаха публикация), а IVR системата им ме държа на свободно цяла минута преди да прекъсне, когато се опитах да се свържа с оператор. Не казва „В момента няма възможност да се свържете с наш сътрудник“ или нещо друго, което да ти спести чакането или парите за разговора.

На следващия ден от телефонната линия за обслужване на клиенти съобщиха (но след 11 часа, преди това не вдигаха, въпреки че работят), че нямало проблем да платя, комбинирайки ваучерите, които по принцип приемат, но операторът каза, че „не знае“ със сигурност и ми даде номера на управителя на магазина, от който пазарувам. Управителят направи справка „с офиса“ и каза, че не е възможно и не знае кой ме е излъгал. При тях такова запитване не било регистрирано. Мистерия.

Редакция: Наскоро пробвах да направя същото в Технополис – е, там става.

Как да настроим C/C++ под Windows

Често с тези езици започват в университетите в самото начало. Когато не можете да се доверите не знанията на възрастните ви асистенти, взимате всякакви неудачни похвати към това да се научите да програмирате. Най-напред ви трябва IDE и за да е гарантирано тромавото и тежко начало, избирате Visual Studio, n-гигабайтова свръх-тежка система на Майкрософт, която или изтегляте безплатно от някой мъглив торент, в който „всичко, което се споделя, е отговорност на качилия го“, или се сдобивате с легалната версия за студенти, за която университетът плаща парички на голямата американска компания. При втория подход най-вероятно първо си губите времето с разни регистрации и търсите асистенти, отговарящи за въпросния софтуер.

Има по-лесен начин

Отнема по-малко от пет минути. Но не пишете на развойна среда, която ви дописва всичко, затваря скобите вместо вас и едва ли не, ви чете мислите. Това е дълга тема, но макар в последствие да намерите за по-продуктивно да не пишете всичко вие, а да се възползвате от автоматичните подсказки, смятам, че е правилно първите ви стъпки да са именно пеша….

  1. Инсталирайте MinGW (mingw.org).mgwОт мениджъра на пакети изберете тези, които отговарят за езиците, които бихте искали да ползвате. Това става с десен бутон > Mark for Installation. Щом сте готови, от меню Installation изберете Apply Changes. Избраните пакети ще бъдат изтеглени и разположени на твърдия ви диск.
  2. Инсталирайте си IDE (развойна среда). Аз препоръчвам Geany, понеже е идеална (geany.org). Тя дори не претендира да е IDE, а просто текстов редактор, но ви ще свърши прекрасна работа за която и да е училищна задача.
  3. Проверете дали всичко е готово, като в командния ред (Start > Run > cmd) въведете gcc. Ако получите съобщение, че gcc не е разпозната като команда или име на файл, ще се наложи да добавите директорията на MinGW в PATH. Това най-лесно може да стане пак от командния ред:
    setx PATH "%PATH%<пътека до MinGW>/bin;"

    В най-честия случай, точната команда е setx PATH “%PATH%C:\MinGW\bin;”
    Ако използвате по-стара версия на Windows, няма да имате достъп до командата setx и ще трябва да добавите пътеката към PATH променливата през графичния интерфейс. Последвайте тези инструкции.

  4. Стартирайте Geany и компилирате първата си програма.

Geany

Приятно програмиране :)

Някога пишех на Паскал… (за кода)

Спомням си, че когато бях малък, не разбирах нищо от компютри, но много ми се искаше. Попаднах на едни стари списания (PC World или нещо подобно?), в които се говореше за компилатори, програмни езици и какво ли не още. Така научих, че да направиш програма за компютъра било да пишеш. Мисля, че споделих това откритие с нашите, но те очевидно не се впечатлиха колкото мен. Чувал съм, че има книги с имена като „Програмиране за 9-годишни“. Аз обаче не получих такава и си останах неук още дълго време.

Програма на C

В училище учехме Паскал и честно казано не ми беше много интересно. Задачите бяха, по мое мнение, ужасно тъпи и безсмислени. Такива щяха и да си останат, докато не се появи тя. Тя беше умна и което е най-странното, беше била около мен вече години без да я забележа. Трябваше да я впечатля и как, мислите, се впечатлява умно момиче? Точно така, с Pascal!

