Случаят с мерцедеса

От деветдесета е. Виждаш, никакви забележки по боята, по интериора, никъде. Идеална е. Много я е пазил човекът. Един собственик – лично дойде при мен преди седмица. И ми я продаде, веднага се разбрахме, че такава кола изпуска ли се? Виждаш сам, това е кола със стил. Не е за случайни хора. Двеста шейсет и пет коня са под капака. Как се носи, как набира! Ще се качиш да я пробваш! Беше на Яким Якимов, бивш бизнесмен. Търговия. Започнал с нищо, но се справил. Натрупал капитал, парички. И си купил ей тоя мерцедес. Това му било най-върховия момент. Всичко вървяло по вода в бизнеса, но не и в личния му живот. Вече минавал четиресетте, но не срещнал жена. Живял си сам в центъра на София. Той и мерцедеса. То и затова сигурно е като писано яйце. Нали ти казвам, двеста и осемдесет коня е. Досега не съм продавал такава, ако я купиш, ще ми е на късмет. Та Якимов го ударила някаква криза и почнал много да страда, че не му върви със семейството. Решил, че не бил постигнал нищо в този живот и да вземе, че да продаде всичко, което го има, бизнеса, апартамента, там не знам какво друго е имал. И всички тия пари ги дарява за операцията на някакво момче. Някъде на майната си. Ама ходил там по града, откъдето е момчето, говорил с хората, помагал, карал ги с този мерцедес даже до летището в София. Та така похарчил всичко. Понеже нали нашите лекари уж не били много добри, но тези в чужбина и те явно не правят чудеса. Няколко пъти го връщали момчето и все нещо ново изскачало. А бе точно като с колите. Ама с тази няма да е така. Това е желязно. Няма чупене, няма износване. Амортизация никаква! Това е на двайсет и четири години, сам виждаш – не е мръднала. Това е кола със стил. Не е за случайни хора. Кожен салон, чистачки на фаровете, автоматик е. Класа. Няма какво да си говорим. Момчето се оправило. А собственика на колата се опитал да се върне към бизнеса, но не му се получило вече. Не знам, може късмет да е било всичко, при някои хора така става. Но не успял и понеже нямало никой до него, се отказал. Бил взел заем от банката да започне отначало, върнал каквото не бил похарчил, останалото го събрал в продължение на няколко години. Преместил се в по-крайните квартали, взел под наем апартаментче. Останали той и мерцедеса. Ти нали си от тук, от София? Значи запазваш и номера, четири осмици, това са ти хиляда лева. Златен номер. Така да се каже, в последните години само за колата се е грижил. Иначе се наел да работи охранител. Аз го познавам, откакто се преместих тук. Съседи сме от входа. Изглежда много свестен, но страшно самотен. Когато ми я продаваше… Да, да, можеш да седнеш, виж как седалките са си като нови, страшно са удобни… като ми я продаваше и не искаше да ми каже защо. Но преди два дни го срещнах долу на Т-Маркета и ми каза – много ще ми липсва колата – но парите ми трябват. Връщал се бил в селото на родителите си. Те са починали много отдавна, всичко пустеело. Къщата почти била паднала. Знам – каза – че от мерцедеса не мога да взема кой знае колко пари – но не мога да живея повече тук. Дори когато мислех, че съм напред, че вървя на някъде в този живот, не бях щастлив. Няма какво да се сравни с това да имаш семейство. Най-близо – каза – бях да се почувствам щастлив, когато дадох парите за операцията на Христо. Като гледах надеждата на тези хора, радостта, благодарността им, че им помагам, се чувствах като друг човек. Знаех, че върша добро дело. Никога не съжалих, че захвърлих бизнеса. И преди това, и след това, знаех просто, че не ми е тук мястото. Накрая, преди месец, ми се обаждат, че къщата на родителите ми представлявала опасна постройка и искали да я съборят. Реших да си пробвам късмета. Ето, че ти наистина си ми приятел и купи колата, за да я продадеш в твоята автокъща. Много съм привързан към тази машина, действително само тя ми е спомен от годините като заможен човек. Но така е в живота.

После не сме говорили. Да ти кажа – страшно ми е тъжно за този човек. Толкова нищо да не му се получи в крайна сметка. Но без хора като него нямаше да продавам подобни автомобили.

Мерцедес-Бенц 500 SEC е това. Не е за случайни хора.

Някога в парка

Беше се мръкнало наскоро. Въздухът беше свеж в пролетната си прохлада, разсънен от лекия дъжд. В локвите се разстилаха вълните на едва родените капки, отронени от вечерното небе. Други капки отразяваха светлината на лампите на парка, докато висяха от зелените листа и бледорозовите цветове на дърветата, аха да паднат и те на влажния асфалт. Дъждът беше прогонил обичайните за този час гости на парка, сега предпочели домашния уют. И ето там, по главната алея, се движеше един чадър. Ярките му цветове изглеждаха бледи и потиснати, сякаш засрамени от възможността в пъстротата си да отклонят вниманието от красотата на природата върху себе си. Чадърът предпазваше от безобидните водни капки една човешка фигура. Това определено беше дълго сиво момичешко яке, качулката на което покриваше главата и скриваше лицето на своята собственичка. Крачката ѝ не бе забързана, ала и не принадлежеше на някого, тръгнал на разходка.

Момичето спря и повдигна глава, за да се вгледа в един от фенерите, който разпръскваше бледата си светлина върху своето кръгче от асфалта и заобикалящите го дървета. Качулката падна, сякаш беше неучтиво да се запознаеш с някого, без да свалиш шапка. Може би беше още ученичка. Чернокоса и с очи, които на приглушената светлина на електрическата лампа изглеждаха тъмносини. Фенерът остана невъзмутим при тази проява на внимание към него. Момичето сведе поглед, вдигна качулката и продължи по своя път.

