Опции

За четирите години, прекарани в ТУ, така и не се сблъсках със сериозната корупция, за която бях слушал. Никой не ми е искал, поне досега, пари, за да ми даде изпита си. Срещал съм само по-леките форми на нечестно придобиване на средства с цел гарантиране на по-добра оценка. А именно – доцентът, който предлага да си купите сборника му, дори вече да го имате, за да не ви прати на поправка, когато оценката ви е слаба. Но пък срещнах доста измамници сред студентите – пращащи други хора по изпитите вместо тях или преписващи със слушалка в ухото. По начало тази неправда ме ядосваше. После свикнах. Действително това дали мамите или не не е от значение. Можете да си научите каквото ви трябва и без да си „губите времето“ с университета. Както бихте могли и нищо да научите, дори съвестно да сте ходили по лекции и упражнения. Бихте могли да оправдаете част от мързела си с убеждението, че в университета не ви учат на каквото трябва и както трябва, но от един момент нататък просто ставате нагли.

Нямах представа за колко се търгува един взет изпит до преди седмица, когато в пощата ми се озова едно интересно писмо.

Първи имейл

А най-смелите ми надежди от първи курс бяха да пиша курсови по програмиране за двайсет лева. Или за трийсет с обяснение на кода и коментари. Тогава бях чувал, че това е на сметка, понеже вариантите за задачи през годините си стоят едни и същи. Тоест пишеш варианти и по някое време се оказва, че си ги събрал всички и вече си на чиста печалба. Писмото не привлече достатъчно интерес, докато на следващия ден не дойде и неговото продължение.

email2

Което надмина очакванията ми – мислех си, че за тези пари можете да си купите изпита директно от преподавателя. Колко съм бил наивен! Преди известно време си бях играл да проверя за колко се търгува една фалшива диплома и писах на един от хората в бранша, подвизаващи се в Продавалник. Казаха ми, че за 1300 лева можете да се сдобиете с диплома от кой да е български университет, от кото година и с какъвто успех желаете. Доколко е „качествена“ услугата не знам – но хората предлагат да платите директно при получаването, както и убеждават, че разполагат с всички защитени знаци на документа. Бих посъветвал младежа (?) от писмата да се обърне направо към тези добри хора – ще му излезе по-евтино от пълния комплект по-тежки изпити, ала знам ли – може би търси студентския живот. Легендарният студентски живот с дюнерите, чалгата и долнопробните нощни заведения, животът, където баварци със сини номера „дрифтират“ пред „Фантастико“, животът „с изпити тежки/с нощи горещи.“ А може да преследва нещо друго.

Аз мога единствено да си пожелая тук да идват по-малко от тези хора и повече от тези, които искат да постигнат нещо в живота си.

Случаят с мерцедеса

От деветдесета е. Виждаш, никакви забележки по боята, по интериора, никъде. Идеална е. Много я е пазил човекът. Един собственик – лично дойде при мен преди седмица. И ми я продаде, веднага се разбрахме, че такава кола изпуска ли се? Виждаш сам, това е кола със стил. Не е за случайни хора. Двеста шейсет и пет коня са под капака. Как се носи, как набира! Ще се качиш да я пробваш! Беше на Яким Якимов, бивш бизнесмен. Търговия. Започнал с нищо, но се справил. Натрупал капитал, парички. И си купил ей тоя мерцедес. Това му било най-върховия момент. Всичко вървяло по вода в бизнеса, но не и в личния му живот. Вече минавал четиресетте, но не срещнал жена. Живял си сам в центъра на София. Той и мерцедеса. То и затова сигурно е като писано яйце. Нали ти казвам, двеста и осемдесет коня е. Досега не съм продавал такава, ако я купиш, ще ми е на късмет. Та Якимов го ударила някаква криза и почнал много да страда, че не му върви със семейството. Решил, че не бил постигнал нищо в този живот и да вземе, че да продаде всичко, което го има, бизнеса, апартамента, там не знам какво друго е имал. И всички тия пари ги дарява за операцията на някакво момче. Някъде на майната си. Ама ходил там по града, откъдето е момчето, говорил с хората, помагал, карал ги с този мерцедес даже до летището в София. Та така похарчил всичко. Понеже нали нашите лекари уж не били много добри, но тези в чужбина и те явно не правят чудеса. Няколко пъти го връщали момчето и все нещо ново изскачало. А бе точно като с колите. Ама с тази няма да е така. Това е желязно. Няма чупене, няма износване. Амортизация никаква! Това е на двайсет и четири години, сам виждаш – не е мръднала. Това е кола със стил. Не е за случайни хора. Кожен салон, чистачки на фаровете, автоматик е. Класа. Няма какво да си говорим. Момчето се оправило. А собственика на колата се опитал да се върне към бизнеса, но не му се получило вече. Не знам, може късмет да е било всичко, при някои хора така става. Но не успял и понеже нямало никой до него, се отказал. Бил взел заем от банката да започне отначало, върнал каквото не бил похарчил, останалото го събрал в продължение на няколко години. Преместил се в по-крайните квартали, взел под наем апартаментче. Останали той и мерцедеса. Ти нали си от тук, от София? Значи запазваш и номера, четири осмици, това са ти хиляда лева. Златен номер. Така да се каже, в последните години само за колата се е грижил. Иначе се наел да работи охранител. Аз го познавам, откакто се преместих тук. Съседи сме от входа. Изглежда много свестен, но страшно самотен. Когато ми я продаваше… Да, да, можеш да седнеш, виж как седалките са си като нови, страшно са удобни… като ми я продаваше и не искаше да ми каже защо. Но преди два дни го срещнах долу на Т-Маркета и ми каза – много ще ми липсва колата – но парите ми трябват. Връщал се бил в селото на родителите си. Те са починали много отдавна, всичко пустеело. Къщата почти била паднала. Знам – каза – че от мерцедеса не мога да взема кой знае колко пари – но не мога да живея повече тук. Дори когато мислех, че съм напред, че вървя на някъде в този живот, не бях щастлив. Няма какво да се сравни с това да имаш семейство. Най-близо – каза – бях да се почувствам щастлив, когато дадох парите за операцията на Христо. Като гледах надеждата на тези хора, радостта, благодарността им, че им помагам, се чувствах като друг човек. Знаех, че върша добро дело. Никога не съжалих, че захвърлих бизнеса. И преди това, и след това, знаех просто, че не ми е тук мястото. Накрая, преди месец, ми се обаждат, че къщата на родителите ми представлявала опасна постройка и искали да я съборят. Реших да си пробвам късмета. Ето, че ти наистина си ми приятел и купи колата, за да я продадеш в твоята автокъща. Много съм привързан към тази машина, действително само тя ми е спомен от годините като заможен човек. Но така е в живота.

