Полилей

— Казва се така, защото на това прилича. Ние с теб си седим най-отгоре, в Широката зала и в апартамента. Надолу има дълъг тънък ствол, който накрая се разстила в просторно двигателно помещение, от което излизат чашките на двигателите. Не си спомняш, защото след като се събудиш на петия ден, минава известно време, докато съзнанието ти се избистри.
— И ние откога сме тук?

Деи въздъхна. Със сигурност разказваше това за пореден път. Но Ребека имаше такъв искрено любопитен поглед. Наистина не си спомняше нищо и щеше да е престъпление да не отговори на всичките ѝ въпроси. А и какво щеше да прави иначе?  Да се грижи за нея беше единствената му работа на „Полилей“. Както и нейната беше да се грижи за него. Понеже „Полилей“ се управляваше сам и не се нуждаеше от помощта им. Те бяха товара. Ако „Полилей“ се повредеше, те бяха изгубени. Това можеше да е страшно, а можеше и да не е, защото в края на двайсет и трети век хората са изпратили хиляди кораби, досущ като техния, във всички посоки на космоса. Възможно беше някои от тези кораби да бяха стигнали някъде – т.е. стотиците сензори на борда да бяха намерили свят, където да може да се живее и да бяха оставили своите Деи и Ребека там, за да започнат новото човечество. Но хората от Земята бяха опитали много неща и този проект не беше от амбициозните. Тук нямаше доктори по физика, медицина и природни науки, а двама млади хора, обречени да бъдат вечно глупави и зелени. Понеже те би трябвало да са приспособими. Ако имаха щастието да бъдат новите Адам и Ева, те щяха да се справят, дори да не знаеха на какъв принцип работи корабът им. Наистина, щяха да започнат от нулата, но какво ли значение имаше това, когато целта е единствено да продъжиш човешкия род?

Дали бяха потеглили отдавна? Колко ли далеч бяха сега от вкъщи и имаше ли изобщо дом някъде? Може би ги няма от хиляди години. Или само от две. Защо нямаха право да помнят повече от четири дни? Който от двамата се събудеше втори, винаги задаваше тези въпроси на първия. Но той никога не знаеше. Може би някога са разбирали всичко това, но не са успели да си предадат информацията.

 — Ела, ще ти покажа звездите! – възкликна Деи и скочи от стола. Чакаше този момент сякаш от цяла вечност.

Ребека се изправи. Деи нямаше с кого да я сравни, но знаеше, че е красива. Със сивите си любопитни очи, с тъмната ѝ коса, с високия ѝ ръст и съвършеното ѝ тяло тя беше така подбрана, че да бъде абсолютно идеална за него. Това е, което той подозираше. Беше логично – на кораба нямаше много за правене, нито много за гледане. През прозорците можеха да бъдат видяни звездите. Но те бяха колкото прекрасни, толкова и неизвестни, и недостижими. Двамата пътници не знаеха нищо за тях, защото на борда нямаше и буква текст. Нямаше и екрани, нито уреди, които да могат да бъдат управлявани.

Двамата минаваха по коридора, отиващ към главната зала. Стените бяха лишени от декорация, а светлината идваше от две успоредни ивици по дължината на цялото помещение. Беше ярка и бяла като всяка останала светлина на „Полилей“. Строителят на този компактен свят не обичаше разнообразието. По коридори се осъществяваше връзката до всяко помещение, без двигателното. Само до него се стигаше с асансьор – кръгла бяла плоча, която почти изцяло запълваше диаметъра на цилиндъра, отделящ пътническата зона от сервизната. Тя действаше на много прост принцип – пътникът ѝ просто застава върху нея и тя се спуска в продължение на няколко минути до дъното на кораба. На мястото, откъдето е тръгнала, надолу се спуска таванът и така цялото помещение изчезва, за да не падне някой от недоглеждане в отворилата се бездна. Пътникът си остава там долу, колкото си поиска, преди отново да реши да се качи горе и да застане на плочата. И ако само Деи или само Ребека слезеше, можеше да си стои там цял ден, без да никой да я обезпокоява. Но нямаше защо да го прави, тъй като двигателното помещение представляваше самото съвършенство, колкото се касаеше до безполезността на едно нещо. Тук имаше стотици машини, до една със плавни, заоблени форми, занемели навеки. Ако някой отидеше сам при тях, щеше да чува само собственото си дишане или биенето на сърцето си. Беше загадка дори защо изобщо можеше да се слиза на това място. Дали и тук не се беше прекъснала връзката, когато някой от двамата беше забравил да сподели важен факт?

Ето че се озоваха в Широката зала, на условния връх на техния космически кораб. Над двамата се извисяваше идеалната полусфера на дома им, през която при приглушените светлини се виждаха милионите звезди, изпратили преди безброй години насам своите потоци от фотони. Тези звезди може и вече да ги нямаше. С цялото си величие те бяха незначителни и безполезни толкова, колкото и техните неуки наблюдатели.

 — Това, Ребека, са звездите. Ти ги виждаш за първи път. Натам сме се запътили.

Без да знаят откъде, и двамата знаеха как ще изглеждат звездите, още преди да ги видят. Знаеха, че това са огромни пламтящи кълба газове, които означават живот. На тях дължаха и своето съществуване, понеже им беше известно, че и корабът се захранва от енергията на звездите, в близост до които премине.

— Имали ли сме семейства там? – плахо попита Ребека.
— Не бива да тъгуваме за нещо, което може и да не е било – усмихна се Деи.
— Деи, трябва ли да се примиряваме с това? Нека научим.
— Ти сама ме убеди да се откажа, когато се събудих преди два дни. Каза ми, че това е начинът да сме се запазили толкова дълго време. Когато не поемаме рискове и просто си стоим, оставяме системата да работи както е било предвидено. Ние просто трябва да живеем. Щом заспим в края на всеки четвърти ден, корабът ни възстановява – такива, каквито сме били в деня, преди да полетим. Може би живеем от милион години, а може би само от една. Не знаем, но това е за добро.

Ребека замълча. Да, точно така беше, сега си спомни. Двамата съзарцаваха звездите дълго време, преди Деи да наруши тишината.

 — А това тук е нашият часовник.

В средата на залата имаше разположени в кръг меки диванчета. Между тях, точно в центъра на кръга, имаше малка кафява масичка, отгоре на която стоеше стъклена полусфера. Ребека почти изтича и погали красивия прибор. Вътре се намираше единствената стрелка на борда на „Полилей“ и отмерваше изминалото време. Нямаше  означения, само този тъмносив показалец, който правеше пълна обиколка на всеки дванадесет часа.

— Не знаем дали отмерва истински часове, но така изглежда. На всеки четиресет и осем часа ни се налага да спим. На всяка втора нощувка единият от нас забравя.
— Не можем ли да пропуснем?
— Минат ли часовете, наистина много ти се спи. Ще тупнеш на пода, ако не се прибереш.
— Що за хора сме ние? – прошепна Ребека. – Нали поне се храним?

Деи хвана момичето за ръката и слязоха обратно в апартамента. Сега бяха в спалнята. И тя беше бяла, но за разлика от всички други помещения на кораба, стените ѝ бяха облицовани с мека на допир материя, която поглъщаше бялата светлина по различен начин и по така придаваше на помещението някакъв особен космическо-стерилен уют. Другата разлика беше, че целият под беше застлан с мек сив килим. Килимът стигаше плътно до всяка една стена и както мебелите, също беше неподвижно закрепен. Такова беше състоянието и на леглото, и на диванчетата в Широката зала, и дори на Часовника. Всъщност нямаше нито един предмет, никъде на „Полилей“, който да можеш да повдигнеш и да вземеш със себе си, освен дрехите на екипажа. Деи разполагаше с облекло от две части, риза и панталон в искрящо бял и все пак по-различен цвят от този на стените. Копчета липсваха, понеже в дрехите, изработени от непозната материя, имаше вшити магнити. Ребека имаше рокля – тя беше сива като килима в спалнята и блестеше със сребрист оттенък на светлината от лампите. Двамата ходеха боси. „Полилей“ беше еднакво добре отоплен и в апартамента, и в Широката зала, и в асансьора, и в двигателното помещение. Усещането да стъпиш на пода също обикновено не се различаваше – освен, разбира се, в спалнята. В тази стая се намираше и единственият декоративен елемент на борда – над леглото в тънка черна рамка стоеше картина с „Попилей“, погледнат отгоре. Беше изобразен само той, на бял фон. Деи беше върнал Ребека в спалнята, за да отидат в кухнята, помещение с кръгла маса в центъра си, до което можеше да се стигне единствено от там. Освен масата, от пода излизаха два стола в пастеленозелен като нея цвят и създаваха уникално впечатление. Всъщност всяка стая си имаше нещо специфично, което я открояваше от останалите, нещо толкова дребно, че нормален човек би го подминал, но в лишения от забавления свят на „Полилей“, то бе специално.

 — Много е хубаво – каза Ребека. – Е, какво ще ядем?

Деи още я държеше за ръка. Беше топла и нежна и той съжали, че след малко ще трябва да я пусне. Заедно се приближиха до издадения сив перваз, който обикаляше четирите стени на стаята. Беше изработен от някакъв метал и усещането от допира с него беше хладно. На височина се падаше на нивото на гърдите на Деи. През няколко сантиметра, по цялата дължина на перваза, имаше малки кръгли отвори, от които се подаваха краищата на разноцветни капсули.

— Всеки цвят е с различен вкус. Нямам представа на какво трябва да наподобяват, но има такива, които много ми харесват.
— Дай ми, Деи!

Ребека изглеждаше развълнувана. Колко дълги мигли има, помисли си Деи. Той хвана една яркочервена капсулка, издърпа я от процепа в стената и понечи да я подаде на момичето. Ребека скри ръцете си зад гърба си.

 — Не съм се мила – оправда се тя и наведе глава напред, като го гледаше в очите. – Хайде, дай ми я!

Деи се смути, ръката му потрепера и усети как се изчервява. После събра сили и вдигна ръката си, която държеше приличната на лекарство храна, към лицето на смеещата се негова спътничка. Тя се изплези и той постави червената капсула на езика ѝ.

 — Наистина е добро! – възкликна тя. – Ще ми покажеш ли банята?

Той я изпроводи обратно до спалнята, където се намираше още една врата. Остави я да премине по коридора сама и седна на леглото.

Разбира се, че ще се закача с него. Със сигурност той беше така подбран, че да я подлудява, както тя него. Но тогава защо се беше държала с него студено, когато той се беше събудил преди два дни? След това тя беше заспала и сега представляваше съвсем различен човек. Беше ли се случило нещо?

Банята беше невероятно просторна, най-вероятно, защото беше и прекалено празна. Срещуположната на вратата стена беше снабдена с огромно огледало във формата на елипса, чиито крайни точки стигаха до края на стената и в което се виждаше стройната фигура на Ребека. Тя много се хареса, макар и да съзнаваше, че изглежда точно така, още преди да види образа си. Деи също е много красив, помисли си тя.

„Как ли съм се съгласила да участвам в подобно нещо?“

На пода до огледалото имаше вдлъбнатина със същия размер и форма като него и Ребека влезе в нея. На тавана забеляза спирала от малки отворчета – това трябва да служи за душ, помисли си тя. Наоколо нямаше прибори или индикатори. Ребека съблече роклята си, сгъна я и я остави встрани от елипсата. Това изглежда стигаше на невидимия оператор на кораба и от малките отвори на тавана запръска вода. Тя беше топла, всъщност с идеалната температура, а отворите всички се бяха насочили към тялото на Ребека. Тя пробва да се разхожда из елипсата, която беше твърде голяма, че да стоиш в нея сам или на едно място. Пръскалата я последваха. Досега това беше най-приятното нещо на борда на кораба. Храната беше вкусна, но това тук беше друго нещо – вода, при това съвсем истинска, за разлика от всичко друго.

Огледалото показваше, че Ребека е съвършена. Лицето ѝ имаше правилните пропорции, кожата ѝ беше със съвсем лек загар, очите ѝ бяха големи и със загадъчен сив цвят, а устните плътни и яркочевени. Черната ѝ коса беше права и плътна и стигаше до гърдите ѝ, които, ако бяха човешко дело, то този човек рано или късно се беше сдобил със своя статуя, като лекар или като художник. Краката ѝ бяха силни, а дупето… определено Деи го беше забелязал. Тя пропъди нахлулите в главата ѝ похотливи мисли. „Как ли изглежда той без дрехи?“ Беше висок, чернокос и синеок, със силни ръце и широки рамене. Отново пропъди мислите си. Погледна към себе си в огледалото, което вече беше запотено. По тялото ѝ нямаше дори една бенка, белег от рана или нещо, което да не е както трябва. „Каква лъжа!“ Ребека понечи да излезе от елипсата, когато в отсрещния край на стъклото забеляза нещо. Бяха букви – първият текст, който беше виждала досега, и можеше да го прочете.

„АСАНС – СРЕД“

Беше написано с пръст долу, до пода, със ситни букви. Щеше да си личи само когато огледалото се запоти. Ребека го изтри с ръка, изправи се и напусна елипсата на ваната. Душът секна на секундата.

Следващият въпрос сам намери отговора си – от улей в стената струеше горещ въздух и момичето го използва, за да се изсуши. Облече се, но остана в стаята. Несъмнено имаше причина текстът на огледалото да стои там. Не го беше научила от Деи, но може би той го беше оставил там, за да не го забравят. Разбира се, текстът означаваше в средата на асансьора. Сигурно по средата на пътя му. Не, нямаше да казва на Деи, поне не веднага. Просто така.

Той все още я чакаше в спалнята. Гледаше картината и се обърна, когато момичето влезе.

— Ще ме заведеш ли да видим двигателното?
— Ще трябва да изместя другите си ангажименти, но да, за теб, разбира се.

Кръглата плоча на асансьора се намираше в центъра на горната част на кораба. Две нива точно над средата ѝ беше часовникът. Деи предполагаше, че от събуждането на Ребека бяха изминали около шест часа. Тя задаваше твърде малко въпроси и той се видя принуден сам да ѝ разказва за каквото се сети. Минутите на слизане не бяха особено вълнуващи, асансьорът се спускаше по белия тунел, осветен от разположени на всеки шейсет градуса ивици, започващи от началото му и стигащи до самия му край. По едно време спряха и стената около тях се повдигна нагоре, за да влезе в тавана. Коридорът над тях изгасна, за да се превътне в обикновена черна дупка, водеща никъде. Намираха се в двигателното помещение, заобиколени от причудливи по форма машини в еднакъв бял цвят, съвършено безшумни, но вероятно подсигуряващи това вечно пътуване от хиляда години насам. Деи разказваше случки от миналото им, тук, на кораба, които си бяха предавали от стотици събуждания.

— Деи… – започна Ребека, като увиваше с пръст кичур черна коса. – А няма ли някоя романтична история?
— Ами, виж… – сигурно имаше, помисли си той, „но предишната Ребека беше толкова различна“.

Деи не успя да досмотолеви каквото искаше да каже, защото тя рязко се обърна към него и леко го целуна по устата. Той усети мириса ѝ, почувства мекия допир на устните ѝ, гореща вълна премина през тялото му и замая главата му. И всичко това няколко секунди, след като целувката вече се беше случила. В следващия момент я видя да тича.

 — Хайде, Деи, стигни ме!

Той бягаше, но тя не искаше да му се дава лесно. Стигна до плочата на асансьора, качи се на нея и тя почна да се издига. Деи скочи и успя да се хване за ръба ѝ. Докато се опитваше да се набере, Ребека, която беше седнала отгоре, се надвеси над него и през смях блъсна ръцете му. Плочата беше гладка и без ръбове, и Деи, който не се държеше силно за нея, се изпусна и падна назад.

