Магьосник

По стените бяха налепени изрезки от разни вестници и списания, първи страници и реклами, по полиците блестяха купи, медали и отличия; общо взето никоя що-годе широка повърхност не бе лишена от честта да бъде озарявана от усмивката и ярките му сини очи, сияещи от снимки и портрети.

Излезеше ли навън по улиците на града, хората знаеха името му, детството му, родословието му, искаха му автографи или да се снима с тях, радваха се и се гордееха, че живеят в един град с него.

Къщата му беше обикновена, но му беше родна, което още повече засилваше интереса към нея. Туристически автобусчета се спираха там кажи-речи през ден, а в неделя идваха две.

Същинска знаменитост.

Необикновена. Не някой актьор, интернет талант или лауреат от международни математически състезания (че кой ли изобщо би поставил тях сред знаменитостите).

Не, славата му беше различна. Той бе момчето, променило света. Сам-самичко спечелило война и то не някаква измислена война между незначителни земни държави, въоръжени с автомати и ядрено оръжие, ами срещу същинското зло, хаотично, подло и мръсно, онова, което не преследва пари, власт или територии, а прави всичко от любов към спорта – ей така, защото го умее и защото го умее добре.

Става дума за архизлодея от анимационните филмчета, от комиксите и от фантзиите на полузаспалия безинтересен писач на истории. Той е винаги гаден, зареден с омраза ооще от ранно детство – или майка му е била алкохоличка, или е бил сираче, или пък Дядо Коледа така и не му е донесъл желаната фигурка на супергерой. Същият този лошко обаче, по една случайност, е брилянтен и все пак безумно предсказуем ум и крои планове за отмъщение срещу цялото човечество или, в случая с по-патриотичните архизлодеи, на някоя обособена част от земната повърхност.

Естествено, за целите на една по-сериозна история, целяща да се отличава от онова разхищение на дървесина, което разни ненормалници „колекционират“ – комиксите – злодеят трябва да разполага с по-мащабни цели и да е дълбоко травмиран от по-потресаващи събития в неговото минало.

Такъв беше и Ранга Ренага. Той бе понесъл загуби, непреодолими загуби и вместо кръв, по вените му беше започнала да тече чиста омраза. Дълги години живееше като отшелник в запустяла фабрика за рибени консерви, бе таил злобата си и тя бе трупала лихва. И накрая, когато булдозерите дойдоха да бутнат фабриката, дори не за да строят нещо на нейно място, ами така, понеже го можеха и понеже за това се взимаше заплата, нещо в Ренага закипя, същото това започна да бучи в ушите му, ускори боя на сърцето му, разтрепери краката му и го накара да изрече най-страшните думи, които знаеше. Само по себе си това не беше нищо и нямаше да предизвика дори смях у отегчените работници. Най-много някой щеше да му викне „Да ти се връща“. После всички щяха да си свършат работата и да си заминат у дома, без никога сетне да си спомнят дори за дръвника с брадата от консервния завод.

Така и стана. Ранга се развика, един багерист учтиво му отвърна, после насила го разкараха от пътя и без да отлагат излишно, почнаха да рутят огромната сива постройка. Работата си беше доста, а пък те не се радваха на безцелното разрушение колкото би се радвало едно дете, и на обяд спряха да си почиват, да си разказват за проблемите у дома и да пушат.

Още тогава се забелязваше, че нещо не е наред. В небето се пълзяха облаци, страшни, черни и мрачни, и почнаха тихо да се заканват. Бучаха и трещяха все по-силно, а когато работниците се върнаха по машините, вече щеше аха да завали проливен дъжд. Ранга стоеше на едно място, някъде встрани, и ни най-малко не си мислеше, че има някаква връзка между скромната му особа и метеорологичното време.

Работният ден свърши и скоро пред завода не остана никой. Постройката си остана съборена наполовина, защото на другия ден работниците не се върнаха. „На два километра от входа на града“, пишеше в сутрешния вестник, „в следствие на разразилата се силна буря река Седър е излязла от коритото си, което е довело до разрушаване на подпорите на моста на главния път. За съжаление мостът не е успял да поеме теглото на преминаващия половин час по-късно автобус на голяма строителна фирма, който е паднал в реката. Спасителната операция продължава и в този момент.“

Спаси се само един човек. В болницата той разказваше как мостът изведнъж сякаш полетял във въздуха и как това не можело да се случи след прост проливен дъжд, започнал преди два часа. Никой не го слушаше.

