Случаят с мерцедеса

От деветдесета е. Виждаш, никакви забележки по боята, по интериора, никъде. Идеална е. Много я е пазил човекът. Един собственик – лично дойде при мен преди седмица. И ми я продаде, веднага се разбрахме, че такава кола изпуска ли се? Виждаш сам, това е кола със стил. Не е за случайни хора. Двеста шейсет и пет коня са под капака. Как се носи, как набира! Ще се качиш да я пробваш! Беше на Яким Якимов, бивш бизнесмен. Търговия. Започнал с нищо, но се справил. Натрупал капитал, парички. И си купил ей тоя мерцедес. Това му било най-върховия момент. Всичко вървяло по вода в бизнеса, но не и в личния му живот. Вече минавал четиресетте, но не срещнал жена. Живял си сам в центъра на София. Той и мерцедеса. То и затова сигурно е като писано яйце. Нали ти казвам, двеста и осемдесет коня е. Досега не съм продавал такава, ако я купиш, ще ми е на късмет. Та Якимов го ударила някаква криза и почнал много да страда, че не му върви със семейството. Решил, че не бил постигнал нищо в този живот и да вземе, че да продаде всичко, което го има, бизнеса, апартамента, там не знам какво друго е имал. И всички тия пари ги дарява за операцията на някакво момче. Някъде на майната си. Ама ходил там по града, откъдето е момчето, говорил с хората, помагал, карал ги с този мерцедес даже до летището в София. Та така похарчил всичко. Понеже нали нашите лекари уж не били много добри, но тези в чужбина и те явно не правят чудеса. Няколко пъти го връщали момчето и все нещо ново изскачало. А бе точно като с колите. Ама с тази няма да е така. Това е желязно. Няма чупене, няма износване. Амортизация никаква! Това е на двайсет и четири години, сам виждаш – не е мръднала. Това е кола със стил. Не е за случайни хора. Кожен салон, чистачки на фаровете, автоматик е. Класа. Няма какво да си говорим. Момчето се оправило. А собственика на колата се опитал да се върне към бизнеса, но не му се получило вече. Не знам, може късмет да е било всичко, при някои хора така става. Но не успял и понеже нямало никой до него, се отказал. Бил взел заем от банката да започне отначало, върнал каквото не бил похарчил, останалото го събрал в продължение на няколко години. Преместил се в по-крайните квартали, взел под наем апартаментче. Останали той и мерцедеса. Ти нали си от тук, от София? Значи запазваш и номера, четири осмици, това са ти хиляда лева. Златен номер. Така да се каже, в последните години само за колата се е грижил. Иначе се наел да работи охранител. Аз го познавам, откакто се преместих тук. Съседи сме от входа. Изглежда много свестен, но страшно самотен. Когато ми я продаваше… Да, да, можеш да седнеш, виж как седалките са си като нови, страшно са удобни… като ми я продаваше и не искаше да ми каже защо. Но преди два дни го срещнах долу на Т-Маркета и ми каза – много ще ми липсва колата – но парите ми трябват. Връщал се бил в селото на родителите си. Те са починали много отдавна, всичко пустеело. Къщата почти била паднала. Знам – каза – че от мерцедеса не мога да взема кой знае колко пари – но не мога да живея повече тук. Дори когато мислех, че съм напред, че вървя на някъде в този живот, не бях щастлив. Няма какво да се сравни с това да имаш семейство. Най-близо – каза – бях да се почувствам щастлив, когато дадох парите за операцията на Христо. Като гледах надеждата на тези хора, радостта, благодарността им, че им помагам, се чувствах като друг човек. Знаех, че върша добро дело. Никога не съжалих, че захвърлих бизнеса. И преди това, и след това, знаех просто, че не ми е тук мястото. Накрая, преди месец, ми се обаждат, че къщата на родителите ми представлявала опасна постройка и искали да я съборят. Реших да си пробвам късмета. Ето, че ти наистина си ми приятел и купи колата, за да я продадеш в твоята автокъща. Много съм привързан към тази машина, действително само тя ми е спомен от годините като заможен човек. Но така е в живота.

