Момчето от магазина

Зимата се беше върнала, а аз обикалях града в търсене на една джаджа за колата. Ето така попаднах в магазин за (предимно китайска) електроника. Имаше всичко, от резистори и светодиоди, през кабели и ключове, до аудио за автомобили и наблюдателна техника.

Там дойде едно момче, може би на девет или десет. Изглеждаше си като съвсем обикновено дете. Беше с майка си и в стискаше банкнота от двайсет лева. Отиде да разглежда видео игрите и си избра единствената конзола, която щеше да се вмести в бюджета му – китайска телевизонна игра от някоя отминала епоха, на която това дете определено не принадлежеше. Продавачът върза играта за един телевизор и под звуците на тетрисоподобна мелодия екранът се освети от нещо като клонинг на Space Invaders.

Space Invaders

– Тази ли? – попита безразлично продавачът, половин минута преди момчето да плати на касата и да излезе с майка си и с новата си придобивка от тесния магазин.

Стана ми жал за това момче. То щеше да си иде вкъщи, да върже играта, да поиграе няколко часа и да му омръзне. Тези игри някога са били голямо нещо. Поне толкова голямо, колкото са за сегашните деца модерните ММО-та, а за мен тези, които се играеха на 176×220 пикселовия екран на мобилния ми телефон. Но за това момче 8-битовите изображения и проста логика нямаше да станат религия.

То ще отиде на училище, където презадоволените му съученици ще играят на телефоните си с цена и параметри далеч надвишаващи 20-левовата играчка, която си беше купило то. Ще разказват как у дома си са „врътнали“ новата Bloodthirsty Murderer 4, в която на техния 55″ 3D екран кръвта се плиска по абсолютно реалистичен начин, докато откъснатите глави се търкалят пред краката на главния герой, който изтърсва нова цинична шега при всяко следващо убийство. „Ти играл ли си я?“, нетактично, нарочно или не, ще попита някой момчето. „Не, ама я знам“.

– Ти какви игри играеш?

Няма да каже „стрелям по пиксели и се кефя на музиката от Тетрис.“ Ще осъзнае, че никога няма да има такива играчки или някога, когато порастне, ще, но тогава вълнението от хвърчащия от екрана мозък няма да го има. Големият човек не се нуждае от подобни глупости. Дете си само веднъж, освен в редките случаи, когато неизживятното детство иска да се прояви във вързаст, когато никой не го е канил.

Много велики хора са имали тежко детство. Много по-тежко от това, в което си купуваш каквито и да е електронни игри и в което съучениците ти се подиграват. И са успявали, и са ставали пример за това, че не е важно откъде си тръгнал, а къде отиваш.

Грозното пате може да се превърне в красив лебед.

Може обаче то да не иска да е лебед, а обикновено пате цял живот. Но пате с плейстейшън.

Join the Conversation

2 Comments

  1. А според мен, истински щастливите хора са тези, които се радват на малкото, но пък му се радват от все сърце. Не е задължително да имаш най-новите джаджи и най-скъпите играчки, а просто да обичаш това, което си имаш. И с риск да прозвучи твърде философско или банално, ще кажа, че в днешно време твърде много се залага на материалните блага. Забравили сме кое стойностното в живото ни, а децата не оценяват невинността на детството си. Напротив, това момче има много повече детство, много по-истинско, отколкото “богатите” му съученици.

    1. Според мен момчето може да е покварено, колкото са и съучениците му. Не иска ли и то съвсем материалната конзола? Навярно и то би се затрупало с техника, стига да можеше.

      А иначе съм съгласен и че радостта, която ти доставя твоето, може да е достатъчна, и че родителите просто затрупват ненаситните си деца със скъпи подаръци, от които те просто нямат нужда.

Leave a comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *