Interactive Fiction

На път сте да прочетете една история. Или, по-скоро, част от такава. Вашата роля е да напишете тази история, поемайки контрол над един-единствен миг от живота на човека, чиято е тя. Вашата намеса ще постави начало и ще сложи край на този разказ. Внимавайте обаче – съществуват много истории и не всички истории са за един и същи човек.

С тези думи започва една от най-въздействащите игри, които съм виждал на компютърния си екран. Мъжът от увода се намира в супермаркет. Имал е тежък ден. Досадните пазарски задължения са към своя край, когато стига до щанда с италианска храна. Найлоновите опаковки ньоки му припомнят за нещо… За Рим.

Оттук развитието на сюжета е във ваши ръце. Можете да накарате мъжа да си припомни отминали събития. Можете да го накарате да плаче. Или да се смее. Да забрави всичко или поне да се опита, удавяйки вътрешния си глас в порой от свирепи ругатни. Вашите действия могат да са неморални или нелогични; способни сте да нараните неигровите персонажи или най-малкото да ги накарате да ускорят ход, за да ви избегнат.

Възможно е от този едничък миг да зависи бъдещето на вашия персонаж. Или пък не – все пак вашият момент е просто една от десетките хиляди секунди на поредния четвъртък.

Interactive fiction игрите носят свое собствено усещане, много различно от това на останалите видео игри. Interactive fiction е донякъде като книга-игра. Случващото се, заобикалящият ви свят, диалозите и мислите на вашия герой са просто текст. Няма картина или звук – тях следва да пресъздадете с въображението си. Решенията, които вземате, са също текст. За разлика от книгите-игри, не всички възможни действия са пред вас; вие сами ги съчинявате.

Като жанр interactive fiction игрите или текстовите приключения се обособяват и налагат на пазара в периода от седемдесет и седма до осемдесет и шеста година, когато компютрите не могат да се похвалят с особени технически параметри – или поне не такива, каквито авторите на игри биха желали те да имат.

Този вид развлекателен софтуер бързо се възприема от потребителите и става силно печеливш. Кен Уилямс, собственик на компанията, разработила игра с красноречивото име Softporn Adventure, твърди, че продуктът им се е продал в 25 000 копия – по време, в което от Apple II компютрите, за които бил предназначен той, били закупени общо 100 000 бройки. Което, ако е истина, прави Softporn Adventure най-широко разпространилата се игра сред собствениците на компютър в историята.

Разбира се, подемът на текстовите приключения не продължил вечно. Те били изместени от истински мултимедийни продукти и в днешно време се разработват предимно некомерсиално от почитатели на жанра, с цел забавление.

Обществото, занимаващо се с това, е дейно. Съществуват сайтове с архиви, инструменти за разработка и за игра на всевъзможни платформи; можете да се докоснете до приключенията дори през вашия интернет браузър. Развитието на жанра и качеството на игровите продукти се стимулират чрез няколко състезания, провеждани ежегодно.

Може би най-популярният архив за този вид забавление е The Interactive Fiction Archive (http://www.ifarchive.org/). Ако досега казаното ви се е сторило интересно, несъмнено трябва да го посетите!

А ако си търсите игра, с която да започнете, съветът ми е да опитате моята любима – Aisle, от Сам Барлоу, носител на престижната награда XYZZY за 1999-а година в категория „Най-добра употреба на медия“ – играта, с която започнах тази статия.

Има нещо магическо в мига. Една енциклопедия от детските ми години разказваше за теорията, че всяко решение ни отнася в алтернативна вселена. Мултивселената е безкрайното преплетено множество от всички решения, които някой някога е взел.

One more story over. But there are others…

Преквалификация на клавиатурните светодиоди

Клавиатура

Най-често компютърната клавиатура включва три светодиода – по един за всеки Lock клавиш – това са именно Num Lock, Caps Lock и всеобщият любимец, незаменимият Scroll Lock (който общо взето е клавишът, над чието предназначение съм се чудил най-дълго). Освен с тези „заключващи“ клавиши, можете да разполагате още и с F-Lock (модифициращ функционалните клавиши и имащ собствен светодиод), а ако ползвате преносим компютър, най-вероятно разполагате и с още няколко светлинки (но за сметка на това могат да липсват Num и Scroll Lock).

 Идеята на заключващите бутони е да променят поведението на определени клавиши. Наричат се така, тъй като действието им остава в сила до повторното им натискане. Всекиму е направило впечетление обаче, че някои от тези бутони и индикатори съвсем не са му нужни – например за повечето хора Num Lock е постоянно активиран, а пък Scroll Lock е оставен без каква да е употреба от повечето софтуерни приложения. Или с други думи, най-често разполагаме с поне една светлинка, която си стои неизползвана.

 Рядко това ни прави особено впечатление. Лично аз дори не забелязвах някаква нередност в излишните лампички.

  И така, докато не попаднах на една любопитна опция в клавиатурните настройки на Убунту, позволяваща ми да получавам известие за текущата знакова подредба чрез избран от мен светодиод на клавиатурата. На пръв поглед това не изглежда като нещо особено. Впоследствие обаче се оказва много потребно за хората като мен, които, пишейки, често гледат в клавиатурата, а не в екрана, където, традиционно при Линукс графичните среди, клавиатурният индикатор е ситуиран в горния десен ъгъл. Всъщност ми се видя толкова удобно, че жертвах единствения си сводобен светодиод, а именно Caps Lock. И дотолкова свикнах с новата функция на индикатора, че седя ли на чужд компютър, твърде често обърквам светлината на главните букви с включената кирилица. (А това на свой ред води до още по-голямо объркване, понеже тогава понечвам да превключа подредбата и натискам левия Win, който съм свикнал да ползвам на личния си компютър. След това половин минута се пуля на Старт менюто, което е изскочило от някъде.)

 Продължителната употреба на линукски операционни системи ме накара да ги обикна и в процеса на анализ на причините това да се случи, осъзнах, че сериозни неща като по-голямата сигурност и практическото отсъствие на зловреден софтуер за мен всъщност не играят първостепенна роля. Оказа се, че множеството от улеснения, един шарен масив от дреболии, е това, дето ме влече към отворения софтуер. Това, например, че фонетичната клавиатура е нещо, с което е съвсем нормално да разполагате, когато направите свежа нова инсталация. Това, че софтуерът е на една ръка разстояние, а не ви се налага да го търсите по разни сайтове с каталози (Майкрософт няма да останат назад още дълго). Това, че най-сетне и клавишът с логото на Уиндоус ми се струва полезен. (Преди бе на второ място в класацията ми „Най-мразен бутон на клавиатурата“: както знаете, последствията от натискането му по време на игра са най-малкото неприятни. Първото място и досега принадлежи на групата от три бутона – „Shut Down“, „Sleep“ и „Hibernate“, които инженерната мисъл на някой идиот беше поставила точно над стрелките на клавиатурата ми.)

 И затова и споделям с вас тази привидно незначителна опция – в надежда повече хора да открият онези подробности, които правят софтуера и хардуера нещо повече от обикновени продукти, създадени да изпълняват определена задача и само толкова. Магията се крие в малките неща, които заедно правят нещо голямо.

 А впрочем „индикатор подредба“ не е единствената възможност за преквалификация на вашия светлинен излишък. Светодиодите ви могат да показват текущото процесорно натоварване, силата на звука или пък да станат купонджии и да „танцуват“ в такт с музиката. Не се шегувам.