То се отби от главната алея по една по-малка, а от нея по друга и след това пое по тясна пътечка без свои фенери или асфалт. Някъде между дърветата се виждаше скромното сияние на лампата, която все още извършваше служебния си дълг невъзмутимо и необезпокоено. Скоро вече и нея я нямаше. Чадърът продължи да се движи в мрака, където единственият шум бяха стъпките на късната гостенка на парка на фона на потропващите върху чадъра капки. Преди у нея да настъпи безпокойство, наблизо се разкриха две нови светлинки, досущ като сиянието на фенера. Пътеката излезе на поляна със зелена трева и приведени глухарчета, където пръските на дъжда се осветяваха и пречупваха лъчите на двете лампи, неуверено прогонващи тъмнината. Това беше правилното място и като доказателство там се намираше още една, по-висока, човешка фигура, изправена в цял ръст и загърната в черно яке, чиято качулка покриваше главата на неговия собственик. Зад него се очертаваше голям черен обект, чиито правилни окръжности и успоредни оси контрастираха с неговото обкръжение, че дори и със съвсем не-природната идея на уличните лампи, които като че ли умишлено го пазеха в тайна с бледите си лъчи.

Момичето приближи момчето.

Той свали качулката си в израз на учтивост и ѝ подаде ръка. Тя направи същото. Тъмносините ѝ очи го огледаха – черна наполовина мокра коса, издължено лице и може би кафяви очи. Усмивката му изглеждаше искрена.

– Приятно ми е. Началникът на гарата. Така наричат моята… професия.
– Сара.
– Радвам се да се запознаем, Сара – той отново се усмихна. – Макар и за кратко.

Беше тя. Нямаше как да не е, дори да не изглежаше както при последната им среща. В съзнанието му не изскачаше пълният ѝ образ, а само отделни черти. Тогава тя беше на шестнайсет, с дълги руси плитки, спускащи се чак до гърдите. Пак тя беше жената с огненочервени коси, с която тичаха боси по плажа на светлината на изгрева на августовското червено слънце. Всички тези мисли и спомени… в този миг той знаеше, че са истина.

– Трябва да ми разкажеш защо искаш да го направиш, Сара.

Момичето не отговори веднага. Дъждът се бе навалял и облаците лениво се разотиваха. Иззад тях надничаше луната, голяма и кръгла, както повеляваше на такава нощ. Ароматът на въздуха беше изпълнен с живот. Устните на Сара потрепераха. Несигурно, тя заговори.

– Чувствам, че нещо не е правилно с този свят. Нещо с мен. Винаги съм го знаела. Но едва наскоро повярвах. Знаеш ли… как се казваш?
– Том.
– Знаеш ли, Том, сигурно знаеш, щом ти си този, който прави това, някои хора просто не са предвидени… не им е писано да са там, където са, тогава, когато са. Принадлежат на друго време и място, но незнайно защо нещо или някой ги е изпратило не където трябва.

Естествено, той знаеше всичко това.

– Сара, трябва да разбереш какво чувстваш. Дали наистина го усещаш или е само в главата ти!
– Сърцето ми казва така! – тя притисна ръце до сърцето си, а поривът на вятъра разпиля косите ѝ.
– Ами хората, които обичаш, Сара, и тези които обичат теб? Изчезнеш ли, Сара, те няма да те забравят. Ще оставиш в тях празнина, която ще носят, докато са живи.

Том се взираше в погледа ѝ, опитваше се да потъне в неговия безкрай, да отключи у нея спомена за него. Нима всичко беше илюзия? Тя не издаваше, че го помни. Защо тогава той, въпреки че не я беше виждал никога преди, успя веднага да усети, че това е именно тя? Не можеше да се издаде. Ако чувствата им бяха били истински, тя щеше да го разбере. Ако ли не, каузата беше загубена и той нямаше да се преражда повече, само за да бъде тласкан цял живот от мисълта за нея, за съществото, което е било предопределено за него. Щеше да доживее старост и най-сетне да си отиде от този свят. Мисълта щеше да си остане в съзнанието му, за да пропие във всеки спомен, мечта или кошмар, но разумът му щеше да знае, че това е само мисъл. Без подкрепата на нищо съществуващо. Една идея фикс, ровеща в мислите му, но нищо, с което един интелигентен и силен човек не би могъл да се пребори.

– Оставих им писмо, Том – по страните ѝ се стекоха сълзи. – Те трябва да ме разберат. Не мога завинаги да съм заложник на тези мисли, на тези чувства. Трябва ми нов шанс.

– Сара, всичко, което мога да направя за теб, е да ти осигуря самото прераждане. Но разбери, това няма да придаде смисъл на нещата. Нямаме контрол над това кога или къде ще се родиш, след като изчезнеш от сегашната реалност. Няма да си спомняш нищо, но това чувство на незавършеност ще остане. Сара, знам това от собствения си опит. Постепенно пътят ти ще се развие по същия начин. Ще научиш за теорията на прераждането и ще намериш начин да се срещнеш с друг началник на гара. Времето и пространството са безбрежни, а вероятността да уцелиш този едничък момент във вселената е нищожен. Решавай мъдро. Останеш ли тук, няма да нараниш никого. Можеш да имаш щастлив живот.

– Ти си взел същото решение като мен, Том. Моля те.

– Сара…

Не завърши мисълта си.

 – Вярвам, че си го обмислила. Иначе нямаше да си тук. Ти си смела, Сара, а това е верният път. Всеки трябва да изпълни предназначението си.

Той се обърна и образът му потъна в мрака. Тя го последва през мократа трева. Осъзна, че това ще бъдат последните ѝ спомени от тази земя и се замая при това откритие. Чертите на света се размиха, сякаш го гледаше през запотено стъкло. Фенерите в далечината хвърляха пламъците си, а прохладният вятър я заливаше, сякаш бе морска вълна. По гърба ѝ пропълзяха тръпки и цялото ѝ тяло настръхна. В ушите ѝ започна да бучи мононен звук, който се усилваше, докато приближаваха тъмния обект в края на поляната.

 – Успокой се, Сара! – Том се беше обърнал. – Всичко, което усещаш сега, е само и единствено плод на твоето вълнение.

Краката ѝ се подкосиха и тя залитна. Той я хвана. В обятията му Сара намери покой. Вълните спряха, светлината на фенерите затихна и всички звуци замлъкнаха. Бяха само двамата. Напомняше ли ѝ той на някого? Смътен спомен, по-плах и блед от парка в този момент на вечерта, се промъкна в съзнанието на Сара. Виждаше от птичи поглед поля, планини, езера. Носеше се над тях  бързо и нервно се оглеждаше на всички страни. Търсеше нещо или някого. Не знаеше кого. Спусна се по-ниско, влезе между боровете на гората, ароматът на смола и шишарки изпълни сетивата ѝ и сякаш в съзнанието ѝ се отключиха нови спомени. Беше… да, беше…

„Събуди се!“

Светът се разлюля и разтърси, а после изчезна пред очите ѝ без да е успяла да стигне до края и да разбере какво или кой се крие там. Картината се появи отново, но това си беше същият парк, като преди. С фенерите, подгизналата от дъжда трева и пролетния хлад. А тя бе в ръцете на Том, който я гледаше уплашен и викаше нещо. В следващия миг възприятията ѝ се бяха завърнали напълно.