После не сме говорили. Да ти кажа – страшно ми е тъжно за този човек. Толкова нищо да не му се получи в крайна сметка. Но без хора като него нямаше да продавам подобни автомобили.

Мерцедес-Бенц 500 SEC е това. Не е за случайни хора.

Вземи си отпуска в събота!

Здравей, бъдещо аз, което чете тези редове,

Най-вероятно си се сетил за това, след като си се насладил на поне четири поредни дни чиста, лишена от излишен шум, бързане и вършене на неща, почивка. В тези дни си забравил що е то работа и отново си се радвал на това как ги има продължителните празници на пук на мрънкането на разни сериозни хора в мрежата и по телевизията, за които тези дни, в които не се ходи на работа, са пагубни за българската икономика. Видиш ли, хората в Европа почивали много по-малко и затова имали пари и нови коли, а ние затова сме били бедни. Същите тия анализатори казват, че трябва навсякъде да се пуши, понеже алкохолизираните туристи иначе бележили спад и не искали да падат от терасите по Черноморието. Затова е излишно да коментирам повече.

Лошото идва сега, когато си се върнал на работа. В началото е малко гадно, но се свиква. Истински неприятно обаче става, щом насред нищото, като гръм от ясно небе, изскочи някаква работна събота. Събота, да, ден за почивка, в който се очаква да ходиш на работа. И ти някак си преглъщаш чувството на обида и унижение и отиваш. Да правиш… нещо.

В работната събота трябва да си вземеш отпуска!

Знам, чувството не е приятно. Чувстваш се сякаш трябва да платиш за нещо, което по принцип е без пари. Може би този свободен ден ще ти потрябва друг път. Ами морето? Нее! Ако ти свършат всички дни, до един, пак можеш да си вземеш неплатен отпуск. Или да се… ами, разболееш.

На първо място, ти не си свикнал да работиш тогава. Тогава си свикнал да спиш до късно, да мързелуваш, да ходиш на разходка…

Второ. Шест дни са прекалено много. Още в ранните часове на петъчното утро бленуваш за края на работния ден, след който си свободен. Не си мислиш „А утре ще свърша еди-какво си“. В събота отиваш на работа с нежелание, което прогресивно нараства с наближаването на бавния приглушен следобед. Не става дума за мързел или за разглезеност. Просто не можеш да останеш концентриран толкова дълго. Поне ти. И така, в събота не свършваш нищо. Денят преминава, уморяваш се, но резултатът го няма. Не оставаш до шест часа, но все пак пропиляваш достатъчно много време, за да считаш съботата за изгубена. Безвъзвратно.

В неделя почиваш. Още не са посмели да посегнат и на този ден. Но кой обича неделя, този ден, предшестващ понеделника? А и той не стига, за да си починеш пълноценно. Вечерта си мислиш как на следващия ден отново си в офиса и страдаш.

И най-накрая, в понеделник не ти се става, не ти се пътува, не ти се работи и като цяло не ти се занимава с нищо, което дори бегло да наподобява работа. Не е толкова до умора, колкото до нагласа и усещане за непълноценна почивка. А тепърва предстоят още пет дни…

Затова другия път ме послушай и си вземи отпуска, като цивилизованите хора, които са се сетили за това преди теб.

 P.S. Тази публикация е написана в ранните часове на сряда в седмица след работна събота. Както сами виждате, авторът не е успял да се накани да я напише в понеделник, когато несъмнено са го налегнали тези тежки мисли. Което си е доказателство. Може би хиперболата е била ненужна.