Минало

Утопия

I

Минало

Пак ръмеше. Сив ден като предния. И като този преди него. Без значение. Тя не беше тук отдавна, а ѝ се струваше, че е минала цяла вечност. Домът за лишени от родителска грижа беше стар и грозен. Избелели оранжевикави тапети, провиснали от стените, тавани с тъмни петна от течове, студ и притъпени чувства. Грижи от хора, за които грижата е само работа и то най-противната такава, защото са забравени и от държавата, и от останалия народ. Обитателите на дома за тях бяха инвентар. Човешки същества, забравени от бога, които само тежаха на обществото, което трябваше да ги издържа с данъците, които плаща. Олигофренчета и копелета, деца на наркомани и малолетни майки, забременели от глупост, отрочета на малцинствата, на улицата, на рецидивисти и отрепки, на проблемни родители или без родители изобщо, отказали се от тях или захвърлени от роднините, на чиято грижа са били оставени.

Нели беше тук отскоро. Момиче с ръст от метър и седемдесет и пет, с кафяви очи и дълга кестенява коса. Нещо такова казваше описанието ѝ. Досега беше живяла с баща си, нямаше майка, сестра или какъвто и да е друг роднина на света. Не и такъв, за когото да знаеше, че е жив и още съществува. Баща ѝ беше избягал заедно с нея от чужда страна, когато тя бе едва на  три. Спомените ѝ от преди това бяха само мъгла. Майка ѝ имаше кафяви очи като нейните. В паметта ѝ имаше само един отпечатък от тези очи – тогава те бяха пълни със сълзи, а майка ѝ изчезваше в плътната бяла мъгла, държана от двама полицаи. Те нямаха лица. Те бяха просто инструмент на едно изкривено правосъдие, за което нейната майка бе престъпник, за когото повече никой нямаше да чуе. Бащата беше безсилен. Той не можа да се бори, знаеше, че това ще доведе единствено до разследване и загуба на единственото, което му беше ценно – децата. Те бяха две – Нели и по-голямата с две години Лили. Лили обаче беше само име. Тя нямаше лице в спомените на Нели. И оживяваше единствено в разказите на татко. Казват, че има моменти в паметта ни, които мозъкът крие съзнателно от нас, за да ни предпази. Можем никога да не разберем за тях. Мозъкът е съвършената машина.

В новата страна Нели и нейният баща бяха нежелани гости. Първоначално мразени от всички, после просто недолюбвани, след това гледани с недоверие, докато най-сетне успяха да се установят. Бащата намери прилична работа, а Нели стана ученичка. Не живееха лошо, но Миналото не им позволяваше да изпитат никаква наслада от живота. Всичко, което правеха, беше просто за да продължат напред. Да има утре. Дано слънцето изгрее някой ден. Нели не можеше да си спомни какъв човек е бил баща ѝ преди Миналото, но сега той беше просто отломка след корабокрушение, бореща се да остане на повърхността на безбрежния океан и да запази спътницата си, която едва се крепеше, треперейки върху него. Той никога не я накара да се чувства като негова дъщеря. Не смееше да се приближи, защото го беше страх, че отново ще загуби най-скъпото си. И все пак тоя я обичаше повече от всичко, което можеше да съществува на този свят и тя го усещаше. Докато се установят, баща ѝ работеше почти денонощно, на няколко места. Денем ремонтираше електрически уреди в сервиз, а нощем превозваше пътници като таксиметров шофьор. Прави това с години, в които се състари двойно, но старанието му накрая се възнагради. Талантът му с електрониката беше забелязан и той започна работа в изследователския отдел на голяма корпорация. Започнал като младши служител, брилянтните му идеи впечатлиха всички и той постепенно се издигна в редиците на организацията. Вече не му се налагаше да работи денонощно. Хората го уважаваха и скоро семейството с двама членове се премести в по-хубав апартамент, а Нели, тогава седмокласничка, се премести в добро училище. Тя вече не беше лишавана от нищо и постепенно успя да се слее с пъстрата тълпа ученици, споделяше проблемите и радостите им, слушаше музикални групи, излизаше с приятелки да пазарува и се влюбваше в момчета. Ставаше все по-уверена, а единственото ѝ слабо място оставаше нейният дом и мъглата, която дори новите бели стени и миризмата на ароматизатор не можеха да скрият напълно. Нели мразеше да прекарва време у дома, но не забрави баща си и това, което беше направил и все още правеше за нея. Затова и остана човек, обичащ семейството си, който нямаше да притесни или нарани баща си и който наистина се стараеше, за да бъде горд той с нея. И двамата се справяха перфектно с това, което правеха, но когато бяха заедно, не можеха да споделят радостта си. Те сляпо я чувстваха и вътрешно водеха разговори един с друг, с думи, които никога нямаше да изговорят. За тях имаше теми, които никога не бяха забранявани гласно, но които стояха затворени, макар мислите и на двамата често да потъваха в тях. Това беше семейството, оставено преди толкова години в далечна страна. Спотаеното чувство на вина, че не можеш да си онзи супермен, който да спаси всички и да изпрати злото в ада, където да гори вечно, както заслужава. Това гнетеше бащата. Без да се замисли, той би заменил всичко, което беше постигнал в тази по неволя негова сега страна, за да може просто да бъде със семейството си. Но това беше невъзможно и единственото, което му пречеше да падне на земята и да признае поражението си от света, беше дъщеря му. Тя беше прекрасна, тя беше бъдещето. Щеше да изгради свое собствено семейство, което щеше да я обича колкото той обичаше сега нея. Поне дългът му към нея щеше да е отчасти изпълнен. До края на живота си той щеше да бъде до нея.