 – Добре ли си? Изгуби съзнание. Сара!
– Да…

Огледа го внимателно. Опита се да потъне в погледа му. Не, това е било само сън. Проява на слабост, присъща за всеки самоубиец.

 – Не мога, Том. Прав си, решението ми беше грешно. В този свят има много, наистина много, за което да се живее. Моето предназначение е тук.

Той я пусна. Гледа я да се отдалечава по поляната, докато образът ѝ не потъна в тъмнината. Том се обърна и продължи към машината под боровете.

Високата четири метра покрита с ръжда окръжност бе една от страните на отдавна изоставено виенско колело, обрасло с мъх и обвито в брашлян. Бяха му останали три от четирите открити кабини и почти всички стоманени спици. Тежка верига свързваше маханизма в центъра на окръжността с метална кутия в основата на стария атракцион.

Началникът на гарата спря пред кутията и вдигна поглед към колелото. Издърпа връзка с малък златен ключ изпод якето си и с него отключи кутията, в която бе поставен моторът. Не запали от първия, нито от втория път, но на третия кашлицата му се усили, за да даде в резултат спокойно и монотонно бръмчене. Колелото леко отърси дъжда по себе си и със скърцане започна да се движи, разкъсвайки плахите окови на брашляна. Том погледна назад към поляната. Останали бяха само той, колелото и двата фенера.

Седна в една от кабините и усети как обувките му подгизват от събралата се под пейката вода. Сигурно беше последната му отрицателна емоция в този живот.

Том затвори очи.

Не чу вятъра или как някой тича през мократа трева. Не чу и вика ѝ и не усети как колелото се клатеше, докато тя се опитваше да стигне до него. Вече нямаше значение.

Допирът на нейните устни до неговите го сепна от унеса. Очите ѝ се смееха, щастливи от късната среща. Устните ѝ пареха, както всеки един път през вечността. Тя беше цялото му сърце и душа и той беше същото за нея.

Най-щастливата секунда в историята на вселената.

чадър

[blue_box]Заглавната картина е на Джеф Роланд. Изображението с чадъра е с неизвестен автор. [/blue_box]

Полилей

— Казва се така, защото на това прилича. Ние с теб си седим най-отгоре, в Широката зала и в апартамента. Надолу има дълъг тънък ствол, който накрая се разстила в просторно двигателно помещение, от което излизат чашките на двигателите. Не си спомняш, защото след като се събудиш на петия ден, минава известно време, докато съзнанието ти се избистри.
— И ние откога сме тук?

Деи въздъхна. Със сигурност разказваше това за пореден път. Но Ребека имаше такъв искрено любопитен поглед. Наистина не си спомняше нищо и щеше да е престъпление да не отговори на всичките ѝ въпроси. А и какво щеше да прави иначе?  Да се грижи за нея беше единствената му работа на „Полилей“. Както и нейната беше да се грижи за него. Понеже „Полилей“ се управляваше сам и не се нуждаеше от помощта им. Те бяха товара. Ако „Полилей“ се повредеше, те бяха изгубени. Това можеше да е страшно, а можеше и да не е, защото в края на двайсет и трети век хората са изпратили хиляди кораби, досущ като техния, във всички посоки на космоса. Възможно беше някои от тези кораби да бяха стигнали някъде – т.е. стотиците сензори на борда да бяха намерили свят, където да може да се живее и да бяха оставили своите Деи и Ребека там, за да започнат новото човечество. Но хората от Земята бяха опитали много неща и този проект не беше от амбициозните. Тук нямаше доктори по физика, медицина и природни науки, а двама млади хора, обречени да бъдат вечно глупави и зелени. Понеже те би трябвало да са приспособими. Ако имаха щастието да бъдат новите Адам и Ева, те щяха да се справят, дори да не знаеха на какъв принцип работи корабът им. Наистина, щяха да започнат от нулата, но какво ли значение имаше това, когато целта е единствено да продъжиш човешкия род?

Дали бяха потеглили отдавна? Колко ли далеч бяха сега от вкъщи и имаше ли изобщо дом някъде? Може би ги няма от хиляди години. Или само от две. Защо нямаха право да помнят повече от четири дни? Който от двамата се събудеше втори, винаги задаваше тези въпроси на първия. Но той никога не знаеше. Може би някога са разбирали всичко това, но не са успели да си предадат информацията.

 — Ела, ще ти покажа звездите! – възкликна Деи и скочи от стола. Чакаше този момент сякаш от цяла вечност.

Ребека се изправи. Деи нямаше с кого да я сравни, но знаеше, че е красива. Със сивите си любопитни очи, с тъмната ѝ коса, с високия ѝ ръст и съвършеното ѝ тяло тя беше така подбрана, че да бъде абсолютно идеална за него. Това е, което той подозираше. Беше логично – на кораба нямаше много за правене, нито много за гледане. През прозорците можеха да бъдат видяни звездите. Но те бяха колкото прекрасни, толкова и неизвестни, и недостижими. Двамата пътници не знаеха нищо за тях, защото на борда нямаше и буква текст. Нямаше и екрани, нито уреди, които да могат да бъдат управлявани.

Двамата минаваха по коридора, отиващ към главната зала. Стените бяха лишени от декорация, а светлината идваше от две успоредни ивици по дължината на цялото помещение. Беше ярка и бяла като всяка останала светлина на „Полилей“. Строителят на този компактен свят не обичаше разнообразието. По коридори се осъществяваше връзката до всяко помещение, без двигателното. Само до него се стигаше с асансьор – кръгла бяла плоча, която почти изцяло запълваше диаметъра на цилиндъра, отделящ пътническата зона от сервизната. Тя действаше на много прост принцип – пътникът ѝ просто застава върху нея и тя се спуска в продължение на няколко минути до дъното на кораба. На мястото, откъдето е тръгнала, надолу се спуска таванът и така цялото помещение изчезва, за да не падне някой от недоглеждане в отворилата се бездна. Пътникът си остава там долу, колкото си поиска, преди отново да реши да се качи горе и да застане на плочата. И ако само Деи или само Ребека слезеше, можеше да си стои там цял ден, без да никой да я обезпокоява. Но нямаше защо да го прави, тъй като двигателното помещение представляваше самото съвършенство, колкото се касаеше до безполезността на едно нещо. Тук имаше стотици машини, до една със плавни, заоблени форми, занемели навеки. Ако някой отидеше сам при тях, щеше да чува само собственото си дишане или биенето на сърцето си. Беше загадка дори защо изобщо можеше да се слиза на това място. Дали и тук не се беше прекъснала връзката, когато някой от двамата беше забравил да сподели важен факт?

