Опции

За четирите години, прекарани в ТУ, така и не се сблъсках със сериозната корупция, за която бях слушал. Никой не ми е искал, поне досега, пари, за да ми даде изпита си. Срещал съм само по-леките форми на нечестно придобиване на средства с цел гарантиране на по-добра оценка. А именно – доцентът, който предлага да си купите сборника му, дори вече да го имате, за да не ви прати на поправка, когато оценката ви е слаба. Но пък срещнах доста измамници сред студентите – пращащи други хора по изпитите вместо тях или преписващи със слушалка в ухото. По начало тази неправда ме ядосваше. После свикнах. Действително това дали мамите или не не е от значение. Можете да си научите каквото ви трябва и без да си „губите времето“ с университета. Както бихте могли и нищо да научите, дори съвестно да сте ходили по лекции и упражнения. Бихте могли да оправдаете част от мързела си с убеждението, че в университета не ви учат на каквото трябва и както трябва, но от един момент нататък просто ставате нагли.

Нямах представа за колко се търгува един взет изпит до преди седмица, когато в пощата ми се озова едно интересно писмо.

Първи имейл

А най-смелите ми надежди от първи курс бяха да пиша курсови по програмиране за двайсет лева. Или за трийсет с обяснение на кода и коментари. Тогава бях чувал, че това е на сметка, понеже вариантите за задачи през годините си стоят едни и същи. Тоест пишеш варианти и по някое време се оказва, че си ги събрал всички и вече си на чиста печалба. Писмото не привлече достатъчно интерес, докато на следващия ден не дойде и неговото продължение.

email2

Което надмина очакванията ми – мислех си, че за тези пари можете да си купите изпита директно от преподавателя. Колко съм бил наивен! Преди известно време си бях играл да проверя за колко се търгува една фалшива диплома и писах на един от хората в бранша, подвизаващи се в Продавалник. Казаха ми, че за 1300 лева можете да се сдобиете с диплома от кой да е български университет, от кото година и с какъвто успех желаете. Доколко е „качествена“ услугата не знам – но хората предлагат да платите директно при получаването, както и убеждават, че разполагат с всички защитени знаци на документа. Бих посъветвал младежа (?) от писмата да се обърне направо към тези добри хора – ще му излезе по-евтино от пълния комплект по-тежки изпити, ала знам ли – може би търси студентския живот. Легендарният студентски живот с дюнерите, чалгата и долнопробните нощни заведения, животът, където баварци със сини номера „дрифтират“ пред „Фантастико“, животът „с изпити тежки/с нощи горещи.“ А може да преследва нещо друго.

Аз мога единствено да си пожелая тук да идват по-малко от тези хора и повече от тези, които искат да постигнат нещо в живота си.

Илюстративно за студентската миграция по празниците

В края на декември осъзнах, че съм платил сметката си за интернет за целия месец, че и след това, и че цели шестнайсет дни са на път да отидат на вятъра, докато аз спя, ям и се разхождам из кътчета, далеч по-приятни от наша София. Нямаше да ми върнат парите, а да пазиш интернет за себе си не е много хубаво, особено когато претендираш да си голям пират, който не би си купил софтуер от магазина. Шегата на страна, ако ще Бил Гейтс да ми яде храната от хладилника, този интернет щеше да отиде в полза на бедните гладни и измъчени студенти, обречени по неясни обстоятелства да мръзнат в грозния блок в Студентски град, да си пият ракията и да пишат протоколи.

Захвърлих оковите на страхотната си работа още на 19-и декември и прекарах половината от слънчевата и съвсем не-декемврийска събота, двайсети, в обикаляне за подаръци. После, както се казва, дим да ме няма, далеч (и на един час, и на 1000 километра) от града. Само за добро.

Оставих мрежите си необременени откъм пароли, за да не отидат парите ми на вятъра, а и за да видя колко хора ще се възползват от странната изненада. Разбира се, ако бях качил по-хубав фърмуеър, щях сега да анализирам и какви точно сайтове посещават останалите в София за празниците студенти (и каква част от тези сайтове са на турски), но изглежда това ще остане за друг път. А и не е хубаво да шпионираш хората точно по празниците (на колко ли хора в правителството на Щатите белобрадият старец е донесъл суровини за отопление?). Така че оставам само с една статистика, а именно на количеството „изконсумиран“ трафик. От ляво на дясно: дата, прието количество данни, получено количество данни, сума.