После не сме говорили. Да ти кажа – страшно ми е тъжно за този човек. Толкова нищо да не му се получи в крайна сметка. Но без хора като него нямаше да продавам подобни автомобили.

Мерцедес-Бенц 500 SEC е това. Не е за случайни хора.

Храната около бул. България 49

По мои груби сметки – а аз не съм добър в математиката – вземайки предвид средния брой работни дни в месеца, харча поне по 180 лева месечно за храна в обедната почивка. Разположен на стратегическия 49-и номер на столичния булевард България, реших да си направя списък на заведенията, където човек би могъл да се наяде наоколо. И в които съм ял достатъчно пъти, ако изобщо, за да мога да оценя. За съжаление, мнението ми е твърде критично, което до голяма степен обезсмисля въобще съществуването на подобен списък. Понеже според мен повечето от тези места за хранене са от лоши по-лоши. Подредбата не е в ред на това колко ми допадат, а колко далеч са разположени от офиса.

Мистър Пица

Мистър Пица

Пицарията се намира в същата сграда, където работя, което я прави идеална за хората, които бързат да се върнат и нямат време за разточителни обеди. Това всъщност не е съвсем така, понеже обслужването е бавно, а в чакане на сметката човек може да изгуби поне десет минути. Храната пък няма особени вкусови качества и зад неща с имена, които предразполагат към образуване на лиги, стоят не особено вкусни работи, които не бихте опитали повторно. Но пък иначе хората разполагат с доста места и със салонни управители, които да ви кажат къде да седнете. Така че да ви изглежда по-изискано, макар пицата ви да няма вкус.

Азуро

azzuro

Разположен на №49А, ресторантът е на две минути от офиса – колкото да сляза по стълбите. И все пак да се наядете тук ще ви отнеме повече време, отколкото ако се разходите до заведение на десет минути пеша, тъй като храната се приготвя изключително бавно. Няколко поръчани пържоли се равняват на 40 минути. Храната не е лоша, но повечето порции са от порядъка на 200 грама – ако можете да се наядете с това, добре. Но пък за същите пари можете да се нахраните по-обилно и с по-вкусна храна в някое от другите заведения. Тук има и положителни неща, например начина, по който се сервира жива бира. Бих препоръчал, но не и за обедната почивка.

Бистро 53

Бистрото се намира на две-три минути от офиса и честно казано, не съм го посещавал скоро. Последно за обяд предлагаха бюфет, където за определена сума – 5 или 7 лева, можехте да се сдобиете с малка или голяма чиния, която да напълните с нещата, които ви харесат. Бързо и приятно, с нелоша храна, като в хотел.

Има слухове, че сервират стара храна. Няма как да потвърдя, но си имайте едно наум…

Билла – бул. България

И преди съм я оплювал. В най-добрия случай храната им е безвкусна, а топлата витрина е противна. Всъщност за мен има и още един аргумент да не си взимам храна за офиса – не ми позволява да се откъсна от работата. На обяд имам нужда за малко да забравя за това, което правя и просто да се храня. Служебните задължения могат да почакат един час. Такава е и идеята. Но ако се храня в кухненското помещение, след максимум половин час съм готов да седна пред екрана отново. Поговорката All work and no play makes Jack a dull boy е абсолютно вярна. Затова и ми е гадно, когато в ЛинкдИн видя препоръка от рода на „Петкан е прекрасен служител. Той е от хората, които винаги остават след работно време.“ Дано политиката на никоя фирма не зависи от човек, дал такава препоръка.

Скарата в подлеза на бул. България и Тодор Каблешков

Преди често взимах храна от там. Вкусно е и всеки ден има нещо, което да си харесате. А човекът, който готви и продава храната, винаги ще ви сложи поне 100 грама повече – е, не безплатно – за да не прибягвате до автомата за сникерс следобед – понеже сникерс е достатъчно вреден, за да се оглеждате за диабета, прокрадващ се зад гърба ви след всяка хапка. Не е много евтино за храна, която си носите за офиса, но пък си остава вкусно. Към момента не ходя там, защото не обичам да ям в офиса. Както казах преди малко.

