in Разкази

Някога в парка

Беше се мръкнало наскоро. Въздухът беше свеж в пролетната си прохлада, разсънен от лекия дъжд. В локвите се разстилаха вълните на едва родените капки, отронени от вечерното небе. Други капки отразяваха светлината на лампите на парка, докато висяха от зелените листа и бледорозовите цветове на дърветата, аха да паднат и те на влажния асфалт. Дъждът беше прогонил обичайните за този час гости на парка, сега предпочели домашния уют. И ето там, по главната алея, се движеше един чадър. Ярките му цветове изглеждаха бледи и потиснати, сякаш засрамени от възможността в пъстротата си да отклонят вниманието от красотата на природата върху себе си. Чадърът предпазваше от безобидните водни капки една човешка фигура. Това определено беше дълго сиво момичешко яке, качулката на което покриваше главата и скриваше лицето на своята собственичка. Крачката ѝ не бе забързана, ала и не принадлежеше на някого, тръгнал на разходка.

Момичето спря и повдигна глава, за да се вгледа в един от фенерите, който разпръскваше бледата си светлина върху своето кръгче от асфалта и заобикалящите го дървета. Качулката падна, сякаш беше неучтиво да се запознаеш с някого, без да свалиш шапка. Може би беше още ученичка. Чернокоса и с очи, които на приглушената светлина на електрическата лампа изглеждаха тъмносини. Фенерът остана невъзмутим при тази проява на внимание към него. Момичето сведе поглед, вдигна качулката и продължи по своя път.

То се отби от главната алея по една по-малка, а от нея по друга и след това пое по тясна пътечка без свои фенери или асфалт. Някъде между дърветата се виждаше скромното сияние на лампата, която все още извършваше служебния си дълг невъзмутимо и необезпокоено. Скоро вече и нея я нямаше. Чадърът продължи да се движи в мрака, където единственият шум бяха стъпките на късната гостенка на парка на фона на потропващите върху чадъра капки. Преди у нея да настъпи безпокойство, наблизо се разкриха две нови светлинки, досущ като сиянието на фенера. Пътеката излезе на поляна със зелена трева и приведени глухарчета, където пръските на дъжда се осветяваха и пречупваха лъчите на двете лампи, неуверено прогонващи тъмнината. Това беше правилното място и като доказателство там се намираше още една, по-висока, човешка фигура, изправена в цял ръст и загърната в черно яке, чиято качулка покриваше главата на неговия собственик. Зад него се очертаваше голям черен обект, чиито правилни окръжности и успоредни оси контрастираха с неговото обкръжение, че дори и със съвсем не-природната идея на уличните лампи, които като че ли умишлено го пазеха в тайна с бледите си лъчи.

Момичето приближи момчето.

Той свали качулката си в израз на учтивост и ѝ подаде ръка. Тя направи същото. Тъмносините ѝ очи го огледаха – черна наполовина мокра коса, издължено лице и може би кафяви очи. Усмивката му изглеждаше искрена.

– Приятно ми е. Началникът на гарата. Така наричат моята… професия.
– Сара.
– Радвам се да се запознаем, Сара – той отново се усмихна. – Макар и за кратко.

Беше тя. Нямаше как да не е, дори да не изглежаше както при последната им среща. В съзнанието му не изскачаше пълният ѝ образ, а само отделни черти. Тогава тя беше на шестнайсет, с дълги руси плитки, спускащи се чак до гърдите. Пак тя беше жената с огненочервени коси, с която тичаха боси по плажа на светлината на изгрева на августовското червено слънце. Всички тези мисли и спомени… в този миг той знаеше, че са истина.

– Трябва да ми разкажеш защо искаш да го направиш, Сара.

Момичето не отговори веднага. Дъждът се бе навалял и облаците лениво се разотиваха. Иззад тях надничаше луната, голяма и кръгла, както повеляваше на такава нощ. Ароматът на въздуха беше изпълнен с живот. Устните на Сара потрепераха. Несигурно, тя заговори.

– Чувствам, че нещо не е правилно с този свят. Нещо с мен. Винаги съм го знаела. Но едва наскоро повярвах. Знаеш ли… как се казваш?
– Том.
– Знаеш ли, Том, сигурно знаеш, щом ти си този, който прави това, някои хора просто не са предвидени… не им е писано да са там, където са, тогава, когато са. Принадлежат на друго време и място, но незнайно защо нещо или някой ги е изпратило не където трябва.

Естествено, той знаеше всичко това.

– Сара, трябва да разбереш какво чувстваш. Дали наистина го усещаш или е само в главата ти!
– Сърцето ми казва така! – тя притисна ръце до сърцето си, а поривът на вятъра разпиля косите ѝ.
– Ами хората, които обичаш, Сара, и тези които обичат теб? Изчезнеш ли, Сара, те няма да те забравят. Ще оставиш в тях празнина, която ще носят, докато са живи.

Том се взираше в погледа ѝ, опитваше се да потъне в неговия безкрай, да отключи у нея спомена за него. Нима всичко беше илюзия? Тя не издаваше, че го помни. Защо тогава той, въпреки че не я беше виждал никога преди, успя веднага да усети, че това е именно тя? Не можеше да се издаде. Ако чувствата им бяха били истински, тя щеше да го разбере. Ако ли не, каузата беше загубена и той нямаше да се преражда повече, само за да бъде тласкан цял живот от мисълта за нея, за съществото, което е било предопределено за него. Щеше да доживее старост и най-сетне да си отиде от този свят. Мисълта щеше да си остане в съзнанието му, за да пропие във всеки спомен, мечта или кошмар, но разумът му щеше да знае, че това е само мисъл. Без подкрепата на нищо съществуващо. Една идея фикс, ровеща в мислите му, но нищо, с което един интелигентен и силен човек не би могъл да се пребори.