Минаха още няколко години. Години, за които всеки би завидял, защото господин Уилямс беше в своя зенит. Времето течеше толкова бързо и неусетно, че той не разбра кога премина през море от шумни овации, приветстващи го като изпълнителен директор на компанията, която някога беше наела един имигрант-шофьор на такси на собствен риск, за да види случайно няма ли да успее да им спечели малко пари.

И сега, на 24-и октомври, седнал в огромния си стол пред своето бюро, в своя собствен кабинет, на чиято врата пишеше „Директор“, Уилямс беше вперил поглед през прозореца към изпъстрения с малки светлинки мегаполис. Светлината при него беше приглушена, за да може да се гмурне изцяло в романтиката на града, на който времето казваше, че трябва да спи, а той упорстваше и трептеше в знак на протест с разноцветните си милиони електрически свещи. Съзнанието на директора беше ангажирано от една мисъл. Утре Нели посрещаше седемнайсетия си рожден ден. Той искаше да я зарадва, а не знаеше как. В стремежа си да не се сближава с никого, особено с нея, той беше допуснал да не ѝ направи подарък нито един път. Тя винаги получаваше каквото поискаше и точно в това беше проблемът – тя трябваше да го поиска. Дори този рожден ден беше такъв – Нели щеше да отиде с приятелите си на вила далеч от града. Щеше да организира всичко без надзора или съветите на баща си. Той знаеше, че ще се справи и това го изпълваше с гордост. Знаеше и че може да ѝ има доверие и че тя няма да се забърка в неприятности, защото като него беше зрял и отговорен човек. При мисълта за това се усмихна. Беше крайно време да си тръгва.

Студеният аромат на октомврийската нощ събуди нещо у него и той взе решение за подаръка, който щеше да направи.

В апартамента не светеше. Уилямс взе асансьора и след минута вече отключваше вратата. Тишина. Запали светлините и почука на вратата на Нели. Тя не отговори, сигурно беше заспала. Трябваше да почине преди големия си ден. Директорът се запъти към кухнята, където в средата на огромната бяла маса лежеше бележка.

„Татко, аз отивам във вилата. Искам всичко да е перфектно и не мога да оставя нещата на случайността. Благодаря ти, че ми помогна да осъществя идеята си.“

Докато държеше бележката в едната си ръка, Уилямс автоматично разбра, че нещо в ситуацията около него не е както трябва. Когато очакваш у дома да има някого, някои шумове не ги забелязваш. Те са следствие от движението на хората по стаите, от пускането на водата в тоалетната, от скърцането на някоя дъска на паркета или от нечие тананикане. А в същата тази минута една врата се беше хлопнала, докато в къщата нямаше никого освен господин Уилямс. Това осъзнаване беше станало мигновено, а сега усещането доби напълно физически облик. Едно променено от времето, но все пак до болка познато лице, беше изникнало от нищото и бе застанало зад домакина.

– Трябва да те поздравя – с грозен кикот проговори неканеният гост. – Господин Уилямс, значи. Хубаво име. Че и важна клечка си станал.

