Билетче

Преди наистина мразех градския транспорт на София. Жегата, шума, странните миризми, дупченето на билетче, шофьора, който изпитва удоволствие да затвори вратата под носа на някой пътник… Докато не свикнах. Това наистина отне време, но когато не се ядосваш, е по-хубаво. Все пак не от това зависи ще закъснееш или не, нали?

Случката е от преди месеца, но още не мога да я забравя, затова и трябва да разкажа за нея. Беше хладно утро, а линията – 102 и аз се движех с автобуса по път за работа. Винаги съм изряден откъм плащане за услугата транспорт и не се безпокоях за онези чакани с трепет гости, контрольорите (или официално се наричаха инспектори?). Това е една професия, която може и никога да не разбера – понеже не бих си представил да ми плащат, за да ходя на места, на които всички ме мразят без дори да ме познават, за да се карам с хора, които са готови да оспорват всяка моя дума, понеже иначе трябва да ми дадат двайсет лева. Но професионалният ми хъс трябва да бъде по-силен от желанието просто да си върша работата, късайки билетчета и сверявайки пътнически карти, трябва да е нещо повече – щях да се крия зад спирките, за да не ме видят и да си набелязвам пътници, които изглеждат подозрителни преди още да съм се качил на съмнителното мепесе четвърта употреба, бракувано в някоя малко по-развита страна в Европа …или някъде по света. Не, не оплювам служителите на софийската община. Понеже, както се казваше в рекламата, всеки си има някакъв бъг. И ако ти си окей с нашия, и ние ще сме окей с твоя. Например ние в ИТ фирмите по цял ден си гледаме клипчета в ютюб и играем джаги. А не е безизвестно и че не произвеждаме продукт.

Е, аз си се возех, возеше се и един мъж с малко или никаква коса и очила, а и куп други хора. Човека го споменавам, запомнете го, понеже е важен. Рейсът си дрънка и пуши, колите отвън все си се разминават весело, като от време на време си свиркат приятелски, а утрото далеч от шосето се усеща да е приятно. Спирките идват и отминават, хората се качват и си отиват. Качва се веднъж една жена. И тя е важна. Намира си билетче отнякъде – или е от пода, или от някоя седалка. Да, вече знаете накъде отиват нещата…

Контролата се качва по някое време. Проверяват карти и билети и когато стигат до дамата, мъжът с очилата съвсем гласно съобщава на инспектора и на всички останали, че видял с очите си как тази жена взела билета си от земята и как го ползва без той да е неин. Жената като че ли не е очаквала удара. Запозва да обяснява как това си е нейният билет и как го е пробила, но се обърква и се оплита в думите си. Получава се неприятна и грозна кавга, а госпожата пренасочва гнева си върху контрольорите, които сякаш се радват на неочакваните двайсет лева. Но те всъщност само си вършат работата, защото дамата току що е признала вината си.

Завършекът – мъжът с очилата е доволен, а на жената денят не е започнал с хубаво. Може и да не е от онези, които вярват, че ако сутринта ти започне на лошо, такъв ще е целият ден. По-добре. Разбира се, нещата като късмет са глупост. Но гневът, за нещастие, е далеч по-заразен от усмивката.

За мен остана въпросът каква е била мотивацията на този човек. Може би абсолютно несвързаното с конкретната случка „Тая не ми харесва“, „Аах, тъпата съседка с кучето“ или някакво фанатично преследване на правилата „Така е честно“, „Правилата са за всички“, „Някои неща трябва да се спазват“. Може пък да чувства несправедливост в това, че се е излъгал сам да даде един лев за билет „Плащам ненормални пари за карта на месец, а някакви ми се возят без пари“ или пък да смята, че заради това положението е лошо „То затова сме със двайсет годишни рейсове“. Може истинската причина изобщо да не ми е минала през главата. Но това важно ли е изобщо?

Не си струва да развалиш нечие утро, защото е ощетил общината с едно левче. Този човек сигурно и утре ще пътува гратис. Други хора също ще го направят. Всеки ден. Но нито ти, нито те постъпват правилно. Автобусите са стари, бавни, миришат лошо и/или са вечно претъпкани и преминават рядко. Можем да си казваме, че няма защо да плащаме, понеже нищо няма да се промени с нашия един лев. На други инстанции други хора също ще си го казват. И в крайна сметка ние ще се въртим в един омагьосан кръг на отрицанието и ще се мразим един друг.

Вместо да се вгледаме в себе си. Промяната започва от нас.