Ето че се озоваха в Широката зала, на условния връх на техния космически кораб. Над двамата се извисяваше идеалната полусфера на дома им, през която при приглушените светлини се виждаха милионите звезди, изпратили преди безброй години насам своите потоци от фотони. Тези звезди може и вече да ги нямаше. С цялото си величие те бяха незначителни и безполезни толкова, колкото и техните неуки наблюдатели.

 — Това, Ребека, са звездите. Ти ги виждаш за първи път. Натам сме се запътили.

Без да знаят откъде, и двамата знаеха как ще изглеждат звездите, още преди да ги видят. Знаеха, че това са огромни пламтящи кълба газове, които означават живот. На тях дължаха и своето съществуване, понеже им беше известно, че и корабът се захранва от енергията на звездите, в близост до които премине.

— Имали ли сме семейства там? – плахо попита Ребека.
— Не бива да тъгуваме за нещо, което може и да не е било – усмихна се Деи.
— Деи, трябва ли да се примиряваме с това? Нека научим.
— Ти сама ме убеди да се откажа, когато се събудих преди два дни. Каза ми, че това е начинът да сме се запазили толкова дълго време. Когато не поемаме рискове и просто си стоим, оставяме системата да работи както е било предвидено. Ние просто трябва да живеем. Щом заспим в края на всеки четвърти ден, корабът ни възстановява – такива, каквито сме били в деня, преди да полетим. Може би живеем от милион години, а може би само от една. Не знаем, но това е за добро.

Ребека замълча. Да, точно така беше, сега си спомни. Двамата съзарцаваха звездите дълго време, преди Деи да наруши тишината.

 — А това тук е нашият часовник.

В средата на залата имаше разположени в кръг меки диванчета. Между тях, точно в центъра на кръга, имаше малка кафява масичка, отгоре на която стоеше стъклена полусфера. Ребека почти изтича и погали красивия прибор. Вътре се намираше единствената стрелка на борда на „Полилей“ и отмерваше изминалото време. Нямаше  означения, само този тъмносив показалец, който правеше пълна обиколка на всеки дванадесет часа.

— Не знаем дали отмерва истински часове, но така изглежда. На всеки четиресет и осем часа ни се налага да спим. На всяка втора нощувка единият от нас забравя.
— Не можем ли да пропуснем?
— Минат ли часовете, наистина много ти се спи. Ще тупнеш на пода, ако не се прибереш.
— Що за хора сме ние? – прошепна Ребека. – Нали поне се храним?

Деи хвана момичето за ръката и слязоха обратно в апартамента. Сега бяха в спалнята. И тя беше бяла, но за разлика от всички други помещения на кораба, стените ѝ бяха облицовани с мека на допир материя, която поглъщаше бялата светлина по различен начин и по така придаваше на помещението някакъв особен космическо-стерилен уют. Другата разлика беше, че целият под беше застлан с мек сив килим. Килимът стигаше плътно до всяка една стена и както мебелите, също беше неподвижно закрепен. Такова беше състоянието и на леглото, и на диванчетата в Широката зала, и дори на Часовника. Всъщност нямаше нито един предмет, никъде на „Полилей“, който да можеш да повдигнеш и да вземеш със себе си, освен дрехите на екипажа. Деи разполагаше с облекло от две части, риза и панталон в искрящо бял и все пак по-различен цвят от този на стените. Копчета липсваха, понеже в дрехите, изработени от непозната материя, имаше вшити магнити. Ребека имаше рокля – тя беше сива като килима в спалнята и блестеше със сребрист оттенък на светлината от лампите. Двамата ходеха боси. „Полилей“ беше еднакво добре отоплен и в апартамента, и в Широката зала, и в асансьора, и в двигателното помещение. Усещането да стъпиш на пода също обикновено не се различаваше – освен, разбира се, в спалнята. В тази стая се намираше и единственият декоративен елемент на борда – над леглото в тънка черна рамка стоеше картина с „Попилей“, погледнат отгоре. Беше изобразен само той, на бял фон. Деи беше върнал Ребека в спалнята, за да отидат в кухнята, помещение с кръгла маса в центъра си, до което можеше да се стигне единствено от там. Освен масата, от пода излизаха два стола в пастеленозелен като нея цвят и създаваха уникално впечатление. Всъщност всяка стая си имаше нещо специфично, което я открояваше от останалите, нещо толкова дребно, че нормален човек би го подминал, но в лишения от забавления свят на „Полилей“, то бе специално.

 — Много е хубаво – каза Ребека. – Е, какво ще ядем?

Деи още я държеше за ръка. Беше топла и нежна и той съжали, че след малко ще трябва да я пусне. Заедно се приближиха до издадения сив перваз, който обикаляше четирите стени на стаята. Беше изработен от някакъв метал и усещането от допира с него беше хладно. На височина се падаше на нивото на гърдите на Деи. През няколко сантиметра, по цялата дължина на перваза, имаше малки кръгли отвори, от които се подаваха краищата на разноцветни капсули.

— Всеки цвят е с различен вкус. Нямам представа на какво трябва да наподобяват, но има такива, които много ми харесват.
— Дай ми, Деи!

Ребека изглеждаше развълнувана. Колко дълги мигли има, помисли си Деи. Той хвана една яркочервена капсулка, издърпа я от процепа в стената и понечи да я подаде на момичето. Ребека скри ръцете си зад гърба си.

 — Не съм се мила – оправда се тя и наведе глава напред, като го гледаше в очите. – Хайде, дай ми я!

Деи се смути, ръката му потрепера и усети как се изчервява. После събра сили и вдигна ръката си, която държеше приличната на лекарство храна, към лицето на смеещата се негова спътничка. Тя се изплези и той постави червената капсула на езика ѝ.

 — Наистина е добро! – възкликна тя. – Ще ми покажеш ли банята?

Той я изпроводи обратно до спалнята, където се намираше още една врата. Остави я да премине по коридора сама и седна на леглото.

Разбира се, че ще се закача с него. Със сигурност той беше така подбран, че да я подлудява, както тя него. Но тогава защо се беше държала с него студено, когато той се беше събудил преди два дни? След това тя беше заспала и сега представляваше съвсем различен човек. Беше ли се случило нещо?

Банята беше невероятно просторна, най-вероятно, защото беше и прекалено празна. Срещуположната на вратата стена беше снабдена с огромно огледало във формата на елипса, чиито крайни точки стигаха до края на стената и в което се виждаше стройната фигура на Ребека. Тя много се хареса, макар и да съзнаваше, че изглежда точно така, още преди да види образа си. Деи също е много красив, помисли си тя.

„Как ли съм се съгласила да участвам в подобно нещо?“

На пода до огледалото имаше вдлъбнатина със същия размер и форма като него и Ребека влезе в нея. На тавана забеляза спирала от малки отворчета – това трябва да служи за душ, помисли си тя. Наоколо нямаше прибори или индикатори. Ребека съблече роклята си, сгъна я и я остави встрани от елипсата. Това изглежда стигаше на невидимия оператор на кораба и от малките отвори на тавана запръска вода. Тя беше топла, всъщност с идеалната температура, а отворите всички се бяха насочили към тялото на Ребека. Тя пробва да се разхожда из елипсата, която беше твърде голяма, че да стоиш в нея сам или на едно място. Пръскалата я последваха. Досега това беше най-приятното нещо на борда на кораба. Храната беше вкусна, но това тук беше друго нещо – вода, при това съвсем истинска, за разлика от всичко друго.

Огледалото показваше, че Ребека е съвършена. Лицето ѝ имаше правилните пропорции, кожата ѝ беше със съвсем лек загар, очите ѝ бяха големи и със загадъчен сив цвят, а устните плътни и яркочевени. Черната ѝ коса беше права и плътна и стигаше до гърдите ѝ, които, ако бяха човешко дело, то този човек рано или късно се беше сдобил със своя статуя, като лекар или като художник. Краката ѝ бяха силни, а дупето… определено Деи го беше забелязал. Тя пропъди нахлулите в главата ѝ похотливи мисли. „Как ли изглежда той без дрехи?“ Беше висок, чернокос и синеок, със силни ръце и широки рамене. Отново пропъди мислите си. Погледна към себе си в огледалото, което вече беше запотено. По тялото ѝ нямаше дори една бенка, белег от рана или нещо, което да не е както трябва. „Каква лъжа!“ Ребека понечи да излезе от елипсата, когато в отсрещния край на стъклото забеляза нещо. Бяха букви – първият текст, който беше виждала досега, и можеше да го прочете.

„АСАНС – СРЕД“

Беше написано с пръст долу, до пода, със ситни букви. Щеше да си личи само когато огледалото се запоти. Ребека го изтри с ръка, изправи се и напусна елипсата на ваната. Душът секна на секундата.

Следващият въпрос сам намери отговора си – от улей в стената струеше горещ въздух и момичето го използва, за да се изсуши. Облече се, но остана в стаята. Несъмнено имаше причина текстът на огледалото да стои там. Не го беше научила от Деи, но може би той го беше оставил там, за да не го забравят. Разбира се, текстът означаваше в средата на асансьора. Сигурно по средата на пътя му. Не, нямаше да казва на Деи, поне не веднага. Просто така.

Той все още я чакаше в спалнята. Гледаше картината и се обърна, когато момичето влезе.

— Ще ме заведеш ли да видим двигателното?
— Ще трябва да изместя другите си ангажименти, но да, за теб, разбира се.

Кръглата плоча на асансьора се намираше в центъра на горната част на кораба. Две нива точно над средата ѝ беше часовникът. Деи предполагаше, че от събуждането на Ребека бяха изминали около шест часа. Тя задаваше твърде малко въпроси и той се видя принуден сам да ѝ разказва за каквото се сети. Минутите на слизане не бяха особено вълнуващи, асансьорът се спускаше по белия тунел, осветен от разположени на всеки шейсет градуса ивици, започващи от началото му и стигащи до самия му край. По едно време спряха и стената около тях се повдигна нагоре, за да влезе в тавана. Коридорът над тях изгасна, за да се превътне в обикновена черна дупка, водеща никъде. Намираха се в двигателното помещение, заобиколени от причудливи по форма машини в еднакъв бял цвят, съвършено безшумни, но вероятно подсигуряващи това вечно пътуване от хиляда години насам. Деи разказваше случки от миналото им, тук, на кораба, които си бяха предавали от стотици събуждания.

— Деи… – започна Ребека, като увиваше с пръст кичур черна коса. – А няма ли някоя романтична история?
— Ами, виж… – сигурно имаше, помисли си той, „но предишната Ребека беше толкова различна“.

Деи не успя да досмотолеви каквото искаше да каже, защото тя рязко се обърна към него и леко го целуна по устата. Той усети мириса ѝ, почувства мекия допир на устните ѝ, гореща вълна премина през тялото му и замая главата му. И всичко това няколко секунди, след като целувката вече се беше случила. В следващия момент я видя да тича.

 — Хайде, Деи, стигни ме!

Той бягаше, но тя не искаше да му се дава лесно. Стигна до плочата на асансьора, качи се на нея и тя почна да се издига. Деи скочи и успя да се хване за ръба ѝ. Докато се опитваше да се набере, Ребека, която беше седнала отгоре, се надвеси над него и през смях блъсна ръцете му. Плочата беше гладка и без ръбове, и Деи, който не се държеше силно за нея, се изпусна и падна назад.

 — Постарай се повече, скъпи! – изсмя се тя, преди плочата да запуши тунела. Частта от него, която оставаше под асансьора, не светеше и Деи не можеше да види къде се намираше спътничката му.

В средата на тунела имаше елипса, очертана в бяло. Напомняше на осветителните тела на „Полилей“, но със сигурност не беше такова. Когато достигна до нивото на очите на Ребека, тя го докосна. Материята ѝ беше позната, беше същата, от която беше изграден подът, стените и в която бяха облицовани машините долу в двигателното помещение. Момичето натисна елипсата, а когато тя слезе достатъчно ниско, я бутна с пълна сила и се облегна на нея. Асансьорът мигновено спря. Очертанието потъна няколко сантиметра навътре и после се завъртя на деветдесет градуса, заемайки хоризонтално положение, успоредно на това на плочата на асансьора. Отвъд имаше само мрак. Новият отвор със сигурност не водеше в космоса, колкото и логично да изглеждаше това. Не, отвътре имаше същата постоянна топлина, с която разполагаха навсякъде другаде. Ребека се замисли. В съзнанието ѝ се прокрадна лек страх. Нямаше нищо опасно. Нещото, което бдеше над тяхното благополучие, нямаше да им е осигурило толкова лесен път до място, което да крие опасност за тях. И тя се пъхна в отвора.

Намираше се в поредния коридор. Опита се да се изправи, но удари главата си в тавана. Диаметърът на коридора съвпадаше с този на отвора, водещ към него. Нямаше осветление, но в края му се виждаше ярка светлина, на около 50 метра разстояние. С всеки метър, който тя изминаваше, сърцето ѝ биеше по-силно в ушите, а дишането ѝ ставаше все по шумно и неравномерно. Сигурно не беше изпитвала такъв прилив на енергия от години! Но ако това беше така, някой друг щеше да е написал посланието в огледалото. Ставаше ѝ все по-леко да ходи. Чувстваше се освободена. След няколко крачки осъзна, че ѝ става по-трудно да се задържи на пода. Излиташе. Рееше се. Чувството на безтегловност я опияняваше – беше толкова невероятно – и с наближаването на загадъчната светлина еуфорията ѝ се засилваше. Накрая се вля в светлината и когато очите ѝ най-после свикнаха със светлината, новооткрилата се гледка послужи за завършек на цялостната емоция. Веднъж достигнала върха на способностите си, Ребека не можеше да изпита по-силно чувство и със спокойствие се вгледа в „Полилей“, който сега разкриваше за нея цялото величие на човешката цивилизация от отдавна забравения двайсет и трети век.

Заобикаляше я стъклена сфера с размер четири пъти по-малък от този на спалнята, в която тя бе в пълна безтегловност. Кълбото се намираше на върха на кула, издигаща се на петдесет метра от корпуса на кораба и показваше на своята гостенка космическия кораб в цял ръст. Изглеждаше почти като на картината, която обаче си спестяваше редица подробности – като антени, измервателни прибори и един грамаден телескоп, разположен върху двигателното помещение. Прекрасно.

Беше изгубила представа за времето. Трябваше да се върне и да намери Деи. Щеше да му разкаже всичко. Де да можеше само да подреди мислите си. Те се движеха. Деи и тя бяха просто товар, който щеше да пътува вечно, понеже никога нямаше да достигне целта си. „Могла съм да имам толкова хубав живот! Защо съм избрала да съм тук? Животът е прекрасен, толкова е хубаво да чувстваш!“

Трудно се свикваше отново да имаш тегло. За щастие, преходът бе плавен и тя се чувстваше удобно, когато стигна до капака, през който беше влязла. Беше очертан в ярка бяла светлина, затворен.

 — Деи!

Нямаше как да я чуе. Не бяха изпробвали доколко стените изолират шума, но през огромния междинен тунел гласът ѝ определено нямаше как да премине. Започна да удря по капака, макар и да знаеше, че няма как да го помръдне сама. „Естествено – трябва асансьорът да дойде до тук“. Не се наложи да чака дълго.

Намери Деи в Широката зала, свит в един от диваните.

 — Деи!

Бяха му нужни десет секунди да осъзнае случващото се.

 — Къде беше? Търсих те…

Ребека отново не му позволи да завърши. Скочи при него в дивана, блъсна го назад и прилепи устни до неговите. Те се разтвориха и тя пъхна езика си в устата му. След минута се дръпна назад.

 — Трябва да те убедя в нещо!

Скочи на пода и го хвана за ръка, за да го издърпа. Той ѝ помогна.

— Ребека, какво се е случило?
— Последвай ме, този път наистина!

Не му даде избор, понеже веднага избяга. Този път нямаше да му се измъкне. По следата на коридора я настигна, сграбчи я в обятията си и я притисна към стената. Сега той прояви инициатива и започна да я целува. Ръцете му слизаха по голите ѝ крака, галеха гърба и косата ѝ, а нейните разкопчаха ризата му и започнаха да притискат силното му тяло. Сигурно много беше тренирал преди космическата мисия. Може да е бил спортист или актьор. Не можеше да се прецени със сигурност, но изглежда и той нямаше никакви несъвършенства. И той беше идеален. Затова я привличаше толкова много, затова искаше да го разкъса още от мига, в който го беше видяла. Който беше проектирал този свят се беше целил в най-първичните нужди на човека. Храната трябваше да се претупа, понеже нямаше как да отглеждат и съхраняват толкова видове продукти на такъв малък кораб и то без екипаж, но сексът беше нещо, за което можеха да се погрижат. Всеки от тях имаше по четири дни живот. Постоянно щяха да се запознават, да се опознават и после да се отдават на животинските си инстинкти, без да имат грижи, без да им пука за последствията. Връзката им нямаше да остарява, нямаше да стига до периоди на криза и неразбирателство. Никой нямаше да скъсва, а нямаше и да се налага единият да впечатлява другия – всеки от тях беше по-идеален от филмова звезда и разполагаше с пълно количество енергия, което нямаше как да изразходва другаде.

Слизаха с асансьора. Ребека лежеше под Деи, който вече нямаше риза, галеше муслулестите му ръце, опипваше релефа на гърдите му. Той не оставяше на мира устните ѝ, като че ли досега си беше мислил само за тях. Усещаше как сърцето ѝ бие и тази съвършена близост го побъркваше. Ръцете му мачкаха тялото ѝ. Ребека забеляза как елипсата на скрития тунел се подаде от пода и избута спътника си от себе си. Завъртя се по корем и отпълзя до стената. Деи не подозираше за капака и помисли това за част от играта. Хвана Ребека за раменете и я вдигна. Изправи я, завъртя я към себе си и продължи да я целува. Тя отстъпи назад, облягайки се на тунела. Той притисна тялото си в нейното и нейното към стената, без да усеща спирането на асансьора или хлътването на елипсата навътре. Продължиха с играта дори из тъмния коридор, дори и с изчезването на гравитацията. В ярката светлина се гмурнаха две преплетени едно в друго тела. Звездите не можаха да видят какво се случи после, заради една запотена стъклена сфера, по повърхността на която от време на време се появяваха отпечатъци от човешки длани.

— Ако не ми помогнеш, по-добре да умра.
— Ребека, вземи се в ръце! Трябва да си имаш доверие.
— Някога сигурно съм вярвала в това, но сега искам да съм на свобода. Искам да има смисъл от мен, от това че съм жива.
— Има! Може да сме последната надежда на човечеството.
— Дявол да го вземе човечеството, какво значение има то? Дали вселената е съществувала преди нас и дали ще я има после… какво значение има?

Двамата се въртяха в безтегловност един около друг, а долу под тях „Полилей“ продължаваше вековната си мисия. Ребека гледаше сините очи, а те не искаха да ѝ отвърнат. Те също усетиха върховната емоция, бяха ѝ се наситили и после я бяха отхвърлили. Те искаха да са герои. Вярваха в анонимния създател на мисията и бяха готови да му служат до гроб. Сивите очи копнееха за друг живот. Жадуваха за светлината на слънцето, за песента на птиците, за отдавна изгубения дом. Искаха да усетят магията на днешния ден. Двамата космически туристи бяха единодушни в дългосрочните си желания за небето и тревата, искаха да обичат и да бъдат обичани, да изпитват истинско щастие и тъга, да могат да вдишат от прашеца на пролетно цвете, да плуват до дъното на езеро в зелена долина или да викат ехото от върха на заснежена планина, но не разполагаха с еднакво търпение или вяра, че ще дойде денят, в който ще получат амнистия и ще бъдат освободени от космическия си затвор.

Деи не приемаше на сериозно думите на Ребека. Тя имаше четири дни живот и щеше отново да се върне в предишното си състояние. Предполагаше, че затова си я спомняше по-различна, по-студена миналия път. Беше се случило същото. Тя отново не беше успяла да го убеди, беше усетила презрението му и се беше отчуждила. Това щеше да се повтори. Не беше изключено да се случваше от месеци насам. Дали да не промени нещо? Да ѝ каже, че това не са празни приказки, че заслужават знанието, че ще ѝ помогне? Нямаше какво да сторят – на борда нямаше предмети, не можеха да повредят нещо и да предизвикат силата, която управляваше дома им, да се намеси. Каквото и да направеха, светът им щеше да си остане скучен и непроменен. Но само какво ги чакаше после! Все някога щяха да пристигнат в един нов свят, над който щяха да властват. Дори да им отнемеше милиони години, това с какво се различаваше от утре? Ребека искаше да живее на момента. Да знае. Защо? Какво ще ѝ помогнат знанията? Нищо, само ще я натоварят. Ще ѝ позволят да се мъчи за това, което е изпуснала, ще узнае какво никога няма да види или да докосне. Ще внесе грижи в един безгрижен свят и те ще са напразни. Понеже в този свят няма опасности. Няма болести, няма смърт, няма тъга. Те ще дойдат все някога, но това няма да е днес и няма да е тук. А те могат да изчакат до утре.

— Нека помисля.

Ребека се усмихна.

— Благодаря ти.
— Ще дойда по-късно.

Тя доплува до него и го целуна. После излезе от капсулата.

***

Ребека гледаше часовника. Беше безшумен. Тя помнеше как тиктакат часовниците и как изглеждаха стрелките им. А Римските цифри? I, II, III… IIII? Не, IV. Да! У дома имаха голям дървен часовник с махало. Да. Имаха много стари вещи. Някой у дома беше антиквар. Събираше и продаваше стари вещи. Виждаше семейството си и близките си като през запотено стъкло. Те бяха сенки без лица някъде много далече. Гласовете им бяха глухи викове без значение. Но ги имаше. Сега пред нея стоеше стена. По нея сияеха размити правоъгълни прозорци. Снимки! Колко много непознати хора! Сиви очи? Ребека. Трябва да е било отдавна, изглежда по-млада. Колко е различна! Сенките станаха по-дълбоки, световете започнаха да си приличат, да се отдалечават, да изчезват и след миг вече ги нямаше.

Усети как диша учестено. Легна на пода и впери поглед в звездите.

Мисията е неефикасна. Вселената изглежда вечна, но не е постоянна. Тя се променя и еволюира заедно с всичко в нея, от колосалните галактики до малкото речно раче. Може би търсим нещо, което вече не съществува. Може би сме подминали милиони живи светове, предлагащи своето гостоприемство. Може би… Деи и аз сме хора и сме по-съвършени от която и да е машина, а преценката ни е по-обективна от тази на древния изобретател, заключил ни в „Полилей“. Затова имаме право да знаем. Сами ще определим хода на историята, вместо да се реем в безкрая на вечното Нищо. Само да ни беше даден шанс. Ех, да не беше Деи толкова твърдоглав!

Тя се изправи.

— Отговори ми! – извика към звездите. – Покажи се! Отговори ми!

Не последва нищо. Господарят на този дом не обичаше празните приказки.

Имаше нещо погрешно в тази картина. Сферата на непознатия обект се разширяваше и поглъщаше звездите в скромния стъклен небосвод, който нехаеше за едничката опасност в своето пътуване. Ребека видя, че звездите ѝ ги нямаше. Но преди да осмисли този факт, бариерата, която разделяше малката човешка биосфера на „Полилей“ и безбрежното празно пространство, се разпука, разпадна на милиони парченца метал и полимер, и изхвърча в мрака. Метеоритът се почувства поканен и навлезе в интимното пространство на космическия кораб, размаза се в (или размаза) единия край на пода и излетя встрани, за да напусне атмосферата, която повече никога нямаше да вкуси. Продължи пътя си през вечността. Предната част на кораба се беше огънала пред силата на невзрачното космическо камъче и едва се беше задържала закрепена за междинния коридор, който не бе замислен въобще да устои на подобно съприкосновение с природата.