Мол „България“

Мол „България“

Молът на бул. България предлага джънк фуд в изобилие – само дето му казват фаст фуд. Храната е готова и е вкусна, естествено по изкуствен начин, с щедра дажба от химични съединения с функцията да ви се струва вкусно и да се върнете отново.

  • Аз съм известен почитател на KFC и по времето, в което бях вманиачен по него, се хранех всеки ден там, за да мога да спечеля кофа с крилца от тяхна промоция. Успях. Към момента все още харесвам пилешките им вкусотии, но се опитвам да огранича консумацията им до веднъж седмично. Даа, седмично.
  • По едно време харесвах и Събуей – там уж продуктите са пресни, защото пред вас ги слагат в сандвича, а и можете да направите „вашия си“ сандвич с работите, които харесвате. Само дето в последствие храната там започна да ми става неприятна. Не знам втръсна ли ми или е заради огромния женски косъм в сандвича ми, или понеже съб ъф дъ дей в един от дните е изключително гаден, но вече рядко се храня там.
  • Това с дюнерите не знам как се казва, а и мразя дюнери. Рядко за човек, който живее в Студентски град. Но ядох веднъж там нещо като клубен сандвич с пилешко и пържени картофки. Беше вкусно и доста обилно. Трябва ми специална нагласа, за да се прежаля.
  • Китайските манджи не съм ги пробвал, но опитът ми казва, че не се е случвало да опитам китайска храна и да ми хареса. Неща, които са вкусни солени, са подсладени до забрава, за да ви е гадно.
  • В БМС българската кухня не е хубаво. За около 10 лева можете да се сдобиете с няколко по размер кутии с разни „български манджи“, които нито са вкусни, нито можете да разберете какво са. Или моите вкусоусещания са повредени, или не мога да си обясня как имат обекти във всеки мол. Виж, присъствието им в Студентски град го разбирам.

Другите неща в мол „България“ не съм ги опитвал – но знам, че има суши – не съм ял суши изобщо някога, чувствам, че първо трябва да премина през някакъв курс – още нещо с дюнери или може би пица на парче, будка с шоколадов фонтан и спагетен ресторант.

Св. Никола

На пет минути от мол „България“, нещо като студентски стол. По-евтино от останалите заведения, но определено не по моя вкус.

Дон Домат – Стрелбище

 

Дон Домат

Разходката до „Дон Домат“ е поне десет минути, но пиците им са добри. Имат и други работи, които също не са лоши. Това е от по-добрите заведения. Чакането не е голямо, ако сте малко хора, а обядът там е по-приятен, когато е достатъчно топло, за да седнете отвън. И, разбира се, ако разполагате с поне час и половина за обяд.

Пицария „Ветрило“

 

„Ветрило“

Безапелационно любимото ми заведение в района на офиса. Наистина, над десет минути път, но си струва. Всъщност за мен именно разходката е плюс. Храната винаги е вкусна и достатъчна като количество, за да се нахраните, а обслужнето е адекватно и достатъчно бързо. Освен когато случите на нов сервитьор, който не знае, че имат Старопилзен. И макар ресторантът да се води пицария, според мен пиците не са основната атракция – тук всичко е вкусно и то достатъчно, че дори не съм стигнал до пиците.

За мен „Ветрило“ има само един недостатък, а именно, че в едното помещение пушенето е позволено. Използват някакъв пропуск в закона, според който помещението явно се води незакрито, тъй като разполага с много остъклени врати, които в топлите месеци се отварят. В студените месеци това не се случва, но въпреки това пушенето си остава позволено.

Флай бар – кв. Мотописта

На някои хора прилича на стриптийз бар с неоновите надписи отвън. Реално е приятно заведение с прилична кухния и слънчева (и плюс, и минус) градина. За мен единственият проблем е, че храната изглежда доста по-вкусна, отколкото е в действителност.