 — Постарай се повече, скъпи! – изсмя се тя, преди плочата да запуши тунела. Частта от него, която оставаше под асансьора, не светеше и Деи не можеше да види къде се намираше спътничката му.

В средата на тунела имаше елипса, очертана в бяло. Напомняше на осветителните тела на „Полилей“, но със сигурност не беше такова. Когато достигна до нивото на очите на Ребека, тя го докосна. Материята ѝ беше позната, беше същата, от която беше изграден подът, стените и в която бяха облицовани машините долу в двигателното помещение. Момичето натисна елипсата, а когато тя слезе достатъчно ниско, я бутна с пълна сила и се облегна на нея. Асансьорът мигновено спря. Очертанието потъна няколко сантиметра навътре и после се завъртя на деветдесет градуса, заемайки хоризонтално положение, успоредно на това на плочата на асансьора. Отвъд имаше само мрак. Новият отвор със сигурност не водеше в космоса, колкото и логично да изглеждаше това. Не, отвътре имаше същата постоянна топлина, с която разполагаха навсякъде другаде. Ребека се замисли. В съзнанието ѝ се прокрадна лек страх. Нямаше нищо опасно. Нещото, което бдеше над тяхното благополучие, нямаше да им е осигурило толкова лесен път до място, което да крие опасност за тях. И тя се пъхна в отвора.

Намираше се в поредния коридор. Опита се да се изправи, но удари главата си в тавана. Диаметърът на коридора съвпадаше с този на отвора, водещ към него. Нямаше осветление, но в края му се виждаше ярка светлина, на около 50 метра разстояние. С всеки метър, който тя изминаваше, сърцето ѝ биеше по-силно в ушите, а дишането ѝ ставаше все по шумно и неравномерно. Сигурно не беше изпитвала такъв прилив на енергия от години! Но ако това беше така, някой друг щеше да е написал посланието в огледалото. Ставаше ѝ все по-леко да ходи. Чувстваше се освободена. След няколко крачки осъзна, че ѝ става по-трудно да се задържи на пода. Излиташе. Рееше се. Чувството на безтегловност я опияняваше – беше толкова невероятно – и с наближаването на загадъчната светлина еуфорията ѝ се засилваше. Накрая се вля в светлината и когато очите ѝ най-после свикнаха със светлината, новооткрилата се гледка послужи за завършек на цялостната емоция. Веднъж достигнала върха на способностите си, Ребека не можеше да изпита по-силно чувство и със спокойствие се вгледа в „Полилей“, който сега разкриваше за нея цялото величие на човешката цивилизация от отдавна забравения двайсет и трети век.

Заобикаляше я стъклена сфера с размер четири пъти по-малък от този на спалнята, в която тя бе в пълна безтегловност. Кълбото се намираше на върха на кула, издигаща се на петдесет метра от корпуса на кораба и показваше на своята гостенка космическия кораб в цял ръст. Изглеждаше почти като на картината, която обаче си спестяваше редица подробности – като антени, измервателни прибори и един грамаден телескоп, разположен върху двигателното помещение. Прекрасно.

Беше изгубила представа за времето. Трябваше да се върне и да намери Деи. Щеше да му разкаже всичко. Де да можеше само да подреди мислите си. Те се движеха. Деи и тя бяха просто товар, който щеше да пътува вечно, понеже никога нямаше да достигне целта си. „Могла съм да имам толкова хубав живот! Защо съм избрала да съм тук? Животът е прекрасен, толкова е хубаво да чувстваш!“

Трудно се свикваше отново да имаш тегло. За щастие, преходът бе плавен и тя се чувстваше удобно, когато стигна до капака, през който беше влязла. Беше очертан в ярка бяла светлина, затворен.

 — Деи!

Нямаше как да я чуе. Не бяха изпробвали доколко стените изолират шума, но през огромния междинен тунел гласът ѝ определено нямаше как да премине. Започна да удря по капака, макар и да знаеше, че няма как да го помръдне сама. „Естествено – трябва асансьорът да дойде до тук“. Не се наложи да чака дълго.

Намери Деи в Широката зала, свит в един от диваните.

 — Деи!

Бяха му нужни десет секунди да осъзнае случващото се.

 — Къде беше? Търсих те…

Ребека отново не му позволи да завърши. Скочи при него в дивана, блъсна го назад и прилепи устни до неговите. Те се разтвориха и тя пъхна езика си в устата му. След минута се дръпна назад.

 — Трябва да те убедя в нещо!

Скочи на пода и го хвана за ръка, за да го издърпа. Той ѝ помогна.

— Ребека, какво се е случило?
— Последвай ме, този път наистина!

Не му даде избор, понеже веднага избяга. Този път нямаше да му се измъкне. По следата на коридора я настигна, сграбчи я в обятията си и я притисна към стената. Сега той прояви инициатива и започна да я целува. Ръцете му слизаха по голите ѝ крака, галеха гърба и косата ѝ, а нейните разкопчаха ризата му и започнаха да притискат силното му тяло. Сигурно много беше тренирал преди космическата мисия. Може да е бил спортист или актьор. Не можеше да се прецени със сигурност, но изглежда и той нямаше никакви несъвършенства. И той беше идеален. Затова я привличаше толкова много, затова искаше да го разкъса още от мига, в който го беше видяла. Който беше проектирал този свят се беше целил в най-първичните нужди на човека. Храната трябваше да се претупа, понеже нямаше как да отглеждат и съхраняват толкова видове продукти на такъв малък кораб и то без екипаж, но сексът беше нещо, за което можеха да се погрижат. Всеки от тях имаше по четири дни живот. Постоянно щяха да се запознават, да се опознават и после да се отдават на животинските си инстинкти, без да имат грижи, без да им пука за последствията. Връзката им нямаше да остарява, нямаше да стига до периоди на криза и неразбирателство. Никой нямаше да скъсва, а нямаше и да се налага единият да впечатлява другия – всеки от тях беше по-идеален от филмова звезда и разполагаше с пълно количество енергия, което нямаше как да изразходва другаде.

Слизаха с асансьора. Ребека лежеше под Деи, който вече нямаше риза, галеше муслулестите му ръце, опипваше релефа на гърдите му. Той не оставяше на мира устните ѝ, като че ли досега си беше мислил само за тях. Усещаше как сърцето ѝ бие и тази съвършена близост го побъркваше. Ръцете му мачкаха тялото ѝ. Ребека забеляза как елипсата на скрития тунел се подаде от пода и избута спътника си от себе си. Завъртя се по корем и отпълзя до стената. Деи не подозираше за капака и помисли това за част от играта. Хвана Ребека за раменете и я вдигна. Изправи я, завъртя я към себе си и продължи да я целува. Тя отстъпи назад, облягайки се на тунела. Той притисна тялото си в нейното и нейното към стената, без да усеща спирането на асансьора или хлътването на елипсата навътре. Продължиха с играта дори из тъмния коридор, дори и с изчезването на гравитацията. В ярката светлина се гмурнаха две преплетени едно в друго тела. Звездите не можаха да видят какво се случи после, заради една запотена стъклена сфера, по повърхността на която от време на време се появяваха отпечатъци от човешки длани.

— Ако не ми помогнеш, по-добре да умра.
— Ребека, вземи се в ръце! Трябва да си имаш доверие.
— Някога сигурно съм вярвала в това, но сега искам да съм на свобода. Искам да има смисъл от мен, от това че съм жива.
— Има! Може да сме последната надежда на човечеството.
— Дявол да го вземе човечеството, какво значение има то? Дали вселената е съществувала преди нас и дали ще я има после… какво значение има?