– Здравей, Майки – гласът на Уилямс излезе дрезгав и с неравна интонация.

Той бавно се обърна. Майки беше запазил същия силует през тези години, само косата му беше посивяла и физиономията му бе добила още по-злобен вид. Не беше много висок, с петнайсет сантиметра по-нисък от Уилямс и през главата на директора мина мисълта, че сигурно лесно ще успее да го пребори. В следващата секунда видя сребрист предмет в дясната му ръка.

– Ти си голям късметлия – Майки разтвори ръце. – Едно, че си направил всичко това – той обиколи с поглед широката стая – и второ, че изпуснах дъщеря ти. Страшна е станала. Другата, която заряза, се оправи. После беше по домовете и после не знам какво стана.

Майки видя стиснатите юмруци на Уилямс и вдигна ръката си, която държеше пистолета.

– Слушай сега. Ти си ни длъжник. Отлично знаеш колко много пари ни дължиш. Успя да избягаш от преследвачите си, но нас ни забрави?

– В тази страна започнах от нулата, Майки. Всеки заслужава втори шанс. И аз, и ти.

– Не ми говори глупости, Стан! – прекъсна го Майки. – Искам си шибаните пари! Заслужавам ги!

– Не ти дължа нищо! На никого от вас нищо не дължа! Закъсали сте сега и затова сте ме потърсили, нали?

Майки беше бесен. Насочи оръжието към главата на Уилямс.

– Измъкна се и сега изведнъж нас никога не ни е имало ли, Стан? Я ми кажи, тази твоя дъщеричка знае ли какъв боклук е баща ѝ? Знае ли кой го е отървал тоя боклук поне два пъти от смъртта? Или ти вярваш, че като имаш някакъв талант и че като искаш да си осигуриш бъдещето на теб и на твоето семейство, това те прави добър човек и миналото може да върви на майната си? Старите ти приятели си искат това, което им принадлежи, кретен такъв! Твоите приятели влязоха в шибания затвор, а ти се измъкна. Ние не те изпяхме. Ти напусна страната, промени си името и се молеше дори да те издадем някак си никой да не разбере кой си всъщност. Изобщо това, че сега си тук, го дължиш на нас.

– Добре тогава. Парите останаха там. Прокурора ги взе. Отказах се от тези неща. Още тогава се бях отказал. Започнах отначало. Не съм ги присвоил, всичко, което съм постигнал сега, всичко това  е мое дело. Ти си интелигентен и ме разбираш. Защо и ти не започнеш отначало, защо продължаваш?

– Защото лежах десет години в затвора, проклетнико. И не само аз! Затова слушай внимателно. До една седмица си искам парите. До последния цент, колкото бяха, когато ги откраднахме. Не можеш да се укриеш, не можеш да избягаш, не можеш към никого да се обърнеш. Знаем всичко, за да те свалим от сцената и за да те пратим там, където заслужаваш да бъдеш.

Майки отстъпи назад към вратата.

– А след като си получим парите, ще помислим за личната ни вендета. Съветвам те да се разбереш с дъщеря си, ако толкова много държиш да си отидеш като честен човек.

***

Вилата беше в планината. До нея се стигаше по живописен път, виещ се по скалистите склонове. На Уилямс не му пукаше за гледката, а и човек нямаше как да ѝ се наслаждава в три часа след полунощ. Той трябваше да говори с дъщеря си веднага. Не можеше да проведе такъв разговор по телефона, а и пътуването щеше да му даде време да събере мислите си и да реши какво точно да каже. Не виждаше бъдещето след момента, в който щеше да срещне Нели. Посегна към пасажерската седалка, където лежеше наполовина празна бутилка уиски.

Тя имаше право да научи всичко, дори така той да изгуби обичта ѝ. Колкото и да бягаш, не можеш да избягаш от себе си. Да вярваш в противното е наивно.