За удареното и (и как да го изписваме на компютър)

 Удареното и е сред любимите ми знаци, ползвани в българския език. А причината вероятно съвпада с това, от което тъкмо смятам да ви се оплача. Ами, то е съвсем самотно и изоставено, а аз обичам да споря и отстоявам правата на разни самотни и изоставени неща :)

 Горкото ѝ има чисто визуална прилика с й – и двете са и-та с някаква драскотинка отгоре. Разликите помежду им пък са няколко. Основната е, че, за разлика от й, ѝ не е отделна буква в нашия език. То е просто „и“ с гравис, поставен там, за да не се бърка местоимението „и“ със съюза „и“. Втората разлика, чисто технологична, е, че е много по-трудно да изпишете ѝ, отколкото й. Нему не се полага отделен клавиш на вашата клавиатура и се налага да го търсите в разни комбинации, да го вмъквате, а нищо чудно и шрифтът, който ползвате, да не го поддържа. Отгоре на всичко, над нас властва заблудата, че да се използва краткото и наместо него си е съвсем правилно и в реда на нещата.

 Заблудата се поддържа жива от всички страни – филмите по телевизията, филмите по кината, те всички имат субтитри и почти всички субтитри изоставят нашето „ѝ“. И все пак, де да бяха само те… Ами вестници и списания, ами безчетните интернет медии? Единствено книгите в общия случай правят изключение, ала и там често се случва редакторът да не знае отде да вземе ударено и и да го замени с причудливи чужди буквички (като ù).

 За съжаление, въвеждането на „ѝ“ при по-старите операционни системи, сред които е и изключително широко разпространената у нас и по света Windows XP, не може да стане по лесен начин от клавиатурата. Напротив, необходимо е вмъкване, заместване и т.н., които, разбира се, ще откажат всекиго от употребата му в общуването, а най-вероятно и изобщо.

 А добрата новина е, че не така стоят нещата в съвременните операционни системи. И под Линукс, и под Уиндоус малкото ѝ е заместило главното Ь, което рядко е необходимо – в българския никоя дума не започва с „ь“ и употребата му е наложителна, единствено когато по някаква причина изписваме цялата дума с главни букви. Говорейки в комбинации, натиснете Shift+Ь, докато пишете на подредбата по БДС, старата или новата фонетична, и резултатът ще бъде „ѝ“. Съвсем просто!

 Но не бива да отписвате „ѝ“, дори ако още не сте изхвърлили XP. Пренастройката на клавишите е съвсем възможна, но, разбира се, изисква малко допълнителна работа. За целта съществуват няколко програми, като за препоръчване е да се използва Microsoft Keyboard Layout Creator, с чиято помощ лесно можете да добавите всеки знак, от който имате нужда. За илюстрация, а и за ваше улеснение, към публикацията ще намерите прикачени редактирани подредбата на БДС и фонетичната такава на Илия Данков, тъй че да съдържат ѝ, което можете да повикате с комбинацията Shift+Ь. Файловете можете да изтеглите от тук.

Тук идва и финалният ми призив, продиктуван от извода, че правилната употреба на „ѝ“ е най-вече въпрос на желание: „Пишете правилно, моля!“

Unity Makes Strength*?

Unity, Ubuntu 11.10

 

Юнити (Unity) е графичният потребителски интерфейс, използван от Убунту, по един начин или друг, вече почти две години. Мненията за него са противоречиви – докато едни го хвалят, мнозина го плюят и сочат по-добри според тях алтернативи. Или яростно спорят какво трябва да се поправи, за да може да се работи с него. Позицията на неговите създатели от Canonical пък често е необичайна.

 Знаехте ли, например, че Марк Шатълуърт, собственикът на компанията (предприемач и космически турист), решил, че лентата за бърз достъп несъмнено трябва да се намира вляво, понеже там щяла да лежи по-близо до бутона с логото на Убунту, и че по тази причина възможност лентата да може да се мести другаде била немислима. В по-късни версии логото изобщо изчезва, а лентата си остава закотвена все там.

 Моето мнение е някъде по средата. Хем харесвам Юнити, хем на моменти съвсем не. Затова в няколко реда ще изредя неговите плюсове и неговите минуси, видяни през моите очи. Най-напред ще отбележа, че съм активен ползвател на Линукс от четири години и именно Убунту е основната ми операционна система. Прибягвам и до други операционни системи (от Майкрософтското семейство) – за работа, учение или просто за забавление в облика на видео игри.

Позитиви

Към това приложение са добавени допълнителни опции < Сред плюсовете определено е възможността да редактираме преките пътища, добавяйки към тях допълнителни опции. В случая още локации за файловия навигатор. Можем да направим общ пряк път към офис пакета, а с десен бутон да избираме кое конкретно приложение да стартираме. Или пък да разделим музиката си по категории.

 Позволява на Убунту да се отличава. Съществуват стотици дистрибуции Линукс. Толкова много вкусове и цветове, а на пръв поглед всичките толкова си приличат. Убунту има за цел да се наложи, да се запомни. Създателите му искат да го виждаме предварително инсталиран на компютрите, които си купуваме. Нека да е Линукс, но защо да изберем Убунту? С какво Убунту е по-добра система? Широка поддръжка от производители, огромна общност от ползватели. Ами на пръв поглед? Какво ще види най-първо новият потребител и какво ще запомни, ако не картината на екрана, когато се включи компютърът? Юнити е уникален, Юнити е…

 Красив. Бутоните са семпли, анимациите изпипани. О, да, и в това отношение ще намеря хора, с които да поспоря, но когато страничен наблюдател види картината на монитора и чуе, че именно това е Линукс, по нищо няма да го определи като „онова странно и страшно нещо, от което разни програмисти и злобни хакери си вадят хляба, нижейки ред след ред дълги върволици от зелени знаци на черен фон“.

 Глобалното меню. Основната цел на проекта е ефикасната употреба на екранното пространство. По-малко място да отделяме на менюта, известия и ленти с инструменти, а основната част да е на разположение за приложенията. И ето в това според мен интерфейсът се справя много добре. Менютата на програмите се показват с прелитането на курсура над заглавната лента. А същата лента съчетава в себе си и всички известия. Стартираните приложения и преките пътища към тези от тях, до които бихме искали бърз достъп, са ситуирани вертикално, откъдето стандартно идва излишъкът на пространство при широкоекранните монитори.

Негативи

Настройки на Юнити

 < Настройка на Unity. В момента това става по заобиколни начини, например с помощта на заклеймената като опасна за системата CompizConfig Settings Manager.

 Затруднена навигация. Имате повече от един прозорец на дадено приложение отворен в даден момент? Разбира се, Юнити ще ги организира в групичка. Щракнете ли на иконката в страничната лента, ще изкочат онези прозорци, които не са били минимизирани. Ако прозорецът е форусиран, ще изкочат умалени всички прозорци от групата, за да си изберете кой искате да е активен. Искате нова инстанция на дадено приложение – щракнете с десен бутон на иконата му в лентата и извикайте съответната опция.

 На теория това е добре измислено, но лично аз и до ден днешен не съм го усвоил. Често тази навигация ми се струва толкова неинтуитивна, че се чувствам принуден да превключвам между програмите с Alt+Tab. За мен проблемът става още по-изразен, когато на едно приложение съответстват множество прозорци – като при GIMP или пък Matlab. Тогава искам да виждам няколко прозореца наведнъж, а случи ли се да запокитя някой някъде – иди го намери и подреди прозорците пак по начина, по който ти трябват. Юнити не дава признаци да прави разлика между отделни инстанции на програма и множество от прозорци, принадлежащи на една инстанция. Друга забележка е, че самият избор между няколко няколкото прозореца на едно приложение е стилен, но далеч не толкова удобен, колкото е при конкурентните системи и именно Windows 7.