Двамата се въртяха в безтегловност един около друг, а долу под тях „Полилей“ продължаваше вековната си мисия. Ребека гледаше сините очи, а те не искаха да ѝ отвърнат. Те също усетиха върховната емоция, бяха ѝ се наситили и после я бяха отхвърлили. Те искаха да са герои. Вярваха в анонимния създател на мисията и бяха готови да му служат до гроб. Сивите очи копнееха за друг живот. Жадуваха за светлината на слънцето, за песента на птиците, за отдавна изгубения дом. Искаха да усетят магията на днешния ден. Двамата космически туристи бяха единодушни в дългосрочните си желания за небето и тревата, искаха да обичат и да бъдат обичани, да изпитват истинско щастие и тъга, да могат да вдишат от прашеца на пролетно цвете, да плуват до дъното на езеро в зелена долина или да викат ехото от върха на заснежена планина, но не разполагаха с еднакво търпение или вяра, че ще дойде денят, в който ще получат амнистия и ще бъдат освободени от космическия си затвор.

Деи не приемаше на сериозно думите на Ребека. Тя имаше четири дни живот и щеше отново да се върне в предишното си състояние. Предполагаше, че затова си я спомняше по-различна, по-студена миналия път. Беше се случило същото. Тя отново не беше успяла да го убеди, беше усетила презрението му и се беше отчуждила. Това щеше да се повтори. Не беше изключено да се случваше от месеци насам. Дали да не промени нещо? Да ѝ каже, че това не са празни приказки, че заслужават знанието, че ще ѝ помогне? Нямаше какво да сторят – на борда нямаше предмети, не можеха да повредят нещо и да предизвикат силата, която управляваше дома им, да се намеси. Каквото и да направеха, светът им щеше да си остане скучен и непроменен. Но само какво ги чакаше после! Все някога щяха да пристигнат в един нов свят, над който щяха да властват. Дори да им отнемеше милиони години, това с какво се различаваше от утре? Ребека искаше да живее на момента. Да знае. Защо? Какво ще ѝ помогнат знанията? Нищо, само ще я натоварят. Ще ѝ позволят да се мъчи за това, което е изпуснала, ще узнае какво никога няма да види или да докосне. Ще внесе грижи в един безгрижен свят и те ще са напразни. Понеже в този свят няма опасности. Няма болести, няма смърт, няма тъга. Те ще дойдат все някога, но това няма да е днес и няма да е тук. А те могат да изчакат до утре.

— Нека помисля.

Ребека се усмихна.

— Благодаря ти.
— Ще дойда по-късно.

Тя доплува до него и го целуна. После излезе от капсулата.

***

Ребека гледаше часовника. Беше безшумен. Тя помнеше как тиктакат часовниците и как изглеждаха стрелките им. А Римските цифри? I, II, III… IIII? Не, IV. Да! У дома имаха голям дървен часовник с махало. Да. Имаха много стари вещи. Някой у дома беше антиквар. Събираше и продаваше стари вещи. Виждаше семейството си и близките си като през запотено стъкло. Те бяха сенки без лица някъде много далече. Гласовете им бяха глухи викове без значение. Но ги имаше. Сега пред нея стоеше стена. По нея сияеха размити правоъгълни прозорци. Снимки! Колко много непознати хора! Сиви очи? Ребека. Трябва да е било отдавна, изглежда по-млада. Колко е различна! Сенките станаха по-дълбоки, световете започнаха да си приличат, да се отдалечават, да изчезват и след миг вече ги нямаше.

Усети как диша учестено. Легна на пода и впери поглед в звездите.

Мисията е неефикасна. Вселената изглежда вечна, но не е постоянна. Тя се променя и еволюира заедно с всичко в нея, от колосалните галактики до малкото речно раче. Може би търсим нещо, което вече не съществува. Може би сме подминали милиони живи светове, предлагащи своето гостоприемство. Може би… Деи и аз сме хора и сме по-съвършени от която и да е машина, а преценката ни е по-обективна от тази на древния изобретател, заключил ни в „Полилей“. Затова имаме право да знаем. Сами ще определим хода на историята, вместо да се реем в безкрая на вечното Нищо. Само да ни беше даден шанс. Ех, да не беше Деи толкова твърдоглав!

Тя се изправи.

— Отговори ми! – извика към звездите. – Покажи се! Отговори ми!

Не последва нищо. Господарят на този дом не обичаше празните приказки.

Имаше нещо погрешно в тази картина. Сферата на непознатия обект се разширяваше и поглъщаше звездите в скромния стъклен небосвод, който нехаеше за едничката опасност в своето пътуване. Ребека видя, че звездите ѝ ги нямаше. Но преди да осмисли този факт, бариерата, която разделяше малката човешка биосфера на „Полилей“ и безбрежното празно пространство, се разпука, разпадна на милиони парченца метал и полимер, и изхвърча в мрака. Метеоритът се почувства поканен и навлезе в интимното пространство на космическия кораб, размаза се в (или размаза) единия край на пода и излетя встрани, за да напусне атмосферата, която повече никога нямаше да вкуси. Продължи пътя си през вечността. Предната част на кораба се беше огънала пред силата на невзрачното космическо камъче и едва се беше задържала закрепена за междинния коридор, който не бе замислен въобще да устои на подобно съприкосновение с природата.

Ребека беше родена под щастлива звезда. Скалата премина на сантиметър от нея и удари пода. Отскочило късче космос разкъса бузата ѝ и червени пръски кръв полетяха към звездите. Беше се родила нова, много по-агресивна и силна гравитация, дошла да изтика всеки движещ се обект навън от космическия кораб, сякаш тук беше станало грозно убийство, а мафията не обичаше да оставя свидетели. Ребека успя да се сграбчи за масата. Усещаше, че се бори за живота си. По стъкления купол на часовника, в който беше се притиснала, се спуснаха малки червени рекички. Не усещаше болка, а само силно желание. Копнеж. Отражението ѝ в стъклото бавно се отдалечаваше. Само върховете на пръстите останаха да стискат до болка. Не за дълго. Тя полетя без да си дава сметка за заобикалящия я свят. Пред нея стоеше проклетия дървен часовник с махало, заобиколен от миризма на старо, отдалечаващ се в следствие на неизвестна пагубна сила, която я теглеше към вечността.

Деи не видя малкия метеорит, който корабът им приближаваше. Рязко всичко се разлюля и той се удари в стената на сферата за наблюдения. Недалеч се виждаха отломките от покрива на Широката зала, които се разпиляха в небето, потънаха в мрака и повече не се показаха. Скалата беше преминала под кораба преди той да успее да я зърне. Не разбра какво се е случило, но видя „Полилей“ обезличен и страшен, и целият настръхна, осъзнавайки, че Ребека беше някъде там. Изплува от кълбото и се отправи към мястото на зловещото събитие.

Господарят на дома навлезе в мътни води, за които не съществуваха предишни записи. Той включи защитния метален купол, който обви полусферата на Широката зала. Беше късно, но вероятно не прекалено. Помещението беше сканирано. Ребека лежеше на земята. Металният покрив я беше уловил, а възстановената гравитация я беше хвърлила обратно на пода. Имаше следи от кръв и на двете места. На пръв поглед не се виждат счупвания. Силата на удара обаче ги предполага. Силен удар на главата. Прободна рана в областта на корема, от удар с остро чуждо тяло. Няколко леки одрасквания. Има дишане. Има сърдечен ритъм.

„Мисията е временно прекратена.“

Случката се бе разиграла в рамките на по-малко от шест секунди. Създателят на този свят беше допуснал грешка в изчисленията си някъде и сигурно никога не беше осъзнал това. Ала тази малка грешка сега беше на път да сложи край на човечеството.

