Господин Иванчев беше автоинструктор от поне двайсет години. За това време беше обучил стотици курсисти.
Човекът си беше съвсем нормален, ама си падаше леко стиснат. Или малко повече. Като професионалист с голям опит, той бе стигнал до заключението, че правилникът за обучение е прекалено сложен – примерно защо да има теоретична подготовка, когато курсистът може да отиде до книжарницата (която беше точно до задименото кафене-офис на господина) и да си купи книжка с правилника и листовките за изпита – и то само за 9,95 с ДДС. Е, това, разбира се, нямаше да намали цената на курса, ала тя пък си имаше петдесет лева отстъпка за учащи – достатъчно справедливо, би казал г-н Иванчев.
Инструктърът си бе намерил и ред други улеснения. Голяма досада например представляваше задължението на господина да навестява любимата си стара майка в едно от околните села. Жената все му искаше разни работи, но от друга страна пък го снабдяваше и с качествена собствена продукция – масло, мляко и сланинка. Последните явно накланяха везните в полза на 20-минутното пътуване и господинът, минимум единайсет пъти седмично, пътуваше до родния си дом. И защо да го прави без компания – нали the more the merrier – той взимаше курсистите си с него. И сякаш честта да са пътници би била твърде малка, те имаха удоволствието лично да карат г-н инструктора от и до неговата улица. През поне 15 от общо тридесет и двата часа, които по правилник им се полагаха зад волана на грозноватото Деу Резо. Това действително не беше в разрез с правилата – а и да беше – на професионалиста му пукаше, колкото и за теорията.
Поне от сланината да даваше.
Друго неприятно занимание представляваше купуването на продукти за бита. Тук гениалният ум на г-н Иванчев беше решил да съчетае неприятното с полезното, както за него, така и за злощастния му курсист, имал късмета неговият ред да съвпадне с часа на Иванчев за пазаруване. И ето – упражнение по паркиране на паркинга на предпочитания супермаркет – развива координацията и усещането за размерите на автомобила – в съчетание с… петнайсетминутно чакане. Минимум! Без право на оплакване, разбира се, инструктурът да не би да си е почивал в това време! Курсистът е млад и все още не съзнава трудностите в живота на един възрастен, семеен мъж. А и какво му е на чакането? На светофар, в задръстване – какво правиш? Чакаш, ами! Именно това е и причината времето, прекарано в изчакване, да влиза в четиридесетте минути на всеки кормилен час. „Едно наистина добро хрумване,“ би коментирал професионалистът, „кажете кой друг автоинструктор подготвя учащите се, тази днешна вечно нетърпелива, бързаща за някъде младеж, за времето, което ще прекарат… да речем, на червен светофар, на стоп или пък като чакат някоя бабичка да пресече“. Естествено, това необичайно дълго слово господинът щеше да завърши с мощно оригване – да, понеже той беше истински мъж, професионалист, а както знаем, за един истински мъж не само не е срамно да изхвърля газове оттук-оттам, а даже е нещо, с което той се гордее, нещо, предизвикващо завист у околните.
Сред многото позитивни качества на господин Иванчев беше и изключителният му усет за музика. Никой изкарал при него курсист не би забравил ритмичното съскане в такт с поредния поп хит или величественото… съскане в съпровод на четиридесетата симфония на Моцарт, излъчена в минутите за класика на Радио 1. Такава грация! Ще рече човек, сбъркал си е признанието. Но после би размислил – не е, точно змия е станал.
Господин Иванчев работеше в малък град. С точно три светофара. Е, имаше и пешеходни пътеки, както и едно кръгово движение. В последствие още две. Малкият град беше финансово неизгоден и понеже тъй или иначе професионалистът имаше път кът към София, където се провеждаха изпитите, той беше решил да развива безнес и там. За да е пълно разписанието му, пътят към столицата се поемаше от един или двама курсисти, на които все пак се разрешаваше да покарат и из града – например до предпочитания супермаркет. Трябва да се отбележи обаче, че господинът беше лоялен клиент и винаги пазаруваше от магазини на една верига, независимо от града, в който се намираше. Или пък те предлагаха най-добрите паркинги, кой знае. Софийското кормуване преминаваше през паркинга на магазина, три светофара и един обратен завой и ако в този ден звездите се бяха усмихнали на клетия курсист, завършваше нейде в близост до Плиска, без половинчасово изчакване пред някое сдружение, администрация или частен дом. Като умел стратег, инструкторът така избираше часа, в който занятието да приключи, че учащият се, колкото и да бърза, да изпусне автобуса от автогара Юг за родния си град с приблизително две минути. Единствено го разочароваше разписанието, което несправедливо отсъждаше рейс да върви по това трасе на всеки половин час. Веднъж оставил хората от провинцията, нашият герой отиваше на повторна шопинг терапия, този път със столичани.
За изпити транспорта осигуряваше неназован приятел на г-н инструктора, снабден с бял микробус и колекция от мръсен поп-фолк, на която и най-запаленият чалгаджия би завидял. Ако някой се заемеше да цензурира всяка цинична думичка в тях, трудно бихме могли да различим плейлистата от звука на сърдечен монитор, показващ права линия. Превозвачът си поставяше високи цели – не само щеше да закара кандидат-шофьорите, ами щеше и да им покаже как не трябва човек да управлява МПС, дори ако кара линейка към спешен случай. „Нагло преувеличение“, бе повишил тон на полицая, спрял го с подобно обвинение. А на аплодисментите за полицая от страна на водачите, имали щастието да се движат след микробуса, отвърна с поздравителен адрес към техните майки. Дъждът от пожелания продължи да се изсипва и известно време след като се върна зад волана и не секна (слава Богу) дори при поредното изпреварване на някой завой в стеснен участък.
И макар да си спомням за тези преживявания със същата охота, с която моят инструктор ще прежали двайсет стотинки за телефонен разговор със свой курсист, не мога да отрека, че той имаше и положително въздействие. Днес чуя ли старец да надува клаксона пред входа на блока, се сещам, че далеч не е най-лошия от своя вид.