Raspberry Pi: инсталация без периферия

Raspberry Pi е страхотно устройство и една от положителните му страни е, че е наистина приятелски настроено към потребителите, които тепърва се учат. Те са и целавата му аудитория. Вземете например инсталацията – това е нещо, което няма да ви отнеме и пет минути. Именно първоначалната настройка е обектът на това кратко упътване, което всъщност е насочено основно към мен, че да си го имам запазено някъде, но спокойно може да е от помощ и на всеки друг заблуден потребител.

Приемаме, че пред нас има следните предмети и условия:

  • Raspberry Pi Model B
  • SD карта памет с поне 4 GB (моята е 16)
  • Захранващ кабел (5V, 700-1200mA)
  • Интернет
  • Персонален компютър или друго устройство, способно да борави с SSH (което е наистина достъпно, понеже дори моята Нокиа 500 със Симбиан си има версия на Putty)

Да, мишка, клавиатура и монитор няма да ни бъдат необходими, понеже Raspbian разбира нуждите ни и не иска да ни затормозява с притежанието на гризачи и подобна заемаща място и трупаща прах китайска електроника. Това е и дистрибуцията, която препоръчвам – честно си признавам, не съм опитвал как вървят останалите на хардуера на Расберито, но Расбиан ми е достатъчен. Всички препоръчани дистрибуции са налични в секцията с нещица за изтегляне на официалния сайт на Пи. Впрочем ако се чувствате приключенски настроени, можете да опитате и някой по-екзотичен вкус на Линукс с по-тясна специализация, като Kali например.

Щом свалите архива с имидж файла на Расбиан (това беше най-времеемката част от първоначалната настройка) следва да го разархивирате и да поставите SD картата в компютъра. Програмката Win32 Disk Imager ще ви позволи лесно да запишете изображението на картата или да направите обратното и да съхраните резервно копие на софтуера на вашето Пи. Веднъж записана, картата е готова да бъде поставена и можете спокойно да включите захранването и да поставите Ethernet кабела. Ще видите светодиодчетата да премигват в знак на поздрав и – ура – вече сте готови да установите контакт.

pcs

За целта е необходимо да знаете IP адреса, който Raspberry-то е получило, което най-лесно би могло да стане с помощта на контролния панел на рутера ви или чрез пинг на адресите в локалната ви мрежа. Ако използвате Уиндоус, работа може да ви свърши програмата IP-Address Range Pinger.

Щом успеете да се свържете чрез Putty или друг SSH клиент (за Расбиан името и паролата по подразбиране са съответно pi и raspberry), можете да се чувствате доволни, понеже вашето Пи е вече готово за работа. С първия си вход ще бъдете подканени да извикате raspi-config, с която да осъществите някои допълнителни настройки – например да смените паролата за акаунта pi и да позволите системата да ползва целия обем на SD картата (което със сигурност ще искате да сторите, ако сте си купили карта с над минималния обем).

raspi-config

Интерес представлява и шестата опция – Add to Rastrack. Растрак е онлайн система, която следи броя компютри Пи и тяхното разпространение по света и за мое голямо удоволствие сочи, че устройството е много добре възприето при нас в България. Ако се вгледате, ще откриете и други любопитни възможности.

И това ще бъде само началото.

Преквалификация на клавиатурните светодиоди

Клавиатура

Най-често компютърната клавиатура включва три светодиода – по един за всеки Lock клавиш – това са именно Num Lock, Caps Lock и всеобщият любимец, незаменимият Scroll Lock (който общо взето е клавишът, над чието предназначение съм се чудил най-дълго). Освен с тези „заключващи“ клавиши, можете да разполагате още и с F-Lock (модифициращ функционалните клавиши и имащ собствен светодиод), а ако ползвате преносим компютър, най-вероятно разполагате и с още няколко светлинки (но за сметка на това могат да липсват Num и Scroll Lock).

 Идеята на заключващите бутони е да променят поведението на определени клавиши. Наричат се така, тъй като действието им остава в сила до повторното им натискане. Всекиму е направило впечетление обаче, че някои от тези бутони и индикатори съвсем не са му нужни – например за повечето хора Num Lock е постоянно активиран, а пък Scroll Lock е оставен без каква да е употреба от повечето софтуерни приложения. Или с други думи, най-често разполагаме с поне една светлинка, която си стои неизползвана.

 Рядко това ни прави особено впечатление. Лично аз дори не забелязвах някаква нередност в излишните лампички.