Корабът се беше променил. Сега асансьорът не стигаше до апартамента, защото това не беше възможно. Тунелът беше изкривен и смачкан, а от осветителните ивици светеха само две. От най-горната точка обаче, до която стигаше асансьорът, от стените на цилиндъра, свързващ двете части на летателния апарат, стърчаха стъпалата на аварийно стълбище. На Деи не беше трудно да се изкачи по тях. Веднага щом стигна горе, изтича към Широката зала. Тя изглеждаше съвсем различно без звездите. Приличаше на двигателното помещение, лишено от своите уреди. Ребека лежеше по лице на земята и тялото ѝ едва се помръдваше от слабо дишане. Деи я обърна. Косата ѝ беше разпиляна, кожата бяла като студените светлини на „Полилей“, а лицето ѝ обагрено със засъхнала кръв. За пръв път той усети страх и отчаяние. Беше безпомощен. Виждаше я как диша, как се бори отвътре, но движението ставаше все по-бавно и по-слабо. Ребека си отиваше завинаги.

Свали я на долното ниво и се запъти към спалнята. В нея завари нов гост – до леглото беше разположена елипсовидна капсула, сякаш изцяло построена от стъкло, прозрачна в горния си край и плътно черна в останалата си част. Отвътре приспособлението представляваше тапицирано с черна кожа легло. Деи не се запита за целта му. Щом се доближи достатъчно, за да види кривото си отражение в черното съвършеноство на капсулата, в горния край на необичайното легло се отвори невидим досега капак. Постави Ребека вътре. Беше прекрасна, както винаги я беше познавал. Но вече почти не дишаше, а сърцето ѝ отброяваше последните си тактове. Погали ръката ѝ. Приглади косата ѝ. После падна на пода и заплака – може би за пръв път от стотици години – докато стъкленият похлупак се затвори и капсулата потегли към коридора, плавайки из въздуха на помещението. Деи не я последва. Очите му натежаха и той заспа.

Дори в космоса сънуваш. В съня си Деи не беше на космически кораб. Намираше се някъде далеч и можеше да се обзаложи, че това място е именно Земята. Беше облечен в елегантен черен костюм, носеше червена вратовръзка и пътуваше в автомобил. Отиваше на купон. Празненството беше на „Метстех“, новият му работодател. Организация, основана от екстравагантен милиардер, мажоритарен собственик на няколко технологични гиганта, човек с хотелски вериги, частни острови, футболни отбори и медийни компании, основал „Метстех“, за да финансира различни научни изследвания от сферата на медицината, компютърните и космическите науки.

Науката не интересуваше Сам. Той се беше озовал там след кастинг. Беше актьор, явил се на прослушване за непретенциозен екшън филм. Не беше ходил на подобен кастинг преди. Не му задаваха въпроси и не го караха да разиграва сцени или да чете реплики. Направиха му изследвания с няколко уреда и му предложиха договор. Имаха нужда единствено да проведат някои допълнителни проучвания, абсолютно безвредни, според тях, в тяхната лаборатория, в продължение на шест месеца. За това му предлагаха огромна сума – поне в сравнение с това, което беше получавал като актьор. Беше дал съгласието си.

Партито се оказа прекалено забавно за такова на научна организация. Не срещна никой от учените, но се запозна с много хора, работещи за „Метстех“ по същата програма като него. Всички бяха невежи, не ги интересуваше какви са изследванията, нито защо се правят, но заплащането ги беше съблазнилило и сега ходеха по два пъти в седмицата до лабораторията и с удоволствие пилееха парите си. Освен едно момиче със сиви очи. В съня тя си нямаше име, беше момичето, което се различаваше от останалите. Също беше дошла по програмата. Беше се озовала в „Метстех“ след интервю за работа във верига ресторанти за бързо хранене. Нуждаеше се от работата, понеже се беше преместила в града без собствени средства и нямаше квартира. Живо се интересуваше от наука и беше същински разочарована, защото учените, които провеждаха изследванията, не отговаряха на въпросите ѝ.

— Разработват технология, позволяваща да се запише изображение на всички клетки в тялото на едно живо същество – когато говореше разпалено, очите ѝ сияеха. – В последствие могат да репликират изображението, тоест да го наложат върху същото или друго същество и така да го възстановят в записаното състояние.

Сам се престори, че му е интересно. Всъщност оглеждаше тялото ѝ. Носеше рокля на цветя с дълбоко деколте, което разкриваше прелестите ѝ.

— Научих, че са поръчали да им построят сто и петдесет еднакви космически кораба. Но сега никой не строи кораби с толкова малки размери! Та „Ауратех“ изстреляха „Аврора 7“ преди месец с триста пътници.

Тя многократно излага своите хипотези за това какво точно целеше компанията, а Сам си запази ролята на добрия слушател. С напредването на вечерта и прогресивната консумация на алкохол, той вече подушваше своя триумф. Другите се бяха вече разотишли, когато двамата излязоха. Намериха уединение в парка наблизо. Беше вълшебно – луната беше грамадна и жълта, звездите ярки, а приятно хладната нощ – млада.

На сутринта сивоокото момиче беше под завивките му. Сам леко отмести одеалото, за да ѝ се порадва.

Изскочи от леглото като опарен. Тя беше безнадеждно мъртва. Косата ѝ беше разпиляна по възглавницата, кожата ѝ беше бяла като чаршаф, а лицето ѝ – обагрено със засъхнала кръв.

Деи се беше върнал на „Полилей“. Не знаеше кой е Сам или какво е „Метстех“, но не това го интересуваше – трябваше да намери Ребека. Отговорите бяха готови и само го чакаха да ги открие. И най-вероятно заради тях интериорът на спалнята се беше обогатил с още една врата.

Коридорът го отведе в помещението, която се наричаше Зала за ръчен контрол. Представляваше тясна стая с обичайното ярко бяло осветление. В далечния ѝ край се намираше големият черен правоъгълник на един екран, пред който имаше кожен стол. В средата на помещението стоеше масичка, същата като тази с часовника, върху която беше поставена купчина книги. Бяха огромни ръководства за управление на „Полилей“, книги с исторически справки, документи, описващи мисията. Очакваше го много работа.

„В настоящата литература датите, имената на компании и лица, и други точни данни, които нямат отношение към мисията, са пропуснати. Това е с цел да не се натоварват операторите на летателното превозно средство с излишна информация. […] Всички лица на борда на корабите „Полилей“ са с минало, свободно от човешки грешки. Личностите им са изградени на базата на реални лица, специално подбрани за участие в програмата. Възможно е за съставянето на един персонаж да са били използвани повече от едно лица, с цел да се премахнат недостатъците и да се подчертаят силните страни на новоизграденото лице. […] Никое от лицата не е съвършено. Това, от една страна, е в следствие на технически ограничения, а от друга поради необходимостта лицата да бъдат представителни за човешкия род.“

Беше ли Сам единствената съставна част на Деи?

„На борда на всеки кораб „Полилей“ е налична база данни от триста специално селектирани образа на различни лица, сто и петдесет мъже и също толкова жени. Две от лицата са избрани за титуляни. На всеки кораб са налични два биологични реципиента. Те се използват с цел налагане на запаметено изображение. […] Титулярните лица са селектирани и модифицирани по начин, целящ да осигури малксимално ниво на положително общуване между двамата. Техните образи се налагат върху съответния биологичен реципиент на всеки 96 часа, като налагането на образите се разминава с 48 часа за двата реципиента. При налагането на образ се губи цялата информация, натрупана в реципиента към момента на налагането, което обуславия разминаването. […] Основната цел на мисията е да се достигне целевата дестинация, като се запазят и двата биологични реципиента. За реципиент може да се счита единствено живо същество от вида на съществото, чийто образ бива налаган. Технологията не е способна да възкресява или да съживява неживи обекти. Тъй като изображенията се снемат на молекулярно ниво, е възможно снемането на образ на неживи обекти, което в последствие да бъде наложено върху друг нежив обект. Тази технология се използва на корабите от серията „Полилей“ за поддържане на критични електронни прибори, микропроцесори и интегрални схеми, които имат ограничение откъм период на техническа експлоатация.“