– Оставих им писмо, Том – по страните ѝ се стекоха сълзи. – Те трябва да ме разберат. Не мога завинаги да съм заложник на тези мисли, на тези чувства. Трябва ми нов шанс.

– Сара, всичко, което мога да направя за теб, е да ти осигуря самото прераждане. Но разбери, това няма да придаде смисъл на нещата. Нямаме контрол над това кога или къде ще се родиш, след като изчезнеш от сегашната реалност. Няма да си спомняш нищо, но това чувство на незавършеност ще остане. Сара, знам това от собствения си опит. Постепенно пътят ти ще се развие по същия начин. Ще научиш за теорията на прераждането и ще намериш начин да се срещнеш с друг началник на гара. Времето и пространството са безбрежни, а вероятността да уцелиш този едничък момент във вселената е нищожен. Решавай мъдро. Останеш ли тук, няма да нараниш никого. Можеш да имаш щастлив живот.

– Ти си взел същото решение като мен, Том. Моля те.

– Сара…

Не завърши мисълта си.

 – Вярвам, че си го обмислила. Иначе нямаше да си тук. Ти си смела, Сара, а това е верният път. Всеки трябва да изпълни предназначението си.

Той се обърна и образът му потъна в мрака. Тя го последва през мократа трева. Осъзна, че това ще бъдат последните ѝ спомени от тази земя и се замая при това откритие. Чертите на света се размиха, сякаш го гледаше през запотено стъкло. Фенерите в далечината хвърляха пламъците си, а прохладният вятър я заливаше, сякаш бе морска вълна. По гърба ѝ пропълзяха тръпки и цялото ѝ тяло настръхна. В ушите ѝ започна да бучи мононен звук, който се усилваше, докато приближаваха тъмния обект в края на поляната.

 – Успокой се, Сара! – Том се беше обърнал. – Всичко, което усещаш сега, е само и единствено плод на твоето вълнение.

Краката ѝ се подкосиха и тя залитна. Той я хвана. В обятията му Сара намери покой. Вълните спряха, светлината на фенерите затихна и всички звуци замлъкнаха. Бяха само двамата. Напомняше ли ѝ той на някого? Смътен спомен, по-плах и блед от парка в този момент на вечерта, се промъкна в съзнанието на Сара. Виждаше от птичи поглед поля, планини, езера. Носеше се над тях  бързо и нервно се оглеждаше на всички страни. Търсеше нещо или някого. Не знаеше кого. Спусна се по-ниско, влезе между боровете на гората, ароматът на смола и шишарки изпълни сетивата ѝ и сякаш в съзнанието ѝ се отключиха нови спомени. Беше… да, беше…

„Събуди се!“

Светът се разлюля и разтърси, а после изчезна пред очите ѝ без да е успяла да стигне до края и да разбере какво или кой се крие там. Картината се появи отново, но това си беше същият парк, като преди. С фенерите, подгизналата от дъжда трева и пролетния хлад. А тя бе в ръцете на Том, който я гледаше уплашен и викаше нещо. В следващия миг възприятията ѝ се бяха завърнали напълно.

 – Добре ли си? Изгуби съзнание. Сара!
– Да…

Огледа го внимателно. Опита се да потъне в погледа му. Не, това е било само сън. Проява на слабост, присъща за всеки самоубиец.

 – Не мога, Том. Прав си, решението ми беше грешно. В този свят има много, наистина много, за което да се живее. Моето предназначение е тук.

Той я пусна. Гледа я да се отдалечава по поляната, докато образът ѝ не потъна в тъмнината. Том се обърна и продължи към машината под боровете.

Високата четири метра покрита с ръжда окръжност бе една от страните на отдавна изоставено виенско колело, обрасло с мъх и обвито в брашлян. Бяха му останали три от четирите открити кабини и почти всички стоманени спици. Тежка верига свързваше маханизма в центъра на окръжността с метална кутия в основата на стария атракцион.

Началникът на гарата спря пред кутията и вдигна поглед към колелото. Издърпа връзка с малък златен ключ изпод якето си и с него отключи кутията, в която бе поставен моторът. Не запали от първия, нито от втория път, но на третия кашлицата му се усили, за да даде в резултат спокойно и монотонно бръмчене. Колелото леко отърси дъжда по себе си и със скърцане започна да се движи, разкъсвайки плахите окови на брашляна. Том погледна назад към поляната. Останали бяха само той, колелото и двата фенера.

Седна в една от кабините и усети как обувките му подгизват от събралата се под пейката вода. Сигурно беше последната му отрицателна емоция в този живот.

Том затвори очи.

Не чу вятъра или как някой тича през мократа трева. Не чу и вика ѝ и не усети как колелото се клатеше, докато тя се опитваше да стигне до него. Вече нямаше значение.

Допирът на нейните устни до неговите го сепна от унеса. Очите ѝ се смееха, щастливи от късната среща. Устните ѝ пареха, както всеки един път през вечността. Тя беше цялото му сърце и душа и той беше същото за нея.

Най-щастливата секунда в историята на вселената.

чадър

[blue_box]Заглавната картина е на Джеф Роланд. Изображението с чадъра е с неизвестен автор. [/blue_box]

Write a Comment

Comment