Кражбата! Беше станало година, след като се роди Лили. Тогава той разработваше системи за банкова сигурност. Съвсем случайно откри дупка в системата. Времената бяха трудни, а парите необходими. Започна от малки кражби, които започнаха да растат и растат. Парите спряха да отиват за семейството. Отиваха за хазарт, за жени и за алкохол. Стан изчезваше от дома си за цели седмици, а жена му прекарваше нощите плачейки, с Лили в ръце. В някоя дупка, където хвърляше на вятъра пари, които не му принадлежаха, се беше запознал с Майки. Майки също беше имал семейство, което беше съсипал с вредните си навици. Сега нямаше никого и веднага се лепна за Стан. Усещаше, че в дъното на похарчените хилядарки лежеше измама и се превърна в най-големия му приятел в подземния свят на отрепки, наркотици и проститутки. Макар и самият той да беше отрепка, имаше стабилни познанства тук и там и неведнъж спаси Стан от това да извърши някоя глупост или да го спипа полицията. В тази земя на греха корупцията беше проказа за държавата. Хора, които се бяха кълняли във вярност към страната си, се продаваха за пари като стоки на пазара. Уважението се купуваше, сигурността също, а любовта идваше на цената на пиенето.

Не само Майки беше надушил извора на пари и не след дълго и други насочиха вниманието си към инженера. Техните планове обаче бяха по-различни. Майки стана най-добрия приятел на Стан, когато го спаси от лапите на голям престъпен бос, готов на всичко, за да се докопа до загадъчния извор на пари. Претърпеният ужас отрезви Стан и той дойде на себе си. Отиде обратно при жена си и дъщеря си. Очевидно талантът му не се ограничаваше до точните науки и той успя да получи втори шанс от съпругата си.

Майки остана най-добрия му приятел. Той също загърби мизерното съществуване и започна нормална работа. Поне така искаше да накара Стан да мисли. Един ден го извика у дома си и му разкри, че знае каква е рецептата за източване на банките. Беше намерил вътрешни хора и знаеше, че случаят се разследва и че имат само няколко дни, за да нанесат последния си удар. Кражба с такива размери щеше да им осигури прекрасно бъдеще. Правосъдието, което позволява да бъде купено, щеше ги приветства с отворени обятия за прегръдка между страстни любовници. Но Стан каза не. Той вече беше продал семейството си веднъж и не искаше никой повече да страда.

Майки не приемаше отказ. Той беше спасил Стан от сигурна смърт и сега му даваше възможност да покаже своята благодарност. Когато и това се оказа недостатъчно за Стан, Майки посегна към последния си коз – имаше достатъчно доказателства да го изпрати в затвора и щеше да го стори.

Така чрез страх сделката беше сключена. За престъпление от такъв размер бяха нужни още хора. Мрачни хора без лица от всички инстанции – банкови служители, управители, съдии и обикновени престъпници за чисто елементарни задачи, изискващи само човешки ресурс. Майки имаше и приятел, някой си прокурор, който се явяваше гениален стратег. Той разпредели ролите, определи сцената и времето на действието и прецени кому колко се полага. Парите щяха да отлежат известно време преди да могат да бъдат използвани, а за целта един единствен човек щеше да знае тяхното местонахождение. Това беше композиторът на този мръсен оркестър, Прокурора.

Стан живееше два живота. Семейният му, изплетен от лъжи, се развиваше добре. Това беше защото Стан вярваше, че прави всичко за доброто на семейството си. Смяташе се за принуден да участва в престъплението, за да не отиде в затвора. Неофициално се отказа и от дела си от наградата – предложи да даде парите на Майки. Наистина, щеше да е съучастник в ужасно престъпление и щеше да остави на участниците в него да им се размине, но друга възможност нямаше. Поне той нямаше да е крадец.

Дойде правилната дата и престъплението бе извършено. Стан не знаеше защо, но в тази окъпана от студената светлина на пълнолунието нощ направи нещо, за което не беше мислил преди това. Реализира го съвсем спонтанно. И парите не отидоха там, където Прокурора очакваше, а другаде, на място, за което единствено Стан знаеше. А най-забавното беше, че Прокурора нямаше да може да разбере, преди да дойде време да си разделят парите. Може би беше съвест или някакво чувство за справедливост, или религиозен страх. Нямаше значение, защото никой нямаше да осъмне забогатял.

Вестниците избухнаха на следващия ден. Води се разследване, но то неизбежно удари на камък предвид лицата, които бяха замесени. Един народ лесно забравя, но когато банката му фалира и парите му изгарят, е склонен да помни по-дълго. След засегнатите имаше и хора с власт и сила, които нямаше да търпят да бъдат мачкани. Затова и парите щяха да стоят в безопасност поне две години, докато всичко утихне. Прокурора беше уредил и изкупителни жертви. Дребни риби, които бяха участвали в проекта, но които всъщност не знаеха нищо за него, се озоваха в новините, по вестниците и зад решетките за много години.