 Поведение. Страничната лента има няколко опции за показване. Може никога да не се крие, да се скрива автоматично, да се показва, само когато я извикаме, за да не закрива прозорците или да избягва единствено приложението, с което работим в момента. Не ми отне много време да установя, че никой от тези варианти не ми допада. Чувствам се „заграден“, когато лентата е видима постоянно. Освен това, макар и красива, тя е прекалено шарена и обемна с така актуалните в момента огромни икони. Настроя ли я да се показва, когато мишката отиде в левия край на екрана, ми се налага да се примиря, че ще изкача и съвсем ненадейно – или когато искам да щракна бутон нейде вляво, или по пътя ми към бутоните за управление на прозореца, традиционно разположени в горния му ляв ъгъл.

 Е, моят избор беше „избягвай активното приложение“, а Unity нека изскача само при подходящата клавишна комбинация. Canonical съвсем логично са изградили преките клавиатурни пътища около Windows клавиша, който нормално не означава много в една Linux система. Но на мен лично техният избор не ми се хареса – понеже вече бях намерил приложение на този така удобно разположен клавиш – при мен той сменя подредбата от българска на латинска – се видях принуден да избера други, далеч по-„забутани“ комбинации. Действие, което в крайна сметка съвсем ме отчужди от новия интерфейс. Командите така и не запомних, а когато работя с приложение на цял екран, смените стават изцяло с Alt+Tab. Не знам доколко това е проблем и на други потребители, но не мога да се накарам да мисля, че за повечето Win е оставал без употреба преди срещата им с Юнити.

Заключение

 За мен Юнити е правилната стъпка в пътя на развитие. Наистина, ще ви излъжа, ако кажа, че е перфектен. Дори напротив, а към моите забележки могат да се добавят още много, например колко трудна е настройката и персонализацията му или пък, че ви е нужен определен аудио организатор, за да виждате музикалната си колекция в раздел „Музика“. И все пак ме кара да почувствам любимата си операционна система по-красива, по-изпипана, по-близка. Когато седна пред друга система, особено някоя по-комерсиална, усещам чувство на превъзходство. Е, да, аз пиша програми – и Линукският терминал с енигмата на всемогъщите си безброй команди е далеч по-основен фактор – но и Юнити се нарежда сред причините с гордост да кажа „Аз ползвам Линукс!“

*Съединението прави силата. В случая също „Unity прави силата“. Любопитен факт, между другото е, че фразата е девиз не само на България, а още на Белгия и Хаити.

Българско било да си тъпак

 Много обичат да ни принизяват до земята. Пуснете си новините на някоя „българска“ медия или пък прегледайте някой вестник. Все ще ни намерите в дъното на някой списък или пък нещо лошо ще се е случило и непременно коментарът ще е „Само в България това може да стане.“ Макар и навярно същото събитие да се е случвало, да се случва или да предстои да се случи в коя да е друга точка на света. Би могло да е в Третия свят, да, а също толкова вероятно е да е в някоя много развита страна или дори в онази държава, чиито подметки най-редовно лижем.

 Но не за това е тази статия. Тази статия посвещавам на единствената реклама, която ме дразни повече от онази на лекарството с пикочните пътища – а сами знаете колко е неприятна последната, особено гарнирана с тази за гъбичките под ноктите и то докато вечеряте. Говоря за рекламния клип на Загорка.

 Не знам за вас, но аз лично го намирам за обиден. Българско е според него да не можеш да се примириш с истината и да признаеш поражението. Българско е и да не зачиташ околните, винаги да си готов на бой за твоите лични интереси. Българинът е и този, който ще обърне гръб на цивилизацията и ще се весели в ритъма на Ориента.

 Дали в това има истина и в какво количество идва тя, може да е въпрос на дълъг спор. Но едно за мен е истина – плюем себе си в ежедневието прекалено много, за да го правим при всеки сгоден случай и в медиите.

 Необходимо условие за по-добро положение е и съответстващото нему самочувствие.