интернет – таблица употреба

В началото хората явно са се стеснявали. На 23-и обаче ги е обзело коледното настроение и са си свалили някой друг коледен филм. Да речем „Сам вкъщи“. После (за щастие) всички са си отишли. По Коледа не е имало никого (Студентски град сигурно е бил като през лятото), а на 27-и се е върнал някакъв тип, който не е имал право на повече дни отпуска и си е гледал имейла. Активността се е запазила минимална чак до новата 2014-а, а първите ранобудни студенти (не от онези) са се върнали още на втория ден на януари. В идните дни броят им е нараствал, дотолкова, че когато се върнах, заварих в мрежата си 26 клиента и не можех да вляза в Гугъл. Така се приключи и празничният ми експеримент, а любопитството ми, макар и на локално ново, беше задоволено с отговора на въпроса: „Има ли жива душа в Студентски град по време на празниците?“

Никога вече

Днес я видях за пръв път. За пръв път, откакто не е моя.

Чужда е вече няколко месеца, но едва днес стана официално. Чак днес бяха подписани документите – необходимата бумащина, с която цивилизацията прилага измислените си правила върху всичко, дори и върху чувствата на хората. И сега аз стоя пред нея, под топлото слънце на декември и я гледам с възхита. Ето, че тя се е възстановила напълно след инцидента. Е, не е съвсем същата. Но никоя истинска буря не ни напуска без нито един белег. Оставя ни с горчивата победа, че сме преживели всичко това заедно, един до друг. Разрушава някои неща, а други оставя цели. В този случай разруши връзката ни.

Сега освежена, с нови сили, тя е готова да започне първия ден от остатъка от живота си. Не че животът ѝ с мен беше нещастен за който и да е от двама ни – заедно направихме много. За други неща не ни остана време. Така и не отидохме на море заедно, а толкова ми се искаше. Но пък малко ли пъти бяхме на кино или пътувахме на екскурзия… Заедно преживяхме и нещо, което можеше да завърши фатално. Можеше не е страшна дума. Защото нещата или се случват, или не. В онази влажна юнска нощ аз бях жив и здрав и това е важното. Остана ми само страшният спомен от една твърде дълга секунда. Не мога да кажа, че този момент ме преследва, ала няма и да изчезне от съзнанието ми скоро. Това е за добро, защото носи много поуки.

Новият ѝ живот. Личат се белези и незарастнали рани, но ще има някой, за когото това не ще бъде от значение. Може би някой ще ѝ се радва, както се радвах аз. Може би не. Възможно е това да се е случвало и преди и да ставам свидетел на поредното ѝ прераждане. Оттук насетне пътищата ни се разделят и у мен може би има капка тъга. Понеже и в декемврийската вечер тя пак си беше там и ме мамеше към себе си, сякаш бе същата като преди. Толкова близо, а всъщност толкова далеч.

Обаче ще си намеря по-добра. По-млада, по-красива, по-практична и да харчи по-малко. Аз съм обикновен човек и това ще е достатъчно, за да ме радва повече. Е, ще ми струва повече да я спечеля, но парите са за това, за да се харчат.

Сбогом, моя първа кола.

206

(Да, това на снимката всъщност не е моята кола, а по-хубава – но аз съм извинен. Моделите на бельо ги редактират с фотошоп, а филмовите звезди ползват каскадьори. Без Джеки Чан. Колата е купчина метал, стъкло и пластмаса без душа. Ако последният параграф преди Сбогом“ не ви е направил лошо впечатление и още сте си мислели, че говоря за жена, трябва да ви е срам)

Билетче

Преди наистина мразех градския транспорт на София. Жегата, шума, странните миризми, дупченето на билетче, шофьора, който изпитва удоволствие да затвори вратата под носа на някой пътник… Докато не свикнах. Това наистина отне време, но когато не се ядосваш, е по-хубаво. Все пак не от това зависи ще закъснееш или не, нали?

Случката е от преди месеца, но още не мога да я забравя, затова и трябва да разкажа за нея. Беше хладно утро, а линията – 102 и аз се движех с автобуса по път за работа. Винаги съм изряден откъм плащане за услугата транспорт и не се безпокоях за онези чакани с трепет гости, контрольорите (или официално се наричаха инспектори?). Това е една професия, която може и никога да не разбера – понеже не бих си представил да ми плащат, за да ходя на места, на които всички ме мразят без дори да ме познават, за да се карам с хора, които са готови да оспорват всяка моя дума, понеже иначе трябва да ми дадат двайсет лева. Но професионалният ми хъс трябва да бъде по-силен от желанието просто да си върша работата, късайки билетчета и сверявайки пътнически карти, трябва да е нещо повече – щях да се крия зад спирките, за да не ме видят и да си набелязвам пътници, които изглеждат подозрителни преди още да съм се качил на съмнителното мепесе четвърта употреба, бракувано в някоя малко по-развита страна в Европа …или някъде по света. Не, не оплювам служителите на софийската община. Понеже, както се казваше в рекламата, всеки си има някакъв бъг. И ако ти си окей с нашия, и ние ще сме окей с твоя. Например ние в ИТ фирмите по цял ден си гледаме клипчета в ютюб и играем джаги. А не е безизвестно и че не произвеждаме продукт.

Е, аз си се возех, возеше се и един мъж с малко или никаква коса и очила, а и куп други хора. Човека го споменавам, запомнете го, понеже е важен. Рейсът си дрънка и пуши, колите отвън все си се разминават весело, като от време на време си свиркат приятелски, а утрото далеч от шосето се усеща да е приятно. Спирките идват и отминават, хората се качват и си отиват. Качва се веднъж една жена. И тя е важна. Намира си билетче отнякъде – или е от пода, или от някоя седалка. Да, вече знаете накъде отиват нещата…

Контролата се качва по някое време. Проверяват карти и билети и когато стигат до дамата, мъжът с очилата съвсем гласно съобщава на инспектора и на всички останали, че видял с очите си как тази жена взела билета си от земята и как го ползва без той да е неин. Жената като че ли не е очаквала удара. Запозва да обяснява как това си е нейният билет и как го е пробила, но се обърква и се оплита в думите си. Получава се неприятна и грозна кавга, а госпожата пренасочва гнева си върху контрольорите, които сякаш се радват на неочакваните двайсет лева. Но те всъщност само си вършат работата, защото дамата току що е признала вината си.

Завършекът – мъжът с очилата е доволен, а на жената денят не е започнал с хубаво. Може и да не е от онези, които вярват, че ако сутринта ти започне на лошо, такъв ще е целият ден. По-добре. Разбира се, нещата като късмет са глупост. Но гневът, за нещастие, е далеч по-заразен от усмивката.

За мен остана въпросът каква е била мотивацията на този човек. Може би абсолютно несвързаното с конкретната случка „Тая не ми харесва“, „Аах, тъпата съседка с кучето“ или някакво фанатично преследване на правилата „Така е честно“, „Правилата са за всички“, „Някои неща трябва да се спазват“. Може пък да чувства несправедливост в това, че се е излъгал сам да даде един лев за билет „Плащам ненормални пари за карта на месец, а някакви ми се возят без пари“ или пък да смята, че заради това положението е лошо „То затова сме със двайсет годишни рейсове“. Може истинската причина изобщо да не ми е минала през главата. Но това важно ли е изобщо?

Не си струва да развалиш нечие утро, защото е ощетил общината с едно левче. Този човек сигурно и утре ще пътува гратис. Други хора също ще го направят. Всеки ден. Но нито ти, нито те постъпват правилно. Автобусите са стари, бавни, миришат лошо и/или са вечно претъпкани и преминават рядко. Можем да си казваме, че няма защо да плащаме, понеже нищо няма да се промени с нашия един лев. На други инстанции други хора също ще си го казват. И в крайна сметка ние ще се въртим в един омагьосан кръг на отрицанието и ще се мразим един друг.

Вместо да се вгледаме в себе си. Промяната започва от нас.

Плащане в Техномаркет с различни видове платежни средства

Ако някога се занимавате с търговия, задължително трябва да обмислите как купувачът да може да си плати, комбинирайки няколко вида платежни средства – пари в брой, дебитна/кредитна карта, подаръчни ваучери, промоциални ваучери.

Това не ви го казвам, защото работя в компания в сферата на електронната търговия, а понеже ми се случи лично да си изпатя по този начин. Оказа се, че макар и да разполагам с необходимата сума, просто не мога да си купя стоката, която съм избрал.

В Техномаркет можете да комбинирате само два вида платежни средства

В моя случай прекарах около час в избор на телевизор, съветвах се с консултанта, направих избор и попълнихме гаранционната карта, но в разплащателната фаза всичко се провали.

Разполагах с част от парите във ваучери тип 1, друга част – във ваучери тип 2 и останалото се канех да доплатя с ваучер тип „Спечели от цифровизацията“, с който се бях сдобил в замяна на стар телевизор, който само събираше прах в гаража (но за сметка на това работеше). Ами, не стана. Реших да махна ваучерите от тип 1 и да доплатя с карта, но и така не ставаше – с картата средствата пак наброяваха три вида. В крайна сметка трябваше да се откажа от ваучерите тип 1 и 2 и да платя с карта и ваучера за отстъпка. А в такъв случай, за какво, за бога, ги събирам тези ваучери? Отказах се.

Тъй като ми казаха, че проблемът им се състои просто в това, че софтуерът им не поддържа подобен вид плащане, реших да се свържа с „националния телефон на клиента“ на Техномаркет и да се уверя, че действително няма начин да стане. Е, явно на 24-ти май не работят. Не че има нещо нередно в това, напротив, мисля, че на тази дата трябва всички да почиват, но на сайта им не пишеше за промени в работното време (а аз очаквах, понеже за Нова година имаха публикация), а IVR системата им ме държа на свободно цяла минута преди да прекъсне, когато се опитах да се свържа с оператор. Не казва „В момента няма възможност да се свържете с наш сътрудник“ или нещо друго, което да ти спести чакането или парите за разговора.

На следващия ден от телефонната линия за обслужване на клиенти съобщиха (но след 11 часа, преди това не вдигаха, въпреки че работят), че нямало проблем да платя, комбинирайки ваучерите, които по принцип приемат, но операторът каза, че „не знае“ със сигурност и ми даде номера на управителя на магазина, от който пазарувам. Управителят направи справка „с офиса“ и каза, че не е възможно и не знае кой ме е излъгал. При тях такова запитване не било регистрирано. Мистерия.

Редакция: Наскоро пробвах да направя същото в Технополис – е, там става.

Някога пишех на Паскал… (за кода)

Спомням си, че когато бях малък, не разбирах нищо от компютри, но много ми се искаше. Попаднах на едни стари списания (PC World или нещо подобно?), в които се говореше за компилатори, програмни езици и какво ли не още. Така научих, че да направиш програма за компютъра било да пишеш. Мисля, че споделих това откритие с нашите, но те очевидно не се впечатлиха колкото мен. Чувал съм, че има книги с имена като „Програмиране за 9-годишни“. Аз обаче не получих такава и си останах неук още дълго време.

Програма на C

В училище учехме Паскал и честно казано не ми беше много интересно. Задачите бяха, по мое мнение, ужасно тъпи и безсмислени. Такива щяха и да си останат, докато не се появи тя. Тя беше умна и което е най-странното, беше била около мен вече години без да я забележа. Трябваше да я впечатля и как, мислите, се впечатлява умно момиче? Точно така, с Pascal!

Започнах да решавам задачи, свалих си Free Pascal и скоро заседнах. Мое помагало тогава стана един форум в интернет. Не кой да е, ами 4chan. Там имаше раздел за програмиране и аз като не нагъл човек публикувах каквото бях написал до момента и питах защо не ми се получава. Сигурно всички знаете вица „Питаш в американски форум, те ти отговарят. Питаш в руски форум – отговарят ти и на свой ред те питат нещо. Питаш в български форум и всички ти казват колко си тъп.“ Може да има и нещо вярно в това, но никъде няма да ти обърнат внимание, ако просто поискаш да ти направят домашното. Нужно е да видят, че си го мислил, че си се опитал и че не си успял, но искаш да се научиш.
Най-полезния съвет, който получих от 4chan, беше да използвам отстъпи, за да е четлив кодът. Дотогава ни бяха учили винаги да започваме от началото на реда. Изведнъж програмите станаха доста по-разбираеми.

После изрешавах всички задачи, изкарах шестица по програмиране, написах (наченки на) книга-игра и най-вече грабнах момичето – макар че това май не стана точно заради писането на код.

Да пиша се оказа много приятно. За мен най-хубавата част е това, че можеш да вмъкваш част от себе си в кода. В една програма бих сложил всякакви интересни неща, които ми хрумнат, ей така, докато си пиша. И после ще се радвам на получения резултат, знаейки, че това е моята програма. Че друг не би я направил така.

Не би? Писането на код е работа като работа. Има си стандарти. Конвенции. Това не е като да съчиняваш стихове, където, както казал беше някой поет, чието име не мога да си спомня в момента, граматиката може да се пренебрегне, за да имат думите своята сила. Красивият код е добре структурираният, изчистен, добре документиран и придържащ се към ред други правила. А една програма трябва да прави това, което ѝ е задачата. Не може да има скрита поддръжка на емотикони, например (като едно мое творение, която общо взето беше нещо като форма за контакт с претенции).
Така мислят даже от Майкрософт и затова в продуктите им открай време няма великденски яйца.

Code is Poetry - WordPress

Всичко това обаче не означава, че във вашата програма не може да има и помен от изобретателност или че ако я има, тя се простира до хитрото използване на алгоритъм, който е с две милисекунди по-бърз от този, които би се използвал традиционно за този вид действие.

Вярвам, че кодът действително трябва стриктно да следва правила и конвенции – може би други хора ще го четат някога, а може би след време и вие ще се опитвате да разберете какво, по дяволите, прави собственото ви творение. Творческата част идва, когато прочетете задачата си, която вие или някой друг ви е поставил и си кажете „Ей, аз това мога да го направя така“ и мисълта, която ви е осенила, ви се стори наистина прекрасна.

Може и да грешите, но нима победата в това да сгрешиш няколко пъти, за да успееш накрая, не е най-сладка?

Момчето от магазина

Зимата се беше върнала, а аз обикалях града в търсене на една джаджа за колата. Ето така попаднах в магазин за (предимно китайска) електроника. Имаше всичко, от резистори и светодиоди, през кабели и ключове, до аудио за автомобили и наблюдателна техника.

Там дойде едно момче, може би на девет или десет. Изглеждаше си като съвсем обикновено дете. Беше с майка си и в стискаше банкнота от двайсет лева. Отиде да разглежда видео игрите и си избра единствената конзола, която щеше да се вмести в бюджета му – китайска телевизонна игра от някоя отминала епоха, на която това дете определено не принадлежеше. Продавачът върза играта за един телевизор и под звуците на тетрисоподобна мелодия екранът се освети от нещо като клонинг на Space Invaders.

Space Invaders

– Тази ли? – попита безразлично продавачът, половин минута преди момчето да плати на касата и да излезе с майка си и с новата си придобивка от тесния магазин.

Стана ми жал за това момче. То щеше да си иде вкъщи, да върже играта, да поиграе няколко часа и да му омръзне. Тези игри някога са били голямо нещо. Поне толкова голямо, колкото са за сегашните деца модерните ММО-та, а за мен тези, които се играеха на 176×220 пикселовия екран на мобилния ми телефон. Но за това момче 8-битовите изображения и проста логика нямаше да станат религия.

То ще отиде на училище, където презадоволените му съученици ще играят на телефоните си с цена и параметри далеч надвишаващи 20-левовата играчка, която си беше купило то. Ще разказват как у дома си са „врътнали“ новата Bloodthirsty Murderer 4, в която на техния 55″ 3D екран кръвта се плиска по абсолютно реалистичен начин, докато откъснатите глави се търкалят пред краката на главния герой, който изтърсва нова цинична шега при всяко следващо убийство. „Ти играл ли си я?“, нетактично, нарочно или не, ще попита някой момчето. „Не, ама я знам“.

– Ти какви игри играеш?

Няма да каже „стрелям по пиксели и се кефя на музиката от Тетрис.“ Ще осъзнае, че никога няма да има такива играчки или някога, когато порастне, ще, но тогава вълнението от хвърчащия от екрана мозък няма да го има. Големият човек не се нуждае от подобни глупости. Дете си само веднъж, освен в редките случаи, когато неизживятното детство иска да се прояви във вързаст, когато никой не го е канил.

Много велики хора са имали тежко детство. Много по-тежко от това, в което си купуваш каквито и да е електронни игри и в което съучениците ти се подиграват. И са успявали, и са ставали пример за това, че не е важно откъде си тръгнал, а къде отиваш.

Грозното пате може да се превърне в красив лебед.

Може обаче то да не иска да е лебед, а обикновено пате цял живот. Но пате с плейстейшън.

Един плюс и един минус на Билла

Магазин Билла

Докато се редях преди няколко часа на опашка в конкурентна верига, се сетих как в Билла това нямаше да се случи и ми дойде вдъхновение да напиша няколко реда по въпроса.

Моята история с веригата с лигав италиански палячо за талисман е, че на две крачки от офиса има един голяям Билла магазин и миналото лято неведнъж и не два пъти съм се хранил с храна, взета оттам.

Понеже вече загатнах за плюса, ще започна с него – не пазарувам в други големи хранителни магазини, но за първи път в Билла познах удобството на експресната каса. Това е каса, на която можете да се наредите, единствено ако искате да си купите осем или по-малко продукта. Тоест няма да ви се наложи да чакате лелката или дядото, купуващи запаси за цялата зима, да минат преди вас. А в нашата Билла има поне четири такива каси и повечето пъти, когато съм там, по-голямата част от тях работят! И нещата стават бързо и просто, и храната ви не изтива тотално само докато си платите за нея, както ми се случи тази вечер в другата верига. С мързела да си стопля яденето в микровълновата може да ви се струвам неубедителен, но оценката идва едва когато бързате за нещо, пред вас има четирима души с колички, а не можете да ги помолите да минете първи.

А сега и за големия минус – дори да ви се наложеше да чакате на опашка с яденето два дена, нямаше да изгубите нищо освен времето си, защото храната и пет минути, след като сте я купили, и две седмици по-късно, едва ли ще има вкус по-приятен от този на подметка на обувка. Сериозно, не купувайте нищо от топлата витрина. По-добре си стойте гладни или дайте парите си на някой просяк. Лично аз за противния вкус на храната в Билла имам три възможни обяснения:

  1. Използват продукти с отминал срок на годност;
  2. Използват продукти с отминаващ срок на годност;
  3. Готвачът им е взет от джунглата, неграмотен е, за да прочете една готварска книга и няма вкусови рецептори в устата си, и не може да усеща миризми.

Да, точно толкова гадна е храната в Билла. Да не решите, че само в този магазин е така – амѝ! – ял съм Биллина храна и в магазина в нашия град, пак си беше гадна. При нас обаче бях решил повече да не си купувам нищо от топлата витрина и удържах на обещанието си. А тук нямаше как.

В обобщение ще кажа – по дяволите бързото обслужване, хапнете като хората. Не яжте нищо от топлата витрина на Билла и денят ви ще бъде с една идея по-добър.

Изгубена студентска книжка – ръководство за оцеляване

Изгубили сте си студентската книжка? И сега се чудите какво да правите. Спокойно, на всекиго може да се случи, от най-разсеяния тип (в мое лице), до някой, който не изважда носа си от записките по цифрова схемотехника или някаква подобна глупост.

Точно така, аз също имах неудоволствието да попадна в такава ситуация и да ви кажа, никак не беше приятно. За щастие случката се размина без пострадали и убити, нито пък изгубих прекалено много време и не ме изключиха от университета.

Така, на първо място щом установите, че студентската ви книжка я няма, потърсете добре да не сте я забутали някъде, помислете си къде сте я носили, откъде сте минавали, на кого сте я давали. Може да е у някой колега или да пък да сте я оставили в кафене. Нека приемем, че я няма на никое от тези места и че сте съвсем убедени, че е изгубена.

На първо място, попитайте да не е намерена. Колегите, портиерите (на общежитието, ако обитавате такова, в корпусите на университета), във факултетната ви канцелария. Ако книжката ви се намира в канцеларията, от там ще ви се обадят – дали сте си телефонния номер, когато сте се записали в университета и там срещу името ви на картона пише на кой номер да се обадят именно в такива случаи.

След като вече знаете, че студентската книжка няма да се намери, трябва да я обявите за изгубена. Знам, че ако не сте патили, само сте чували за това и ви се е сторило смешно. Е, не е така, това с обнародването не е отживелица и днес още си е в сила. И дори не се практикува само и единствено от нашия винаги в крак с модата университет, напротив, ако отворите вестника, недейте да се изненадвате, когато попаднете на известия за изчезнали дипломи, свидетелства и други документи. Доколко това е нужно не се знае и може да се спори. Но сега нямате време за това, особено ако сте имали нещастието да останете без книжка в края на семестъра.

Изискванията са да пуснете обявата в издание с национално покритие. Тоест вашият градски седмичник не става. Относно това дали можете да пуснете обява в интернет издание, служителките в канцеларията не бяха сигурни. Тук също имате национално покритие и новината е далеч по-видима. Ако някой напише името ви в търсачката, веднага ще разбере колко сте завеян :) Решите ли да публикувате в интернет, първо попитайте в канцеларията. Реално номерът понякога минава, понеже в интернет съществуват такива обяви.

Стига да разполагате с дебитна или кредитна карта, няма да е необходимо да се разкарвате където и да било, а ще си свършите работата бързо и лесно (ако имате карта от университета, на която ви изпращат стипендиите, и тя става). Ето и моето

walkthrough

  1. Реших, че ще рекламирам във вестник „24 часа“ и затова и съветът ми е за там. Отивате на сайта на Вестникарска Група България (ВГБ) и регистрирате акаунт. Регистрацията иска всевъзможни данни, включително ЕГН и други неща, които можете да не давате, понеже явно не се прави валидация. Имайте предвид обаче, че данните ви ще се ползват за фактурата и ако тя ви трябва, ще е добре да ги попълните коректно.
  2. След като се регистрирате, потвърдите акаунта си и влезете в системата, отидете на „Е-Магазин“ и от опциите изберете „Свободен текст“ в категорията „Малки обяви“. Изберете си издание, аз, както вече казах, се спрях на „24 часа“. Рубликата е „МО“, подрубликата „Разни“, под-подрубликата „Други“.
  3. На страницата „Конфигурация на поръчка“ попълвате и данните на самата обява – оформлението е стандартно, за дата на публикация дайте най-близката възможна и я запомнете (на по-късен етап няма да можете да я видите), а текстът е следният (не е необходимо да е едно към едно, понеже никъде не ми казаха точни изисквания, трябва просто от него да става ясно на кого е въпросната студентска книжка):

    [dark_box]Изгубена студентска книжка с ф. № XXXXXXXXX към ТУ-София на Иван Петров Драгостинов, НЕВАЛИДНА[/dark_box]

    Удоволствието от това, към днешна дата (18-и януари 2013 г.), ще ви струва 7,20 лв. И това е само началото, но да не сте били толкова разсеяни :)

  4. Щом платите, ще имате възможност незабавно да видите вашата фактура. Ако много бързате можете да представите нея в канцеларията. Имайте предвид обаче, че не е изключено и да ви откажат, понеже в нея не фигурира текстът на обявата, нито датата, на която ще излезе вестникът.

    Фактура, издавана от ВГБ при онлайн поръчка на обява

    Фактура, издавана от ВГБ при онлайн поръчка на обява

  5. Докато чакате да излезе вестникът, отидете до книжарницата на ТУ и си купете нова студентска книжка. Ще ви питат само книжката ли искате или пълния комплект документи за записване. Вземете само книжката – ще ви струва 5 лв. Попълнете си данните в нея.
  6. Отидете в касата на вашия факултет и внесете такса „Издаване на дубликат на студентска книжка“. 20 лв. (припомням, цените са към 18-и януари 2013 г.) Ще получите квитанция и касова бележка, които, едва ли е нужно да казвам, трябва да запазите.
  7. Когато дойде време вестникът ви да излезе (нормално първата възможна дата, в която можете да публикувате, е 2-3 дни след деня на плащането) отидете до най-близката будка и си го купете. Намерете текста си на страница „Малки обяви“ :)
    Възможно е обявата да я няма в деня, за който сте се разбрали. Няма страшно обаче – не са ви забравили, просто си има в кои дни излизат тези обяви. Може да се наложи да си купите вестника и на следващия ден. В този ред на мисли, „24 часа“ в събота струва 1 лв., а в неделя 80 ст.
    Ако известието ви го няма и се притеснявате, можете да се свържете с хората – телефонните номера в сайта им дават свободно и в последствие заето в събота, но пък в делничен ден непременно ще ви звъннат и ще ви пратят имейл. Ползвайте формата за контакт.
  8. Вземете вестника, квитанциите и новата студентска книжка (да не забравите снимката) и отидете с тях в канцеларията. Всичко ще е готово или на следващия ден, или на този след него :)
  9. Вземете си книжката, когато е готова. Общо похарчени 7,20 + 5 + 20 + 1 = 33,20 лв.

Ами ако намеря книжката си?

Ако вие или някой друг намери книжката ви и тя пак се озове във ваши ръце, след като сте внесли таксата и дори след като е излязла обявата, можете да си върнете парите (стига да са благосклонни към вас).

  1. Носите квинтанцията в канцеларията, където казвате, че документът е намерен, на квинтанцията ви написват „Намерена“ и удрят един печат.
  2. На касата давате квитанцията и касовата бележка и получавате към нея разписка, която носите при някой по-високо в йерархията на университетските служители (ще ви кажат къде, в моя случай беше една врата в края на същия коридор), където получавате подпис, одобряващ връщането.
  3. Отивате на разплащателната каса, която също ще ви посочат. Не забравяйте да се подпишете. Ще ви върнат двайсетте лева и за вас ще останат само приятните спомени :)

Финалната ми препоръка е освен да внимавате къде си оставяте документите, да сложите в книжката си една хартийка с телефонен номер. Аз бих звъннал, ако намеря някъде такава книжка.

Рекламирай като HP!

снимка от откриването на инженерната седмица на BESTИнженерна седмица на BEST, откриване. Снимка © BEST

Лично аз съм голям противник на мултимедийните презентации в учебните часове. О, възможностите, които предлагат наистина са неограничени – имаме избор от какво ли не – картинки, анимации, звук и видео, а за капак можем лесно да ги пренасяме, споделяме и тъй нататък, но… Да, има едно голямо „но“.

Хората, правещи презентации за образователни и какви да е изобщо цели, в най-честия случай, (доказано от безброй мои и не-мои преподаватели и презентатори), ползват възможностите, предлагани от съвременния софтуер като чисто и просто отбиване на номера.

Виждаме неща, нахвърляни за пет-десет минути, грозни и нечетливи, с размазани и разтеглени картинки, син текст на черен фон и т. н.

Някои смятат,  че е нужно да препишат целия си нов учебник на слайдовете и после да ни го четат от там.

И лошото е, че това го правят умни и интелигентни хора, красящи имената си със звания и титли като „гл. ас“, „д-р“, „доцент“ и „професор“. Правят го хора, представители на големи български и чужди международи компании, опитващи се да привлекат вниманието на млади бъдещи специалисти към тях.

Бях на инженерната седмица на BEST, когато попаднах на един голям рекламен плакат на IT гиганта Hewlett-Packard, който гласеше

A slide presentation isn’t a dialogue. It’s a nap.

Или казано на български, презентацията в слайдове не представлявала диалог, ами най била дрямка.

Бяха прави! Дойде и техният ред да представят фирмата си, пуснаха PowerPoint творението си на екраните и… да, беше достойно за дрямка. Разбира се, то не страдаше от горните болестни симптоми. И текстът се четеше, и картинките си бяха в ред. Презентаторът обаче не се стремеше да „грабне“ аудиторията. Дори в началото се извини, че всичко било на английски – нямало време да го редактира!

Днес от тази презентация не си спомням повече от две думи, което говори за презентаторските им качества поне малко.

За да не звуча като крайно отрицателен човек, за когото всичко е черно, ще кажа, че съм виждал и много качествени представяния, възползващи се от съвременните технологии. Примерът ми ще е от същата тази инженерна седмица и най-напред ще отбележа, че става дума за най-последното от всички представяния за деня, ако това има някакво значение…

Става дума за фирма, чиито служители не наброяват повече от осем души. Занимава се с разпространие на CAD системата SolidWorks за България. И макар презентацията им да си имаше както текст, така и съвременна мултимедия в лицето на видео, те не разчитаха изцяло на нея. Презентаторът им говореше (и то не 1:1 текста от екрана), шегуваше се, беше поканил миналогодишния си победител от същата тази инженерна седмица (който щеше да бъде и жури на тазгодишното състезание), похвали се с неговите постижения, а и с тези на колегите му, а накрая всичко завърши със SolidWorks битка между пет студентски екипа от по двама души. И докато всички участващи фирми имаха право да организират свое състезание, единствено това на ДиТра можеше да се наблюдава от всички, че дори се излъчваше с прожектори на стената. Ето тази фирма ми направи най-добро впечатление в този ден!

Дори малко ме е яд, че не съм спец по SolidWorks-а.