  И така, докато не попаднах на една любопитна опция в клавиатурните настройки на Убунту, позволяваща ми да получавам известие за текущата знакова подредба чрез избран от мен светодиод на клавиатурата. На пръв поглед това не изглежда като нещо особено. Впоследствие обаче се оказва много потребно за хората като мен, които, пишейки, често гледат в клавиатурата, а не в екрана, където, традиционно при Линукс графичните среди, клавиатурният индикатор е ситуиран в горния десен ъгъл. Всъщност ми се видя толкова удобно, че жертвах единствения си сводобен светодиод, а именно Caps Lock. И дотолкова свикнах с новата функция на индикатора, че седя ли на чужд компютър, твърде често обърквам светлината на главните букви с включената кирилица. (А това на свой ред води до още по-голямо объркване, понеже тогава понечвам да превключа подредбата и натискам левия Win, който съм свикнал да ползвам на личния си компютър. След това половин минута се пуля на Старт менюто, което е изскочило от някъде.)

 Продължителната употреба на линукски операционни системи ме накара да ги обикна и в процеса на анализ на причините това да се случи, осъзнах, че сериозни неща като по-голямата сигурност и практическото отсъствие на зловреден софтуер за мен всъщност не играят първостепенна роля. Оказа се, че множеството от улеснения, един шарен масив от дреболии, е това, дето ме влече към отворения софтуер. Това, например, че фонетичната клавиатура е нещо, с което е съвсем нормално да разполагате, когато направите свежа нова инсталация. Това, че софтуерът е на една ръка разстояние, а не ви се налага да го търсите по разни сайтове с каталози (Майкрософт няма да останат назад още дълго). Това, че най-сетне и клавишът с логото на Уиндоус ми се струва полезен. (Преди бе на второ място в класацията ми „Най-мразен бутон на клавиатурата“: както знаете, последствията от натискането му по време на игра са най-малкото неприятни. Първото място и досега принадлежи на групата от три бутона – „Shut Down“, „Sleep“ и „Hibernate“, които инженерната мисъл на някой идиот беше поставила точно над стрелките на клавиатурата ми.)

 И затова и споделям с вас тази привидно незначителна опция – в надежда повече хора да открият онези подробности, които правят софтуера и хардуера нещо повече от обикновени продукти, създадени да изпълняват определена задача и само толкова. Магията се крие в малките неща, които заедно правят нещо голямо.

 А впрочем „индикатор подредба“ не е единствената възможност за преквалификация на вашия светлинен излишък. Светодиодите ви могат да показват текущото процесорно натоварване, силата на звука или пък да станат купонджии и да „танцуват“ в такт с музиката. Не се шегувам.

Unity Makes Strength*?

Unity, Ubuntu 11.10

 

Юнити (Unity) е графичният потребителски интерфейс, използван от Убунту, по един начин или друг, вече почти две години. Мненията за него са противоречиви – докато едни го хвалят, мнозина го плюят и сочат по-добри според тях алтернативи. Или яростно спорят какво трябва да се поправи, за да може да се работи с него. Позицията на неговите създатели от Canonical пък често е необичайна.

 Знаехте ли, например, че Марк Шатълуърт, собственикът на компанията (предприемач и космически турист), решил, че лентата за бърз достъп несъмнено трябва да се намира вляво, понеже там щяла да лежи по-близо до бутона с логото на Убунту, и че по тази причина възможност лентата да може да се мести другаде била немислима. В по-късни версии логото изобщо изчезва, а лентата си остава закотвена все там.

 Моето мнение е някъде по средата. Хем харесвам Юнити, хем на моменти съвсем не. Затова в няколко реда ще изредя неговите плюсове и неговите минуси, видяни през моите очи. Най-напред ще отбележа, че съм активен ползвател на Линукс от четири години и именно Убунту е основната ми операционна система. Прибягвам и до други операционни системи (от Майкрософтското семейство) – за работа, учение или просто за забавление в облика на видео игри.

Позитиви

Към това приложение са добавени допълнителни опции < Сред плюсовете определено е възможността да редактираме преките пътища, добавяйки към тях допълнителни опции. В случая още локации за файловия навигатор. Можем да направим общ пряк път към офис пакета, а с десен бутон да избираме кое конкретно приложение да стартираме. Или пък да разделим музиката си по категории.

 Позволява на Убунту да се отличава. Съществуват стотици дистрибуции Линукс. Толкова много вкусове и цветове, а на пръв поглед всичките толкова си приличат. Убунту има за цел да се наложи, да се запомни. Създателите му искат да го виждаме предварително инсталиран на компютрите, които си купуваме. Нека да е Линукс, но защо да изберем Убунту? С какво Убунту е по-добра система? Широка поддръжка от производители, огромна общност от ползватели. Ами на пръв поглед? Какво ще види най-първо новият потребител и какво ще запомни, ако не картината на екрана, когато се включи компютърът? Юнити е уникален, Юнити е…

 Красив. Бутоните са семпли, анимациите изпипани. О, да, и в това отношение ще намеря хора, с които да поспоря, но когато страничен наблюдател види картината на монитора и чуе, че именно това е Линукс, по нищо няма да го определи като „онова странно и страшно нещо, от което разни програмисти и злобни хакери си вадят хляба, нижейки ред след ред дълги върволици от зелени знаци на черен фон“.