Ренага замина. Дълго пътува и накрая се установи в един град, където се избръсна и дори си намери прилична работа. Стана нормален човек, един средносттистически господин, който гледаше телевизия точно колкото сочеха социологическите проучвания, че е нормално в днешно време. Ходеше и в кръчмата, и на кино понякога, и допадаше на колегите си. В първите няколко месеца се доказа като изключително способен и амбициозен служител и не след дълго беше възнаграден с повишение, после и още едно и след три години вече заемаше отговорна позиция. На събрания и съвещания показваше диаграми, приказваше за бъдещ ръст и тримесечия, и хората му се възхищаваха.

Веднъж с жена си му дойде на гости собственикът на компанията, господин Махлянов, с когото те вече бяха приятели. На Ранга му се отдаваше готвенето и Махлянови с удоволствие стояха в квартирата му цяла вечер. Мъжете започнаха да разговарят за бизнес, а госпожата, на която това беше скучно, излезе уж до тоалетната, и в разходката си се озова в спалнята на домакина. Беше отишла с един особен вид любопитство, което при гледката на онова, което намери там, се смени с объркване, усещане, че нещо не е както трябва и един друг вид любопитство.

Криеше го дълго време, но не можа да го запази в тайна и разказа на мъжа си. Това се случи някъде през май. Няколко дни по-късно той привика Ренага при себе си и го освободи от длъжност. „За нас беше удоволствие“ и други врели-некипели излизаха от фалшиво усмихнатата физиономия на собственика в смел и подъл опит да залеят Ранговите мечти с вряла вода.

Не намериха Махлянов. Никой освен полицията и не искаше да го търси, понеже се оказа, че е забягал с няколко милиона фирмени пари и довел компанията до фалит.

Ранга Ренага сега разполагаше с огромни средства и най-сетне ръцете му бяха развързани. Нямаше вече нужда да работи и цялото си време прекарваше в спалнята си. Когато хазяинът му видя брадясалото му лице и червените от недоспиване очи у него се отключи някакъв примитивен и необясним страх от този човек и той го помоли да напусне. Дори му опрости последния месец, стига да си отиде още същата седмица.

Така се случиха нещата, че хазяинът нямаше близки роднини и наследникът му, неразбиращ и апатичен младеж, бързо се нави да продаде новопридобития апартамент за едни пари, които му се струваха много добри и които реално бяха доста под пазарната цена на жилището. С парите момчето си купи мотор и по тъжно стечение на обстоятелствата превозното средство не можа да му служи дълго.

* * *

– Ей, супер е! – радваше се Мѝна на червения мотор. – Ще ти дадат ли да го караш?

Сините очи ѝ се усмихнаха.

– Мама никога, татко… на него разчитам. Но не сега.

И децата се смееха, после забравяха за мотора, ходеха на сладкарница, тичаха по улицата и играеха на баскетбол. Сетне пак се сещаха за него и ходеха в гаража да го бършат и лъскат, а после да сочат отраженията си в загладените червени с пламъци ламарини и да си представят как двамата, с колеми каски и тъмни предпазни очила, фучат по магистралата с този звяр и вятърът им бучи насреща.

Мина се опира в силния гръб на своя герой, а той отново дава газ и те политат напред, преследвайки невидима точка някъде на края на безкрайното шосе…

* * *

В този ден Мина тъкмо беше завършила осми клас и двамата, за ръка, се разхождаха из градския парк. Бяха празнували с торта в тяхната си сладкарница. А сега вървяха по тяхната си пътечка и слушаха песента на птичките по високите борове. Сетне излязоха на на широката алея, където боровият аромат беше примесен с мирис на мекици, сладолед и пуканки. От двете си страни пътят бе шарен с пейки с пенсионери, извели внучетата си на разходка, всякакъв вид търговци, сергии, отрупани с китайски джунджурии, машини за сладолед, разни автомати. Имаше и цигулар, и момичета, продаващи ръчно изработени играчки.

А ето там, в края на пътеката, стоеше и техният фокусник, който гълташе ножове, бълваше огън и вадеше зайци от шапката си. Познаваше се по дългата бяла брада и външния вид, излъчващ добрина. Носеше стар черен костюм и папионка и се усмихваше на всички, а благославяше тези, които му оставяха монети.

– Чичо Ренага! – извикаха момичето и момчето. – Здравей, как си!

И старецът им се зарадва, прегърна ги, а когато видя Мининото свидетелство за завършен осми клас, се просълзи.

– Гордея се с вас, деца. – каза той. – Радвам се, че дойдохте да ми се похвалите.

Той ги беше научил на всичките си номера и те дори му бяха асистирали неведнъж. На момчето фокусите се удаваха завидно добре и то дори беше измислило няколко самó.

С тях беше свързана и най-голямата му тайна, която само Мина и фокусникът знаеха и която човек и да узнаеше, нищо страшно нямаше да се случи, понеже, не го ли беше видял с очите си, нямаше да повярва. Работата беше там, че той наистина правеше фокуси. Ама истински – от ръцете му извираха пламъци, палецът му мяташе мълнии, а пляскаше ли достатъчно силно, от нищото между шепите му излиташе птичка.

Тази дарба, вярваше той, бе дошла от мотора, защото се появи след като той го подкара за първи път. Тогава той полетя по улиците, удари се с цялата скорост, която беше успял да развие, в спрял автомобил на едно кръстовище, и цяла седмица лежа ни жив, ни мъртъв в градската болница. Когато се върна в нашия свят, родителите му бяха продали мотора за скрап и той повече не го видя.

Повярва, че дарбата му не е халюцинация, едва когато го опариха пламъците на болничните му завивки.

Затова се запозна и с фокусника Ранга Ренага, имигрант от далечна страна, където вълшебствата са далеч по-често препитание. И някак си се оказа, че този старец има съвсем същата дарба, и че сякаш съдбата ги беше срещнала. Ранга научи момчето на всичко, което знаеше и то идваше да го види в парка всеки ден от деня, в който се запознаха.

Ренага всякога беше там и затова 16-и юли беше странен ден. Защото тогава го нямаше. Момчето, разбира се, знаеше къде живее, макар и никога да не му беше ходило на гости. Отиде до жилищната сграда, където бе апартаментът на магьосника, но и там не го намери. Имаше някакво смътно предчувствие, че ще се случи нещо. Нещо неправилно.

Когато излезе на улицата, това нещо се беше вече случило. Не знаеше какво е, но във въздуха се носеше миризма на опасност – това е, когато усещате, че нещо става, но навсякъде е абсурдно тихо и всичко и всички сякаш спят, а въздухът кипи от напрежение.

Пукна пушка, може би, а в следващия момент се чуваше вой на полицайска сирена. Хората наоколо изглеждаха неестествено.

Движението бе насочено към площада. Любопитни глупаци.

А на площада беше магьосникът. Сега той сияеше, сякаш бе рицар в златни доспехи и в някакъв нелеп балет мяташе мълния след мълния. Нещата се случваха сякаш не наистина, но отломките от срутващите се сгради съвсем не на шега се разбиваха в земята, в покривите на колите и със звън на строшени стъкла смазваха масите на кафенетата.

Той имаше някакви искания, драматични причини за своите действия и обясняваше всичко това на невярващата тълпа, която го заглушаваше с паническите си писъци и която щеше да се изпотъпче и да нанесе повече щети, отколкото той би могъл.

Вярваше, че те сега щели да видят, че са го презирали през цялото време, че сега е неговото завръщане, но никой не знаеше кой е той или от какво се завръща. Той не усещаше своята незначителност, не подозираше, че ще бъде обезвреден и натикан в затвора и че после пак никой нямаше да го помни и да знае кой е. Сега обаче бяха неговите петнайсет минути слава и той накара небето да потъмнее, тълпата да затихне и всички погледи да се вперят в него.

Хората намериха най-сетне време да го намразят.

Ренага погледна към небето и със страхопочитание към самия себе си, запрати в небесата огромна мълния, която проряза черните облаци. Обяви целия град за свой заложник, заяви своята програма за промяна на света към по-добър и сложи начало на своя режим на терор, където си беше отредил ролята на господ.