„Щом целта бъде открита, титулярите биват приспани. Приспиването се осъществява чрез обгазяване или чрез примеси във водата, както при изпълнение на регулярния 96-часов цикъл. Реципиентите се използват, за да бъдат приложени изображения на лица с компетентност и опит за изграждане на човешка колония, като изборът се прави в зависимост от условията на откритата планета. Операцията се извършва в срок до шест месеца преди достигане на целта, за да се даде възможност на лицата да се запознаят с наличните данни и да съставят план за действие. […] Образите на титулярите не се използват повече, по две причини: титулярите са генетично подобрени, което ги прави неподходящи за създаване на нова колония; титулярите не притежават необходимите знания и опит, за да гарантират успех на новата колония. […] Всяка колония започва с двама души, които се размножават, увеличавайки популацията на колонията. Съответно се увеличава броят на реципиентите, които в последствие се използват, за да бъдат наложени нови образи, така че да се избегне кръвосмешение. Така в продължение на голям брой години, популацията на колонията достига достатъчен брой жители, за да може да се развива самостоятелно и без намеса на репликиращата апаратура.“

Славното утре не е за нас. Но това е наш дълг. Щели сме да го направим без дори да го знаем. Ами първите заселници? Те ще отгледат децата си и съвсем съзнателно ще върнат телата си на „Полилей“, за да ги превърне в други хора. Те ще бъдат герои, понеже ще го сторят за човечеството.

„Полилей“ се управлява от изкуствен интелект, наречен „Немо“. Той представлява интелигентен софтуер, способен да извършва множество задачи наведнъж, разпознавайки себе си и околнте като отделни единици със собствен интелект, които могат да анализират заобикалящата ги страна и да действат спрямо нея и спрямо действията на други интелигентни единици. За съжаление техническият прогрес на времето, в което е разработен „Немо“ не позволява осъществяването на ефективна сиситема за общуване между него и човешки същества. „Немо“ анализира поведението и емоциите им, както и допълнителни данни за тяхното съсътояние, като сърдечен ритъм и дишане, и изгражда модели, които съпоставя с вътрешна база данни, създадена от екип учени за компанията, разработила проекта. По този начин той може да предвиди действията им и да реагира спрямо тях. В случай, че срещне непознати модели на поведение, „Немо“ ще ги добави в своята база от знания, за да си осигури бърз достъп до тях, когато поведението се повтори. Ответната реакция на действията на човешките същества се подбира в следствие на внимателна преценка. „Немо“ може да бъде програмиран да следва много цели при своето общуване с хора и да ги защитава с различен приоритет.

Отвъд общуването с хора, „Немо“ разполага с многофункционални модули за управление на космическия кораб „Полилей“. Софтуерният проект „Немо“ не е специално разработен за тази серия космически кораби, но кодът му е претърпял сериозни модификации, за да приляга точно на проекта. По този начин той може да взаимодейства с външните измервателни уреди, да контролира вътрешната среда, да управлява уредите за репликация и да следи за изпълнението на целта на мислията. Надеждността му е изпробвана в редица проекти и теоретично програмата може да продължи изпълнението си безпроблемно за неограничено време. Реалната пречка произхожда от факта, че използваните електрически компоненти имат максимален срок на експлоатация, след което в структурата им възникват необратими промени. Този проблем е разрешен чрез системата за репликация и наличието на два идентични модула „Немо“, единият от които е винаги активен по време на възобновяването на другия.“

Информацията затрупваше Деи като лавина. Той четеше, хранеше се, разхождаше се и прекарваше огромна част от времето си в реене из наблюдателната сфера на края на кулата, осмисляйки новите данни. Все още търсеше своите отговори. Нямаше и следа от Ребека, двигателите на кораба не работеха след инцидента, а неговите деветдесет и шест часа отиваха към своя край. Макар да знаеше, че го приспиват посредством въздуха, който диша, не искаше и не можеше да направи нищо. Усещаше огромна умора и търсеше спасение от безизходицата в съня. Трудно беше да направи такова признание дори сам пред себе си, но отчаяно искаше да забрави.

— Привет. Аз съм Деи.

Чернокосото момиче се усмихна.

— Аз съм Ребека, приятно ми е. Но съм убедена, че сме се срещали и преди.
— Много е възможно. Не си спомням нищо от тогава.
— А аз помня, но много малко – тя седна до него и снижи глас. – И искам да ти разкажа, за да ми припомниш. Може би е точно като сънищата. Спомняш си ги, щом се събудиш, но до обед вече ги няма. Освен ако не ги разкажеш на някого, той няма да ги забрави.
— Слушам.
— Аз много загазих – тя се изчерви. – Откакто имам мнение за нещата от живота, много се интересувам от бъдещето на човешкия род. По начало бях само активситка, природозащитничка, но после спрях да съм такава оптимистка. Работя за една медия, попаднаха ми изтекли статистики. Отчайващи са. И от тогава се интересувам от космическите програми за спасение на човечеството. В днешно време всички правителства на големи държави, а и много частни корпорации, работят в тази насока. Разбира се, повечето го правят потайно. Пращат мисии, разработват технологии. Научих за това, което кроят „Метстех“ – ала бяха само слухове и клюки. Чрез медията, за която работя, разбрах, че набират хора за проучванията си по необичаен начин. Включих се.
— И отчайващо искаш да оцелееш, така ли?
— Не! – отвърна тя ядосано. – Аз искам много неща. Искам всички да имат възможността да се спасят. Това няма да стане, организациите и правителствата искат пари или искат да спасят елита си…
— Аз мислех, че всички тези програми още са в рамките на експеримента.
— Може би е така. Поне програмата на „Метстех“ е такава. Но тук идва втората кауза, която защитавам. Не искам невинни хора да страдат и да умират в името на такива експерименти. Тук се занимават със сканиране на хора на молекулярно ниво. Искат да ги репродуцират. Върху други хора!

Ребека скри лицето си в ръце.

— Спокойно – Деи я притисна към себе си. – Ако защитаваш кауза, трябва да си силна.
— Казах ти, че съм отчаяна! – тя се разрида. – Деи, не знам дали това съм аз.

Плачът стана тих, после Ребека продължи през сълзи.

— И ти, и аз почти не си спомняме. Не може да е просто от изследването. Ние сме репликации на оригиналните нас. Истинските може би сега са си у дома, а ние сме самозванците, откраднали личността им.
— Ако вярваш в това, имаш само един избор, Ребека – Деи избърса сълзите от бузите ѝ. – Остава ти да полетиш и да намериш новия дом на човешката раса.

Деи се събуди. Този път сънят не беше кошмар, но и не му донесе така желаната забрава. Той взе душ, нахрани се, огледа „Полилей“ от наблюдателната кула и се залови за работа. Научи, че корабът е спрял и му е оставил достъп до залата за ръчен контрол, понеже това беше действието по подразбиране при провал на мисията, когато има оставащи реципиенти. Тоест сега отговорността беше негова и той трябваше да реши съдбата на човечеството. Опита се да се успокои с факта, че из космоса пътуват поне сто такива кораба и че все някой от тях трябва още да съществува. Разбра, че хората, настроили „Немо“ за работа с техния кораб, са подценили риска от сблъсък с метеорит поради крайната невероятност на такова събитие. Стигна до книгата, която му бе необходима, „Команден интерфейс за комуникация със системата „Немо“. Отнесе се с внимание към предупреждението, че погрешна или неразбрана команда лесно може да разруши кораба или поне да спре някоя от животоподдържащите системи на борда, убивайки и последния обитател на „Полилей“. Накрая се осмели да седне на стола под екрана, който го посрещна, оцветявайки се в синьо.

Започна с най-лесното. Ех, да беше Ребека тук.