Започнах да решавам задачи, свалих си Free Pascal и скоро заседнах. Мое помагало тогава стана един форум в интернет. Не кой да е, ами 4chan. Там имаше раздел за програмиране и аз като не нагъл човек публикувах каквото бях написал до момента и питах защо не ми се получава. Сигурно всички знаете вица „Питаш в американски форум, те ти отговарят. Питаш в руски форум – отговарят ти и на свой ред те питат нещо. Питаш в български форум и всички ти казват колко си тъп.“ Може да има и нещо вярно в това, но никъде няма да ти обърнат внимание, ако просто поискаш да ти направят домашното. Нужно е да видят, че си го мислил, че си се опитал и че не си успял, но искаш да се научиш.
Най-полезния съвет, който получих от 4chan, беше да използвам отстъпи, за да е четлив кодът. Дотогава ни бяха учили винаги да започваме от началото на реда. Изведнъж програмите станаха доста по-разбираеми.

После изрешавах всички задачи, изкарах шестица по програмиране, написах (наченки на) книга-игра и най-вече грабнах момичето – макар че това май не стана точно заради писането на код.

Да пиша се оказа много приятно. За мен най-хубавата част е това, че можеш да вмъкваш част от себе си в кода. В една програма бих сложил всякакви интересни неща, които ми хрумнат, ей така, докато си пиша. И после ще се радвам на получения резултат, знаейки, че това е моята програма. Че друг не би я направил така.

Не би? Писането на код е работа като работа. Има си стандарти. Конвенции. Това не е като да съчиняваш стихове, където, както казал беше някой поет, чието име не мога да си спомня в момента, граматиката може да се пренебрегне, за да имат думите своята сила. Красивият код е добре структурираният, изчистен, добре документиран и придържащ се към ред други правила. А една програма трябва да прави това, което ѝ е задачата. Не може да има скрита поддръжка на емотикони, например (като едно мое творение, която общо взето беше нещо като форма за контакт с претенции).
Така мислят даже от Майкрософт и затова в продуктите им открай време няма великденски яйца.

Code is Poetry - WordPress

Всичко това обаче не означава, че във вашата програма не може да има и помен от изобретателност или че ако я има, тя се простира до хитрото използване на алгоритъм, който е с две милисекунди по-бърз от този, които би се използвал традиционно за този вид действие.

Вярвам, че кодът действително трябва стриктно да следва правила и конвенции – може би други хора ще го четат някога, а може би след време и вие ще се опитвате да разберете какво, по дяволите, прави собственото ви творение. Творческата част идва, когато прочетете задачата си, която вие или някой друг ви е поставил и си кажете „Ей, аз това мога да го направя така“ и мисълта, която ви е осенила, ви се стори наистина прекрасна.

Може и да грешите, но нима победата в това да сгрешиш няколко пъти, за да успееш накрая, не е най-сладка?

Момчето от магазина

Зимата се беше върнала, а аз обикалях града в търсене на една джаджа за колата. Ето така попаднах в магазин за (предимно китайска) електроника. Имаше всичко, от резистори и светодиоди, през кабели и ключове, до аудио за автомобили и наблюдателна техника.

Там дойде едно момче, може би на девет или десет. Изглеждаше си като съвсем обикновено дете. Беше с майка си и в стискаше банкнота от двайсет лева. Отиде да разглежда видео игрите и си избра единствената конзола, която щеше да се вмести в бюджета му – китайска телевизонна игра от някоя отминала епоха, на която това дете определено не принадлежеше. Продавачът върза играта за един телевизор и под звуците на тетрисоподобна мелодия екранът се освети от нещо като клонинг на Space Invaders.

Space Invaders

– Тази ли? – попита безразлично продавачът, половин минута преди момчето да плати на касата и да излезе с майка си и с новата си придобивка от тесния магазин.

Стана ми жал за това момче. То щеше да си иде вкъщи, да върже играта, да поиграе няколко часа и да му омръзне. Тези игри някога са били голямо нещо. Поне толкова голямо, колкото са за сегашните деца модерните ММО-та, а за мен тези, които се играеха на 176×220 пикселовия екран на мобилния ми телефон. Но за това момче 8-битовите изображения и проста логика нямаше да станат религия.

