Да излъжеш лъжците

(лого)

Магазините за мобилни телефони! Кой не ги обича? Къде другаде още от вратата те напада някой търговски представител, умиращ от желание да ти пробута лъскава играчка, комплектована с едно- или двугодиша присъда с окови и опакована в разкошна кутия, озаглавена „Super“, „Mega“ и „Ultra“ с една или две английски думички между тях за пълнеж. Получавате милиони екстри – безброй хиляди минути (към един номер), петстотин кратки съобщения (в рамките на два дни от сключване на договора, ако той е за две години) и какво ли още не! Мегабайти, Ем Ем Ес-и, мобилен Фейсбук и Туитър, гласова поща и дори Джи Пи Ар Ес! Броят на съкращенията, с които ще ви запознаят, се увеличава, усетят ли, че не знаете кое какво е. Та как ли сте могли да живеете с това невежество и без тарифен план досега?!

Ето и една история. По действителна случка.

Дядо ми е възрастен човек. Възрастта му ще остане неназована, а за насока ще речем, че е пенсионер. И то не от година и две. Още малко за него: занимава се със селско стопанство. Генерира продукция, характерна за нашия край, с която в последствие търгува. Допълнителна подробност – човекът е с далекогледство.

Е, в един слънчев ден нашият герой и мой дядо отива по работа в Дупница. Там обаче нещо го забавя и той решава да се обади вкъщи, за да предупреди, че ще закъснее. Но уви, телефонът му не ще да се свърже – сумата по сметката му е изчерпана. Няма страшно, казва си той, понеже е подготвен за случая. Носи си ваучер. Забравил е нещо по важно обаче – очилата. И какво, мислите, прави моят дядо?

Решава, че ако отиде в магазина за телефони отсреща, ще му помогнат да въведе ситните цифри от картончето в мобилния апарат. Ако дори веднъж, само веднъж, сте влизали в такъв магазин, вече знаете, че пенсионерът се намира в огромна опасност.

* * *

Служителите на Handy си потриват доволно ръцете – успели са да сключат не един, ами два договора и да пробутат още един калпав Мтел-кодиран Алкател GSM апарат. И аз не знам как са го омаяли и колко минути, кратки съобщения и телефони са предлагали, но в крайна сметка човекът, за когото са знаели, че не може да прочете текста на договора, който са му дават, подписва. И тъй като не всеки ден ги навестява такъв особен индивид, те го придумват да подпише още един договор – същата тарифа, същата продължителност, но без апарат – защото така щяла и бабата да говори с когото си поиска и по колкото желае. А пък тя вече си била имала телефон.

А дядото, след тази грандиозна глупост, все още е убеден, че е направил истински изгодна сделка и че вкъщи много ще се зарадват.

Вкъщи го чака точилката. Но няма какво да се стори, договорите си имат и подпис, и дата – 31-и септември 2011 година. Явно и служителите на Хенди са били далекогледи. Но за сметка на това хитри.

Последваха няколко седмици на разочарование, а в последствие и примирение, докато най-после някой по-млад роднина не беше решил да се подаде жалба до Мтел. За мое най-голямо учудване и същевременно радост, след известно ходене по мъки и по офиси на оператора, договорите бяха разтрогнати и двата, а многострадалният ни герой бе принуден единствено да заплати месечните такси за изминалите месеци и изговореното през тях. Алкателчето му остана за спомен – тук идва частта, където дядо ги изгъга – от Хенди не си го взеха, понеже той така и не се върна в Дупница.

Голямо разочарование оставя у мен само фактът, че тогава не запазих снимки от договора, телефона и касовите бележки, за да подкрепя написаното с кадри.