Тогава, съвсем естествено, насреща му застана друг магьосник – неговият ученик, който драматично се представи като такъв и го помоли за разкаяние. Отсрещната страна се изсмя и му се надсмя.

Ранга Ренага хвърли към него мълния, момчето скочи и се спаси, докато на забавен каданс колата зад него беше поразена, стъклата ѝ се пръснаха на милиони парчета, вратите се изкъртиха от пантите и излетяха като шрапнели, преди самата тя да хвръкне на едри късове. Мълнията само премина през колата, но това не я спря и тя се вряза в сградата на читалището, отнесе в черен дим и пепел повечето стени на първия му етаж и масивната стара сграда, украсена с бюстове на велики писатели и герои паднали за свободата на отечеството, и облепена с плакати на театрални постановки и кино прожекции, се срина напред, размазвайки паркиралите отпред автомобили с ужасен тътен и сред облаци пушек.

Момчето се преметна и на свой ред също хвърли мълния, по-малка и съвсем неточна, което злобно разсмя възрастния магьосник. Следващият му ход бе също толкова клиширан, колкото и встъпителната му реч. Естествено, той взе Мина за заложник и предложи да замени нейния живот за неговия.

Впрочем събитието вече се отразяваше н националния телевизионен ефир.

Двете страни се гледаха напрегнато. Момичето пищеше и казваше да не прави каквото му заповядват, че животът ѝ нямал значение и все подобни реплики.

Момчето вдигна ръце и започна бавно да пристъпва. Публиката затаи дъх, в очакване на развръзката.

Въздуха разкъсаха две светкавици, едната порази стъклените стени на банката, а другата се заби право в рамото на магьосника, който отхвръкна десет метра във въздуха, премятайки се безпомощно, заедно с Мина, която в полета се откъсна от него и падна другаде. Момчето я улови в прегръдките си, после я премести зад една кола и отиде да довърши започнатото.

Ренага лежеше бездиханен в локва черна кръв. Момчето наивно се надвеси над него, а той, с неочаквана за своите години и телосложение пъргавина, скочи на крака и го стисна за врата. Черният му поглед се взираше в сините очи на момчето.

– Ще се върна – изрече важно възрастният и изчезна с черна светкавица.

* * *

Борбата продължи с години, с все по-коварни и зли деяния, а двете страни ставаха все по-добри в това, което правеха. Трагични инциденти ту в метрото на Виена, ту в поредния избухнал небостъргач в Дубай, с невинни жертви и разрушения като от ураган с нежно име, поддържаха ужаса от Ранга Ренага и славата на синеокия герой.

Той бе обсипван от внимание, бе всеобщ любимец, за него се пишеха оди и правеха статуи. Стана символ на борбата, на свободата и на каквото още имаше интерес да бъде, включително на Мерцедес и на една банка.

За властите Ранга Ренага бе неуловим, докато момчето можеше да предчувства всяка негова поява и да ѝ противодейства, доколкото е възможно.

Един ден всичко това свърши. В сублимния момент беше нощ, валеше дъжд, градът бе Ню Йорк, магьосниците стояха на покрива на един небостъргач и светът бе затаил дъх. Злодеят падна. Полетя от сто и деветдесетия етаж и безславно се размаза на асфалта.

Момчето беше герой. Написаха книги, заснеха филми…

Всяко чудо за три дни. Властите му забраниха да използва фокусите си, а и нямаше срещу кого – един нормален, конвенционален престъпник щеше за нула време да го надупчи, да го направи на решето с каквото и оръжие да разполагаше.

Славата и парите го промениха, изстискаха, накрая свършиха и го захвърлиха непотребен на улицата. Непотребен колкото злия магьосник, на когото, обзалагам се, вече не помните името. Не помните и името на момчето, нали? И то е маловажно. Просто един повод на хората да не скучаят, да имат за какво да си говорят, за да запълват времето.

До ден днешен в града се гордеят с тяхното момче вълшебник, което промени света.

Обичат го и се чудят дали когато умре и за него ще има пет биографични книги.

* * *

Момчето емигрира в Канада един ден. Казват, че преди години там е отишла Мина.