То ще отиде на училище, където презадоволените му съученици ще играят на телефоните си с цена и параметри далеч надвишаващи 20-левовата играчка, която си беше купило то. Ще разказват как у дома си са „врътнали“ новата Bloodthirsty Murderer 4, в която на техния 55″ 3D екран кръвта се плиска по абсолютно реалистичен начин, докато откъснатите глави се търкалят пред краката на главния герой, който изтърсва нова цинична шега при всяко следващо убийство. „Ти играл ли си я?“, нетактично, нарочно или не, ще попита някой момчето. „Не, ама я знам“.

– Ти какви игри играеш?

Няма да каже „стрелям по пиксели и се кефя на музиката от Тетрис.“ Ще осъзнае, че никога няма да има такива играчки или някога, когато порастне, ще, но тогава вълнението от хвърчащия от екрана мозък няма да го има. Големият човек не се нуждае от подобни глупости. Дете си само веднъж, освен в редките случаи, когато неизживятното детство иска да се прояви във вързаст, когато никой не го е канил.

Много велики хора са имали тежко детство. Много по-тежко от това, в което си купуваш каквито и да е електронни игри и в което съучениците ти се подиграват. И са успявали, и са ставали пример за това, че не е важно откъде си тръгнал, а къде отиваш.

Грозното пате може да се превърне в красив лебед.

Може обаче то да не иска да е лебед, а обикновено пате цял живот. Но пате с плейстейшън.

Един плюс и един минус на Билла

Магазин Билла

Докато се редях преди няколко часа на опашка в конкурентна верига, се сетих как в Билла това нямаше да се случи и ми дойде вдъхновение да напиша няколко реда по въпроса.

Моята история с веригата с лигав италиански палячо за талисман е, че на две крачки от офиса има един голяям Билла магазин и миналото лято неведнъж и не два пъти съм се хранил с храна, взета оттам.

Понеже вече загатнах за плюса, ще започна с него – не пазарувам в други големи хранителни магазини, но за първи път в Билла познах удобството на експресната каса. Това е каса, на която можете да се наредите, единствено ако искате да си купите осем или по-малко продукта. Тоест няма да ви се наложи да чакате лелката или дядото, купуващи запаси за цялата зима, да минат преди вас. А в нашата Билла има поне четири такива каси и повечето пъти, когато съм там, по-голямата част от тях работят! И нещата стават бързо и просто, и храната ви не изтива тотално само докато си платите за нея, както ми се случи тази вечер в другата верига. С мързела да си стопля яденето в микровълновата може да ви се струвам неубедителен, но оценката идва едва когато бързате за нещо, пред вас има четирима души с колички, а не можете да ги помолите да минете първи.

А сега и за големия минус – дори да ви се наложеше да чакате на опашка с яденето два дена, нямаше да изгубите нищо освен времето си, защото храната и пет минути, след като сте я купили, и две седмици по-късно, едва ли ще има вкус по-приятен от този на подметка на обувка. Сериозно, не купувайте нищо от топлата витрина. По-добре си стойте гладни или дайте парите си на някой просяк. Лично аз за противния вкус на храната в Билла имам три възможни обяснения:

  1. Използват продукти с отминал срок на годност;
  2. Използват продукти с отминаващ срок на годност;
  3. Готвачът им е взет от джунглата, неграмотен е, за да прочете една готварска книга и няма вкусови рецептори в устата си, и не може да усеща миризми.

Да, точно толкова гадна е храната в Билла. Да не решите, че само в този магазин е така – амѝ! – ял съм Биллина храна и в магазина в нашия град, пак си беше гадна. При нас обаче бях решил повече да не си купувам нищо от топлата витрина и удържах на обещанието си. А тук нямаше как.

В обобщение ще кажа – по дяволите бързото обслужване, хапнете като хората. Не яжте нищо от топлата витрина на Билла и денят ви ще бъде с една идея по-добър.

Изгубена студентска книжка – ръководство за оцеляване

Изгубили сте си студентската книжка? И сега се чудите какво да правите. Спокойно, на всекиго може да се случи, от най-разсеяния тип (в мое лице), до някой, който не изважда носа си от записките по цифрова схемотехника или някаква подобна глупост.

Точно така, аз също имах неудоволствието да попадна в такава ситуация и да ви кажа, никак не беше приятно. За щастие случката се размина без пострадали и убити, нито пък изгубих прекалено много време и не ме изключиха от университета.