Успешният личен живот на Стан доведе до раждането на второ дете, прекрасното момиченце Нели.

Стан знаеше, че за точното му участие в престъплението знаеха няколко души. Основните му страхове бяха от Майки и от вездесъщият Прокурор. Засега обаче нямаше какво да стори. Молеше се те да повярват, че парите са били откраднати някъде по трасето.
В продължение на три години нищо не се случи. После обаче Прокурора реши, че времето за делба е настъпило. По сметките намери незначителни суми. Стан беше разпитван, заплашван, отвлечен и бит, но не се издаде.

Когато се върна окървавен вкъщи след пет дни в неизвестност, завари жена му да го напуска. Тя не знаеше какво се случва, не знаеше дали е старата история с нов глас, но беше отвратена от предателството на човека, когото смяташе за най-близък, което идваше точно когато бяха щастливи заедно. Тя отиде при родителите си с двете им дъщери, а Стан я остави да си тръгне. Едва след седмица събра сила да отиде да разкаже истината и да помоли за последен шанс. Пристигна, за да види как черен брониран полицайски автомобил потегля от дома на тъста му. Бяха задържали съпругата му в подозрение за неизвестно какво престъпление. Нямаше и помен от нея в полицайското управление и никой нищо не беше чувал. Бабата и дядото на момичетата не позволиха на Стан да вземе децата си от тях. Макар и предубедени, те знаеха, че вината за всичко е негова.

Стан знаеше от кого да търси отговорност. Видя се с Прокурора и даде обещание да върне парите, стига жена му да бъде освободена. Това беше ултиматум. Прокурора не можеше да се отърве от него, когато подробностите за крадените пари се пазеха единствено в главата на Стан.

Между другото той вложи всичките пари, които бе спестил през годините на брака си, за да уреди бързо напускане на страната за семейството и за себе си. В уречения ден на размяната той успя да уговори с тъст си децата му да се приберат при него за деня. Прокурора трябваше да дойде и да доведе жена му. Тогава щяха да извършат размяната и всеки да тръгне в своята посока. Стан не вярваше в честността на сделката. Той щеше да я извърши, след което веднага да избяга заедно със семейството си за друга страна. Планът имаше много слаби места, където се усещаха пукнатини, но той не виждаше различен изход.

Всичко стана като на сън. Или като на кино. Стан беше приготвил лист с подробни инструкции. Прокурора, заедно с няколко въоръжени с автомати мъже, доведе жена му. Тя беше видимо отслабнала и цялата трепереше в шок. По тялото ѝ личаха синини. Прокурора взе подадения му лист, а един от мъжете блъсна жената напред. Стан я взе в обятията си. Тя трепереше като лист и беше бяла като призрак. Стан усети влажна топлина върху ръката си и я дръпна, за да погледне. Гъста тъмна течност беше попила в ръкава му. Жена му беше прясно ранена с нож в гърба преди да бъде изведена от микробуса. Той погледна Прокурора. Лицето му беше разкривено в грозна гримаса. Така се усмихваше дяволът.

Стан знаеше какво трябва да направи, когато видя дулата на автоматите на двамата мъже да се изправят. Пусна жена си на земята и изтича към съседната стая, където бяха децата. Наведе се, когато чу изстрелите, а после и прозорците на отсрещната стена да се разбиват на парчета. Покрай него свистяха куршуми, но той успя да стигне до съседната стая. Децата плачеха и пищяха без да разбират какво се случва всъщност. Той ги грабна и хукна през страничния вход. Озова се на двора. Изтича зад къщата и мина през отвор в оградата, който беше приготвил предварително. Колата му беше там. Натовари децата отзад и им каза да лежат и да не мърдат, каквото и да се случи. Потегли, като форсира двигателя и се понесе сред черен дим и свистене на гуми. Чу викове и изстрели след себе си. Не улучиха. Трябваше да стигне до съседния град. Беше толкова близо!