 Глобалното меню. Основната цел на проекта е ефикасната употреба на екранното пространство. По-малко място да отделяме на менюта, известия и ленти с инструменти, а основната част да е на разположение за приложенията. И ето в това според мен интерфейсът се справя много добре. Менютата на програмите се показват с прелитането на курсура над заглавната лента. А същата лента съчетава в себе си и всички известия. Стартираните приложения и преките пътища към тези от тях, до които бихме искали бърз достъп, са ситуирани вертикално, откъдето стандартно идва излишъкът на пространство при широкоекранните монитори.

Негативи

Настройки на Юнити

 < Настройка на Unity. В момента това става по заобиколни начини, например с помощта на заклеймената като опасна за системата CompizConfig Settings Manager.

 Затруднена навигация. Имате повече от един прозорец на дадено приложение отворен в даден момент? Разбира се, Юнити ще ги организира в групичка. Щракнете ли на иконката в страничната лента, ще изкочат онези прозорци, които не са били минимизирани. Ако прозорецът е форусиран, ще изкочат умалени всички прозорци от групата, за да си изберете кой искате да е активен. Искате нова инстанция на дадено приложение – щракнете с десен бутон на иконата му в лентата и извикайте съответната опция.

 На теория това е добре измислено, но лично аз и до ден днешен не съм го усвоил. Често тази навигация ми се струва толкова неинтуитивна, че се чувствам принуден да превключвам между програмите с Alt+Tab. За мен проблемът става още по-изразен, когато на едно приложение съответстват множество прозорци – като при GIMP или пък Matlab. Тогава искам да виждам няколко прозореца наведнъж, а случи ли се да запокитя някой някъде – иди го намери и подреди прозорците пак по начина, по който ти трябват. Юнити не дава признаци да прави разлика между отделни инстанции на програма и множество от прозорци, принадлежащи на една инстанция. Друга забележка е, че самият избор между няколко няколкото прозореца на едно приложение е стилен, но далеч не толкова удобен, колкото е при конкурентните системи и именно Windows 7.

 Поведение. Страничната лента има няколко опции за показване. Може никога да не се крие, да се скрива автоматично, да се показва, само когато я извикаме, за да не закрива прозорците или да избягва единствено приложението, с което работим в момента. Не ми отне много време да установя, че никой от тези варианти не ми допада. Чувствам се „заграден“, когато лентата е видима постоянно. Освен това, макар и красива, тя е прекалено шарена и обемна с така актуалните в момента огромни икони. Настроя ли я да се показва, когато мишката отиде в левия край на екрана, ми се налага да се примиря, че ще изкача и съвсем ненадейно – или когато искам да щракна бутон нейде вляво, или по пътя ми към бутоните за управление на прозореца, традиционно разположени в горния му ляв ъгъл.

 Е, моят избор беше „избягвай активното приложение“, а Unity нека изскача само при подходящата клавишна комбинация. Canonical съвсем логично са изградили преките клавиатурни пътища около Windows клавиша, който нормално не означава много в една Linux система. Но на мен лично техният избор не ми се хареса – понеже вече бях намерил приложение на този така удобно разположен клавиш – при мен той сменя подредбата от българска на латинска – се видях принуден да избера други, далеч по-„забутани“ комбинации. Действие, което в крайна сметка съвсем ме отчужди от новия интерфейс. Командите така и не запомних, а когато работя с приложение на цял екран, смените стават изцяло с Alt+Tab. Не знам доколко това е проблем и на други потребители, но не мога да се накарам да мисля, че за повечето Win е оставал без употреба преди срещата им с Юнити.

Заключение

 За мен Юнити е правилната стъпка в пътя на развитие. Наистина, ще ви излъжа, ако кажа, че е перфектен. Дори напротив, а към моите забележки могат да се добавят още много, например колко трудна е настройката и персонализацията му или пък, че ви е нужен определен аудио организатор, за да виждате музикалната си колекция в раздел „Музика“. И все пак ме кара да почувствам любимата си операционна система по-красива, по-изпипана, по-близка. Когато седна пред друга система, особено някоя по-комерсиална, усещам чувство на превъзходство. Е, да, аз пиша програми – и Линукският терминал с енигмата на всемогъщите си безброй команди е далеч по-основен фактор – но и Юнити се нарежда сред причините с гордост да кажа „Аз ползвам Линукс!“

*Съединението прави силата. В случая също „Unity прави силата“. Любопитен факт, между другото е, че фразата е девиз не само на България, а още на Белгия и Хаити.