„С каква скорост се движим?“
„Средна скорост на движение – 50 000 000 метра в секунда“
„Изминато разстояние?“
„2.28636 x 1023 метра.“
„Години от потеглянето?“
„145 000 000.“

Деи не можеше да осмисли тези данни. Колко 96-часови цикли бяха това? Книгите за „Немо“ споменаваха космическата радиация и влиянието ѝ върху електронните компоненти, дали не беше и „Полилей“ нейна жертва? Всъщност той се съмняваше най вече в човешкия фактор. Как ли бяха издържали двамата с Ребека толкова дълго без да се избият взаимно?

„Състоянието на Реципиент-2?“
„Кома.“
„Позволи достъп до Реципиент-2.“
„Разрешен.“

Откри Ребека в помещение до кухнята. Приближавайки се към стъклената капсула, пред очите му изскочи окървавеното лице на неговата спътничка, както беше върху възглавницата, в разхвърляната стая, с роклята на цветя, захвърлена на пода. Под стъклото обаче раните ѝ вече заздравяваха, цветът ѝ беше почти здравословен, а от кръвта нямаше следа. Само че тя спеше и не можеше да се събуди. В книгите беше обяснено, че репликацията върху реципиенти в кома е особено опасно и в деветдесет и пет процента от случаите, фатално за реципиента. Сега Деи имаше силата да опита, но нямаше смелост за това действие. Вселената чакаше хода му и той не искаше да загуби. „Какво пък, щом сме пропътували сто милиона километра и не сме се разбили в края на вселената, все някъде има и друг живот.“ Спираше го нещо друго.

Деи отново активира двигателите. Оставаше да чака. „Полилей“ превозваше огромно количество литература на разнообразна тематика, предназначена за дните, когато новата колония щеше да е достатъчно зряла, за да може да ги осмисли, без да рискува прекаления копнеж по изгубения дом да я погуби. Прекарваше дните в четене, но от ден на ден все повече се притесняваше за Ребека. Бяха изминали четири месеца от инцидента. Прогнозата на „Немо“ не се променяше значително, ала жизнените показатели на сивоокото момиче бавно затихваха.

Деи осмисляше вариантите пред тях, когато попадна на команда, която сякаш по чудо беше пропускал досега.

„Мисия-статус?“
„Достигане на атмосферата на годната за живот АА479-978 след един месец двадесет дни.“

Щеше да изпадне от стола. Записите от телескопите и сензорите на „Полилей“ показваха, че планетата е била открита преди повече от година. Инцидентът с метеорита се беше случил точно ден преди „Немо“ да активира процедурата по изключване на титулярите и активиране на „знаещите, опитни лица“. След това Деи беше продължил мисията, но настройвайки движението ръчно, като по този начин беше избегнал стартирането на процедурата по замяна.

Беше знак от съдбата. Остана само надеждата Ребека да се възстанови навреме. Деи нямаше да остави това на случайността, понеже всеки имаше право да види мечтата си изпълнена, дори когато за обикновения човек закъснението от 145 000 000 години можеше да се закръгли към безкрайност.

* * *

Приземяването премина успешно. „Полилей“ почиваше на меко върху огромното зелено листо, върху което се бе кацнал. Климатът беше тропичен, а температурите и влажността напълно пригодени за човек. Земята беше постлана с дебел килим от вечнозелена флора и лилавите ароматни цветове на хищно растение, което протягаше лепкавия си жълт език, за да докопа поредното злощастно крилато създание, което с писък изчезваше в разпенената му паст. Сините дънери на дърветата сумтяха скептично, а из увитите им в спагетоподобни змии корони изскачаха уплашени тичинки на странното същество, обикалящо короните на дърветата в търсене на паразитни гъби. В небето хвърчаха гущероподобни птици и надаваха жалнозвучащия си любовен стон. Във въздуха витаеше тежкият аромат на девствената джунгла на  АА479-978.

От дъното на кораба, който впрочем беше вече опасан в малките на спагетовидните змии, които приличаха повече на фиде, се спусна малък бял метален мост и се пльосна в мътната блатна вода, течаща из рововете, издълбани от неизвестен представител на чуждепланетната фауна. Първият човек в новия свят слезе по моста и натопи босите си крака във водата. Това със сигурност беше против всички препоръки и правила, но случайността за пореден път прояви благосклонност и прости на беззащитния пратеник на Синята планета. Все пак той идваше от дълъг път, натоварен с нелеката мисия да продължи човечеството. А и тъкмо се беше събудил и се нуждаеше от отговори.

Ребека седна на огромната пурпурна гъба, погледна небето и се почувства безкрайно щастлива. Сякаш винаги беше искала да е тук. Не знаеше как и защо се беше озовала на това място и когато беше станала от бялото легло преди час, въобще не подозираше какво я очаква. В съзнанието ѝ изплуваха няколко бледи спомена. Един от тях обаче изпъкна и се открои на преден план.

— Деи!

Тя хукна обратно към моста, влезе на борда и без да се нуждае от указания и посоки, се озова в малкото помещение до кухнята, където във въздуха плаваше изящната стъклена елипса на спасителната капсула. Ребека се приближи с плахи, несигурни крачки и се надвеси над нея. Беше празна.

Чу стъпки зад себе си и се обърна. Беше най-красивият мъж, който бе виждала.

— Привет. Аз съм Деи.

Чернокосото момиче се усмихна.

[lightgrey_box]Полилеят от снимката към разказа е от Парижката опера. Снимката е дело на Kazuyanagae и може да се разпространява под лиценз CC-BY-SA-3.0.[/lightgrey_box]

Sublime Text 2, Firefox… Пет софтуера, които ползвах през 2013

В края на всяка година хората се отдават на ретроспекция какво е станало през всичките тези 365 дни, изминали от предишната ретроспекция. Ако трябва да съм честен, тази година можеше да е много по-добра. Но каквато е била–такава. Ще има още много от тях (със или без нас), и по-хубави, и по-лоши. А тази публикация е на една по-весела тема, а именно с какъв софтуер злоупотребявах основно тази година и защо. Впрочем става дума за личното ми потребление, не за супер скъпите модерни технологии, които ползвам, докато съм на работа. Абсолютно.

firefox-512-noshadow

Mozilla Firefox

Не съм с нея от съжаление. Наистина, лисицата е поостаряла и вечно задъхана да настигне Google Chrome, но си е моят браузър. По-бавен, по-тромав и не се харесва на любителите на прекаления минимализъм. За сметка на това ми харесва как изглежда, как се държи, възможността да го разширявам, факта, че не принадлежи на компания, която иска да знае какво искам, какво правя, къде живея, къде гледам и изобщо всичко, от което да може да извлече полза. Фондацията Мозила се стреми към един по-добър свят, където всеки има право на добър софтуер.  Разбира се, това само по себе си не би ме спечелило. Но браузърът им може всичко, от което се нуждая, независимо дали искам да чета, да пазарувам, да разработвам софтуер или просто да си губя времето в интернет.

Eclipse icon

Eclipse

Стоя и се взирам в него, час след час, ден след ден и не е възможно между нас никога да не припламне някоя искра… И тогава да ми се прииска да го прасна през екрана, за да не ме мъчи повече. Макар и своеволен, Еклипс е лесен за употреба и предлага куп опции, които да улеснят живота на програмиста (аз усетих това с особена сила, тъй като преминах към него не от друга развойна среда, ами от текстови редактор), може да бъде разширяван и е с отворен код, което позволява ползването му за работа с редица езици и за множество различни задачи.

Google Apps

Пакет от най-доброто, което предлага Гугъл, специално за бизнеса. GMail, Drive, Sites и още, под ваш домейн, за вашата организация. Можете да управявате потребителите си – да ги създавате, премахвате, да редактирате правомощията им… За да изградите мрежа, предлагаща подобни услуги и с такова ниво на контрол, ще ви е нужна инфраструктура и хора, ако не разчитате на Гугъл. Е, това не е моят случай. Аз си нямам организация или група хора, които да менажирам, но ми харесва да разполагам с Гугъл на свой домейн. Това ми дава известна доза независимост – днес ми харесват условията им, утре не – следователно се махам, но запазвам адреса си. Не съм вързан към тях и адресът ми не е ivaylo_smk1991@gmail.com. От самите приложения най-полезни за мен са Drive, с което мога да синхронизирам файловете си между устройствата, които ползвам, и офис приложенията, с които създавам, споделям и редактирам документи в екип. Гугъл поддържат Майкрософтските формати и могат да записват в тях. Няма го и проблема на OpenOffice.org/LibreOffice, които до последно не се научиха да четат нещо по начина, по който е било създадено и да записват така, че Office да го вижда правилно. А за разлика от Office, приложенията на Гугъл са безплатни. Само да не беше Големия брат…

Google Search

Вече споменах Гугъл с лошо. Не ги харесвам, но няма как да не намирам част от продуктовата им гама за полезна (или необходима). Търсачката им е отлична, а картинките по случай различни празници и събития лесно могат да изтръгнат от мен някоя усмивка сутрин. Друго наистина интересно нещо е Google Street View. Когато търсиш да намериш къде живееш или искаш да видиш дали някой случайно е бил паркирал пред гаража ти, когато е минала колата на Гугъл, е просто забавно. А когато ще пътуваш някъде и искаш да видиш какво, по дяволите, те очаква там, вече става и полезно.

Google Apps menu

Sublime Text

sublime

Това определено е най-добрият текстови редактор, който можете да намерите. Натъпкан с полезни функции за ваше улеснение – регулярни изрази, възможност да маркирате няколко неща наведнъж, отлична навигация, преглед на целия текст в десния ъгъл на прозореца и най-сетне тъмен интерфейс в текстов редактор и то по подразбиране! Какво повече да искаш? Не е безплатен, но за сметка на това прилага интересен бизнес модел – можете да изтеглите Sublime Text и да го изпробвате колкото време си искате без да се налага да го крадете. Когато прецените, че това е редакторът, превеждате 70$ на автора (който е само един) и програмата е ваша. Лицензът е за потребител, а не за компютър. Това ще рече, че можете да я използвате на всеки компютър, на който седнете, дори когато сте на работа и то без да нарушавате лицензионното споразумение. Sublime е мултиплатформен – ще го подкарате и под Уиндоус, и под Линукс, и под Мак.

Май това ми стига засега. В обобщение ще кажа, че обичам софтуерът ми да е безплатен. Нямам предвид пиратски. Понеже в света на компютрите има безплатен обяд и той не е гаден като храна за микровълнова. Програма, написана от един чoвек, може да е далеч по-полезна от нещо, в което голяма компания е вложила колосални средства. А нещото, което ме ядосва най-много в софтуера, е натрапчивостта на компаниите, които стоят зад него. Те не искат да улеснят живота ни. Те искат да ни следят, за да ни предложат реклами, насочени специално към нас. Искат да знаят какво искаме да споделим, но ни е страх от това, което може да си помислят другите. Искат да завземат по-голям дял от вниманието ни за себе си. Нека не правим това лесна задача. Ние сме личности, а не безплатна статистика.

Никога вече

Днес я видях за пръв път. За пръв път, откакто не е моя.

Чужда е вече няколко месеца, но едва днес стана официално. Чак днес бяха подписани документите – необходимата бумащина, с която цивилизацията прилага измислените си правила върху всичко, дори и върху чувствата на хората. И сега аз стоя пред нея, под топлото слънце на декември и я гледам с възхита. Ето, че тя се е възстановила напълно след инцидента. Е, не е съвсем същата. Но никоя истинска буря не ни напуска без нито един белег. Оставя ни с горчивата победа, че сме преживели всичко това заедно, един до друг. Разрушава някои неща, а други оставя цели. В този случай разруши връзката ни.

Сега освежена, с нови сили, тя е готова да започне първия ден от остатъка от живота си. Не че животът ѝ с мен беше нещастен за който и да е от двама ни – заедно направихме много. За други неща не ни остана време. Така и не отидохме на море заедно, а толкова ми се искаше. Но пък малко ли пъти бяхме на кино или пътувахме на екскурзия… Заедно преживяхме и нещо, което можеше да завърши фатално. Можеше не е страшна дума. Защото нещата или се случват, или не. В онази влажна юнска нощ аз бях жив и здрав и това е важното. Остана ми само страшният спомен от една твърде дълга секунда. Не мога да кажа, че този момент ме преследва, ала няма и да изчезне от съзнанието ми скоро. Това е за добро, защото носи много поуки.

Новият ѝ живот. Личат се белези и незарастнали рани, но ще има някой, за когото това не ще бъде от значение. Може би някой ще ѝ се радва, както се радвах аз. Може би не. Възможно е това да се е случвало и преди и да ставам свидетел на поредното ѝ прераждане. Оттук насетне пътищата ни се разделят и у мен може би има капка тъга. Понеже и в декемврийската вечер тя пак си беше там и ме мамеше към себе си, сякаш бе същата като преди. Толкова близо, а всъщност толкова далеч.

Обаче ще си намеря по-добра. По-млада, по-красива, по-практична и да харчи по-малко. Аз съм обикновен човек и това ще е достатъчно, за да ме радва повече. Е, ще ми струва повече да я спечеля, но парите са за това, за да се харчат.

Сбогом, моя първа кола.

206

(Да, това на снимката всъщност не е моята кола, а по-хубава – но аз съм извинен. Моделите на бельо ги редактират с фотошоп, а филмовите звезди ползват каскадьори. Без Джеки Чан. Колата е купчина метал, стъкло и пластмаса без душа. Ако последният параграф преди Сбогом“ не ви е направил лошо впечатление и още сте си мислели, че говоря за жена, трябва да ви е срам)

Най-хубавият месец

От днес сме в най-хубавия месец от годината.

Обикновено по това време навън е студено и вие мразовит вятър, а денят е къс и нощта дълга. Природата спи. И всичко би трябвало да е някак си приглушено и тъжно, но всъщност не е. Понеже коминчетата пушат, коледните светлини блестят в тъмнината, а замръзналият въздух по някакъв необясним начин е изпълнен с коледно настроение. Тихата зимна романтика е навсякъде. Този месец е щастлив.

Коледното настроение е странно нещо. Иска ти се да си тананикаш коледни песни, докато снегът хрущи под обувките ти. Иска ти се да зарадваш близките си. Иска ти се да гледаш коледни филми, да отидеш да коледен базар и да си купиш греяно вино и немски наденички, докато мръзнеш пред Народния театър. Или поне на мен това ми се иска.

Искам да ходя на лов за подаръци. През студа, във вечерта, да обикалям магазините в търсене на точно това, което знам, че ще зарадва любимите ми хора. И след като го намеря, да го разглеждам с премръзнали пръсти пак на оная пейка пред Народния театър, чудейки се дали получателят ще се зарадва. Искам да си купим елха и да я украсим. Да украсим всичко. Да има сняг, много сняг. Да дойде Бъдни вечер и да ядем на пода питка с късмети и да пием ошав. Да спазя коледната си традиция и да играя на тази игра в същия ден…

А после да дойде и Коледа. Тя е най-хубавият празник, независимо в какво и дали вярваш. Играчките на елхата блестят, стаята изобщо е изпълнена с аромата на иглички и на теб ти е топло и весело, ей там от ляво, в сърцето…

После да отида навън през снега на тази необикновена декемврийска сутрин, за да намеря моята една втора и да се опитам да зарадвам и нея… И дано на нея ѝ хареса каквото ѝ нося, защото за пореден път е нещо, което ще сметне за твърде откачено…

След това сигурно ще ходя на гости, ще гледам коледни филми и ще хапвам вкусотии. Което ми напомня, че днес още не съм се хранил. До скоро и честит празничен месец!

[lightgrey_box]Картинката към публикацията е дело на dim.po.[/lightgrey_box]