Почетно мога да назова още няколко заведения. „Марсилия“ се помещаваше там, където сега се намира Мистър Пица. Не беше добро и всъщност собствениците му постъпиха прекрасно, като го разкараха в друг, по-печеливш квартал. За мен решаващият случай беше този, в който поръчаното ядене от обедното меню не дойде в рамките на половин час, а накрая дойде сервитьорката, за да ми каже, че нямат ястието в наличност и да си избера нещо друго от менюто. Не отидох отново. От другата страна на булеварда, след като се пресече подлеза, в една уличка пък имаше – и може още да го има – малко заведение, където храната не беше лоша. Ла Кубанита е хубав ресторант, но не чак дотам близко и не съм ходил достатъчно пъти, за да мога да оценя – но бих отишъл пак.

Веднъж бях и в един турски ресторант някъде в региона. Там вместо менюта имаха айпади, а по телевизорите даваха парламентарен контрол. Сервитьорът ни потъна вдън земя – дали не отиде до Турция? – и се оказа, че приложението им всъщност не праща поръчките до сервитьора. Той дойде и маркира всичко от  поръчката, едно по едно, на своя айпад и после прибра таблетите от нашите ръце, сигурно за да не прецакаме нещо. После порциите се оказаха не съвсем като на картинките – там, където на таблета имаше две големи вретеновидни не-свински мръвки в чинията имаше само една. Сигурно е от ретина дисплея. Никога вече.

[blue_box]Снимките на заведенията и на мол „България“ са от уебсайтовете на съответните обекти, връзки към които има в публикацията. Заглавното изображение е с неизвестен автор. Впрочем определено не съм вегетарианец. В случай, че доловите подобно послание в картинката.[/blue_box]

Илюстративно за студентската миграция по празниците

В края на декември осъзнах, че съм платил сметката си за интернет за целия месец, че и след това, и че цели шестнайсет дни са на път да отидат на вятъра, докато аз спя, ям и се разхождам из кътчета, далеч по-приятни от наша София. Нямаше да ми върнат парите, а да пазиш интернет за себе си не е много хубаво, особено когато претендираш да си голям пират, който не би си купил софтуер от магазина. Шегата на страна, ако ще Бил Гейтс да ми яде храната от хладилника, този интернет щеше да отиде в полза на бедните гладни и измъчени студенти, обречени по неясни обстоятелства да мръзнат в грозния блок в Студентски град, да си пият ракията и да пишат протоколи.

Захвърлих оковите на страхотната си работа още на 19-и декември и прекарах половината от слънчевата и съвсем не-декемврийска събота, двайсети, в обикаляне за подаръци. После, както се казва, дим да ме няма, далеч (и на един час, и на 1000 километра) от града. Само за добро.

Оставих мрежите си необременени откъм пароли, за да не отидат парите ми на вятъра, а и за да видя колко хора ще се възползват от странната изненада. Разбира се, ако бях качил по-хубав фърмуеър, щях сега да анализирам и какви точно сайтове посещават останалите в София за празниците студенти (и каква част от тези сайтове са на турски), но изглежда това ще остане за друг път. А и не е хубаво да шпионираш хората точно по празниците (на колко ли хора в правителството на Щатите белобрадият старец е донесъл суровини за отопление?). Така че оставам само с една статистика, а именно на количеството „изконсумиран“ трафик. От ляво на дясно: дата, прието количество данни, получено количество данни, сума.

интернет – таблица употреба

В началото хората явно са се стеснявали. На 23-и обаче ги е обзело коледното настроение и са си свалили някой друг коледен филм. Да речем „Сам вкъщи“. После (за щастие) всички са си отишли. По Коледа не е имало никого (Студентски град сигурно е бил като през лятото), а на 27-и се е върнал някакъв тип, който не е имал право на повече дни отпуска и си е гледал имейла. Активността се е запазила минимална чак до новата 2014-а, а първите ранобудни студенти (не от онези) са се върнали още на втория ден на януари. В идните дни броят им е нараствал, дотолкова, че когато се върнах, заварих в мрежата си 26 клиента и не можех да вляза в Гугъл. Така се приключи и празничният ми експеримент, а любопитството ми, макар и на локално ново, беше задоволено с отговора на въпроса: „Има ли жива душа в Студентски град по време на празниците?“