Така, на първо място щом установите, че студентската ви книжка я няма, потърсете добре да не сте я забутали някъде, помислете си къде сте я носили, откъде сте минавали, на кого сте я давали. Може да е у някой колега или да пък да сте я оставили в кафене. Нека приемем, че я няма на никое от тези места и че сте съвсем убедени, че е изгубена.

На първо място, попитайте да не е намерена. Колегите, портиерите (на общежитието, ако обитавате такова, в корпусите на университета), във факултетната ви канцелария. Ако книжката ви се намира в канцеларията, от там ще ви се обадят – дали сте си телефонния номер, когато сте се записали в университета и там срещу името ви на картона пише на кой номер да се обадят именно в такива случаи.

След като вече знаете, че студентската книжка няма да се намери, трябва да я обявите за изгубена. Знам, че ако не сте патили, само сте чували за това и ви се е сторило смешно. Е, не е така, това с обнародването не е отживелица и днес още си е в сила. И дори не се практикува само и единствено от нашия винаги в крак с модата университет, напротив, ако отворите вестника, недейте да се изненадвате, когато попаднете на известия за изчезнали дипломи, свидетелства и други документи. Доколко това е нужно не се знае и може да се спори. Но сега нямате време за това, особено ако сте имали нещастието да останете без книжка в края на семестъра.

Изискванията са да пуснете обявата в издание с национално покритие. Тоест вашият градски седмичник не става. Относно това дали можете да пуснете обява в интернет издание, служителките в канцеларията не бяха сигурни. Тук също имате национално покритие и новината е далеч по-видима. Ако някой напише името ви в търсачката, веднага ще разбере колко сте завеян :) Решите ли да публикувате в интернет, първо попитайте в канцеларията. Реално номерът понякога минава, понеже в интернет съществуват такива обяви.

Стига да разполагате с дебитна или кредитна карта, няма да е необходимо да се разкарвате където и да било, а ще си свършите работата бързо и лесно (ако имате карта от университета, на която ви изпращат стипендиите, и тя става). Ето и моето

walkthrough

  1. Реших, че ще рекламирам във вестник „24 часа“ и затова и съветът ми е за там. Отивате на сайта на Вестникарска Група България (ВГБ) и регистрирате акаунт. Регистрацията иска всевъзможни данни, включително ЕГН и други неща, които можете да не давате, понеже явно не се прави валидация. Имайте предвид обаче, че данните ви ще се ползват за фактурата и ако тя ви трябва, ще е добре да ги попълните коректно.
  2. След като се регистрирате, потвърдите акаунта си и влезете в системата, отидете на „Е-Магазин“ и от опциите изберете „Свободен текст“ в категорията „Малки обяви“. Изберете си издание, аз, както вече казах, се спрях на „24 часа“. Рубликата е „МО“, подрубликата „Разни“, под-подрубликата „Други“.
  3. На страницата „Конфигурация на поръчка“ попълвате и данните на самата обява – оформлението е стандартно, за дата на публикация дайте най-близката възможна и я запомнете (на по-късен етап няма да можете да я видите), а текстът е следният (не е необходимо да е едно към едно, понеже никъде не ми казаха точни изисквания, трябва просто от него да става ясно на кого е въпросната студентска книжка):

    [dark_box]Изгубена студентска книжка с ф. № XXXXXXXXX към ТУ-София на Иван Петров Драгостинов, НЕВАЛИДНА[/dark_box]

    Удоволствието от това, към днешна дата (18-и януари 2013 г.), ще ви струва 7,20 лв. И това е само началото, но да не сте били толкова разсеяни :)

  4. Щом платите, ще имате възможност незабавно да видите вашата фактура. Ако много бързате можете да представите нея в канцеларията. Имайте предвид обаче, че не е изключено и да ви откажат, понеже в нея не фигурира текстът на обявата, нито датата, на която ще излезе вестникът.

    Фактура, издавана от ВГБ при онлайн поръчка на обява
    Фактура, издавана от ВГБ при онлайн поръчка на обява
  5. Докато чакате да излезе вестникът, отидете до книжарницата на ТУ и си купете нова студентска книжка. Ще ви питат само книжката ли искате или пълния комплект документи за записване. Вземете само книжката – ще ви струва 5 лв. Попълнете си данните в нея.
  6. Отидете в касата на вашия факултет и внесете такса „Издаване на дубликат на студентска книжка“. 20 лв. (припомням, цените са към 18-и януари 2013 г.) Ще получите квитанция и касова бележка, които, едва ли е нужно да казвам, трябва да запазите.
  7. Когато дойде време вестникът ви да излезе (нормално първата възможна дата, в която можете да публикувате, е 2-3 дни след деня на плащането) отидете до най-близката будка и си го купете. Намерете текста си на страница „Малки обяви“ :)
    Възможно е обявата да я няма в деня, за който сте се разбрали. Няма страшно обаче – не са ви забравили, просто си има в кои дни излизат тези обяви. Може да се наложи да си купите вестника и на следващия ден. В този ред на мисли, „24 часа“ в събота струва 1 лв., а в неделя 80 ст.
    Ако известието ви го няма и се притеснявате, можете да се свържете с хората – телефонните номера в сайта им дават свободно и в последствие заето в събота, но пък в делничен ден непременно ще ви звъннат и ще ви пратят имейл. Ползвайте формата за контакт.
  8. Вземете вестника, квитанциите и новата студентска книжка (да не забравите снимката) и отидете с тях в канцеларията. Всичко ще е готово или на следващия ден, или на този след него :)
  9. Вземете си книжката, когато е готова. Общо похарчени 7,20 + 5 + 20 + 1 = 33,20 лв.

Ами ако намеря книжката си?

Ако вие или някой друг намери книжката ви и тя пак се озове във ваши ръце, след като сте внесли таксата и дори след като е излязла обявата, можете да си върнете парите (стига да са благосклонни към вас).

  1. Носите квинтанцията в канцеларията, където казвате, че документът е намерен, на квинтанцията ви написват „Намерена“ и удрят един печат.
  2. На касата давате квитанцията и касовата бележка и получавате към нея разписка, която носите при някой по-високо в йерархията на университетските служители (ще ви кажат къде, в моя случай беше една врата в края на същия коридор), където получавате подпис, одобряващ връщането.
  3. Отивате на разплащателната каса, която също ще ви посочат. Не забравяйте да се подпишете. Ще ви върнат двайсетте лева и за вас ще останат само приятните спомени :)

Финалната ми препоръка е освен да внимавате къде си оставяте документите, да сложите в книжката си една хартийка с телефонен номер. Аз бих звъннал, ако намеря някъде такава книжка.

ТУ: Компютърна периферия и Операционни системи

При изготвянето на курсови задачи, проекти и други този семестър се сблъскахме за пореден път, но като че ли този път с по-голяма сила, с проблема за недостъпността на необходимата информация на български. Както и с нехайството на преподавателите относно положения труд. И понеже именно тези преподаватели са основната аудитория на този труд, най-често оставащ да прашлясва в някой архив (а в случая с цифрово представените материали – на някой сървър), решихме, че е най-добре създадените данни да се споделят с евентуалните си ползватели, а именно безчетните потребители на интернет.

Представяме ви:

Компютърна периферия: Мастиленоструйни принтери

Доклад и презентация от Любов Нейчева и Ивайло Маринков.

Проектът разглежда устройството, функционалността и проблемите на мастиленоструйните принтери. Спира се на мастилата, които се използват, говори за войната между производителите и компаниите, които си вадят хляба, зареждайки касети с мастило на много по-ниски от оригиналните цени. Става дума за дюзи, използвани портове и професионални модели.

[ pdf изтегли доклада (pdf)] [ tarball изтегли доклада и презентацията (tarball)]

 

Операционни системи: The Stack Frame

Презентация на Ивайло Маринков (на английски). Създадена е с идеята да бъде представена на чуждестранните студенти на ТУ, изучаващи дисциплината ОС, но към тази дата не е показвана.

Изясняват се понятия като call stack, subroutine, stack frame и debugger и се дава нагледен пример за употребата на GDB.

[ pdf изтегли презентацията (pdf)]

Има (или ще има) още неща, но те остават за друг път. Приложените документи могат да се ползват за всякаква цел, стига авторството ни да бъде признато и да бъде посочен сайтът, от който са изтеглени – царства.бг.

Честита 2013!

Предполагам, че това е и последната публикация за тази година, така че завършвам с надежда 2012 да е била добра за вас и с пожелания за прекрасна нова 2013 година :)

До нови срещи!