Разнесе се вой на полицайски сирени. Колите го настигаха, опитваха се да го спрат, пресрещаха го, но без успех. Изгуби преследвачите си из малките учлички на града. Паркира колата и изведе децата от нея. Знаеше, че ако тръгне по междуградския път и те разберат, ще блокират пътя и той няма да може да стигне. Но те не знаеха къде отива и стига той да не се издадеше, нямаше как да разберат. Разбира се, оставаше възможността да блокират всички изходи. Трябваше да се действа бързо. Късметът им се усмихна в лицето на претъпкан автобус на градския транспорт. С него незабележимо се придвижиха до автогарата, която им беше нужна. Като избегнаха двамата полицаи, които обикаляха наоколо, тримата се качиха в автобуса. Всъщност бяха дошли тъкмо навреме, но двете минути преди да потеглят за Стан бяха цяла вечност. Автобусът излезе от града и до крайната им дестинация оставаха по-малко от два часа.

Спокойствието не продължи вечно. Спряха на дълга колона. Всяко превозно средство беше проверявано, търсеха опасен престъпник, водещ със себе си две деца. Стан щеше да поиска от шофьора да слезе, докато органите на реда бяха заети с предните автомобили. Пътят минаваше през средата на пустош. Почти нямаше дървета и полицаите щяха да имат зрителен контакт със семейството достатъчно време, за да успеят да го заловят. Имаше патрулна кола и от двете страни на платното. Стан се отказа от намерението си. Нямаше никаква надежда.

Дойде и техният ред. В автобуса се качи полицай, представи се и започна да обикаля седалките. Втори полицай остана на пост до водача. Миг по-късно ги арестуваха и ги натикаха в полицайския автомобил, след което потеглиха обратно към града.

Не бяха изтекли десет минути, когато срещу тях изскочи стар черен форд, който внезапно промени посоката си, невлезе в тяхното платно и преди служителите на реда да осъзнаят какво се случва, се вряза откъм левия калник в тях. Колата се извъртя и фордът я изнесе извън пътя. Полицаите бяха добре. Стан счупи носа си в решетките, които разделяха предната част на купето от задната. Втората полицайска кола беше спряла някъде по-напред. От колата на нарушителя излязоха четирима маскирани души, въоръжени с автомати. Принудиха полицаите да освободят задържаните. След това двама от маскираните изпроводиха Стан, хванал дъщерите си в ръце, назад по пътя, където сега ги чакаше стар автомобил. Всички се качиха и автомобилът потегли. Един от въоръжените свали маската си. Беше Майки.

– Спасявам ти живота за втори път. Знам, че си прецакал оня боклук Прокурора. Сега ще ти помогна да избягаш, но в замяна те чакам да се върнеш и да ми дадеш заслуженото. Ясно?

Не можеше да бъде по-ясно.

Чак сега Стан можеше да огледа децата си. Лили беше в много тежко състояние, със сигурност нещо ѝ беше счупено. Беше ударила и главата си.

– Майки. Тя няма да издържи да пътува двайсет часа. Погрижи се за нея, моля те. Ще ти дам всичките пари, само нека живее.

Тази нощ Стан и дъщеря му напуснаха страната. Той не успя да признае на Майки, че е дал истинската сметка на Прокурора. Ако го беше направил, можеше сега да не е жив.

***

Сега отново бяга от неизбежното. Четиринайсет години след бягството, той повторно отчаяно се опитва да спаси семейството си. Пътят криволичи. Завой след завой. Превишена скорост. Изпитото уиски, за да се успокои преди да тръгне. Вижда дявола пред себе си. Пътят е неговият език, а планинските върхове са му зъби. Не може да вземе завоя с тази скорост. Колата се забива в мантинелата. Мантинелата не може да понесе такава тежест и се разкъсва от опорите си в десния край. Предният капак се огъва. Автомобилът пада от змиевидния език на дявола и се понася в бездната на най-черния мрак, който човек някога е виждал.

Тези мигове са като цяла вечност. Животът минава на лента пред очите му. „Главният прокурор намерен убит в дома си. Задържана е съпругата му, направила пълни самопризнания“. Заглавие на вестник само няколко дни след като Уилямс беше напуснал родната си страна. Съпругата на прокурора се обесва в ареста. Тези пари отдавна бяха ничии.

Колата разцепи мрака на нищото и светлините ѝ разкриха края на бездната. И най-безопасният автомобил не би могъл да спаси пътниците си при такъв удар. Проста физика.

Сред смазания метал блестеше рубинено сърце на златна верижка и отразяваше луната.