Ребека беше родена под щастлива звезда. Скалата премина на сантиметър от нея и удари пода. Отскочило късче космос разкъса бузата ѝ и червени пръски кръв полетяха към звездите. Беше се родила нова, много по-агресивна и силна гравитация, дошла да изтика всеки движещ се обект навън от космическия кораб, сякаш тук беше станало грозно убийство, а мафията не обичаше да оставя свидетели. Ребека успя да се сграбчи за масата. Усещаше, че се бори за живота си. По стъкления купол на часовника, в който беше се притиснала, се спуснаха малки червени рекички. Не усещаше болка, а само силно желание. Копнеж. Отражението ѝ в стъклото бавно се отдалечаваше. Само върховете на пръстите останаха да стискат до болка. Не за дълго. Тя полетя без да си дава сметка за заобикалящия я свят. Пред нея стоеше проклетия дървен часовник с махало, заобиколен от миризма на старо, отдалечаващ се в следствие на неизвестна пагубна сила, която я теглеше към вечността.

Деи не видя малкия метеорит, който корабът им приближаваше. Рязко всичко се разлюля и той се удари в стената на сферата за наблюдения. Недалеч се виждаха отломките от покрива на Широката зала, които се разпиляха в небето, потънаха в мрака и повече не се показаха. Скалата беше преминала под кораба преди той да успее да я зърне. Не разбра какво се е случило, но видя „Полилей“ обезличен и страшен, и целият настръхна, осъзнавайки, че Ребека беше някъде там. Изплува от кълбото и се отправи към мястото на зловещото събитие.

Господарят на дома навлезе в мътни води, за които не съществуваха предишни записи. Той включи защитния метален купол, който обви полусферата на Широката зала. Беше късно, но вероятно не прекалено. Помещението беше сканирано. Ребека лежеше на земята. Металният покрив я беше уловил, а възстановената гравитация я беше хвърлила обратно на пода. Имаше следи от кръв и на двете места. На пръв поглед не се виждат счупвания. Силата на удара обаче ги предполага. Силен удар на главата. Прободна рана в областта на корема, от удар с остро чуждо тяло. Няколко леки одрасквания. Има дишане. Има сърдечен ритъм.

„Мисията е временно прекратена.“

Случката се бе разиграла в рамките на по-малко от шест секунди. Създателят на този свят беше допуснал грешка в изчисленията си някъде и сигурно никога не беше осъзнал това. Ала тази малка грешка сега беше на път да сложи край на човечеството.

Корабът се беше променил. Сега асансьорът не стигаше до апартамента, защото това не беше възможно. Тунелът беше изкривен и смачкан, а от осветителните ивици светеха само две. От най-горната точка обаче, до която стигаше асансьорът, от стените на цилиндъра, свързващ двете части на летателния апарат, стърчаха стъпалата на аварийно стълбище. На Деи не беше трудно да се изкачи по тях. Веднага щом стигна горе, изтича към Широката зала. Тя изглеждаше съвсем различно без звездите. Приличаше на двигателното помещение, лишено от своите уреди. Ребека лежеше по лице на земята и тялото ѝ едва се помръдваше от слабо дишане. Деи я обърна. Косата ѝ беше разпиляна, кожата бяла като студените светлини на „Полилей“, а лицето ѝ обагрено със засъхнала кръв. За пръв път той усети страх и отчаяние. Беше безпомощен. Виждаше я как диша, как се бори отвътре, но движението ставаше все по-бавно и по-слабо. Ребека си отиваше завинаги.

Свали я на долното ниво и се запъти към спалнята. В нея завари нов гост – до леглото беше разположена елипсовидна капсула, сякаш изцяло построена от стъкло, прозрачна в горния си край и плътно черна в останалата си част. Отвътре приспособлението представляваше тапицирано с черна кожа легло. Деи не се запита за целта му. Щом се доближи достатъчно, за да види кривото си отражение в черното съвършеноство на капсулата, в горния край на необичайното легло се отвори невидим досега капак. Постави Ребека вътре. Беше прекрасна, както винаги я беше познавал. Но вече почти не дишаше, а сърцето ѝ отброяваше последните си тактове. Погали ръката ѝ. Приглади косата ѝ. После падна на пода и заплака – може би за пръв път от стотици години – докато стъкленият похлупак се затвори и капсулата потегли към коридора, плавайки из въздуха на помещението. Деи не я последва. Очите му натежаха и той заспа.

Дори в космоса сънуваш. В съня си Деи не беше на космически кораб. Намираше се някъде далеч и можеше да се обзаложи, че това място е именно Земята. Беше облечен в елегантен черен костюм, носеше червена вратовръзка и пътуваше в автомобил. Отиваше на купон. Празненството беше на „Метстех“, новият му работодател. Организация, основана от екстравагантен милиардер, мажоритарен собственик на няколко технологични гиганта, човек с хотелски вериги, частни острови, футболни отбори и медийни компании, основал „Метстех“, за да финансира различни научни изследвания от сферата на медицината, компютърните и космическите науки.

Науката не интересуваше Сам. Той се беше озовал там след кастинг. Беше актьор, явил се на прослушване за непретенциозен екшън филм. Не беше ходил на подобен кастинг преди. Не му задаваха въпроси и не го караха да разиграва сцени или да чете реплики. Направиха му изследвания с няколко уреда и му предложиха договор. Имаха нужда единствено да проведат някои допълнителни проучвания, абсолютно безвредни, според тях, в тяхната лаборатория, в продължение на шест месеца. За това му предлагаха огромна сума – поне в сравнение с това, което беше получавал като актьор. Беше дал съгласието си.

Партито се оказа прекалено забавно за такова на научна организация. Не срещна никой от учените, но се запозна с много хора, работещи за „Метстех“ по същата програма като него. Всички бяха невежи, не ги интересуваше какви са изследванията, нито защо се правят, но заплащането ги беше съблазнилило и сега ходеха по два пъти в седмицата до лабораторията и с удоволствие пилееха парите си. Освен едно момиче със сиви очи. В съня тя си нямаше име, беше момичето, което се различаваше от останалите. Също беше дошла по програмата. Беше се озовала в „Метстех“ след интервю за работа във верига ресторанти за бързо хранене. Нуждаеше се от работата, понеже се беше преместила в града без собствени средства и нямаше квартира. Живо се интересуваше от наука и беше същински разочарована, защото учените, които провеждаха изследванията, не отговаряха на въпросите ѝ.

— Разработват технология, позволяваща да се запише изображение на всички клетки в тялото на едно живо същество – когато говореше разпалено, очите ѝ сияеха. – В последствие могат да репликират изображението, тоест да го наложат върху същото или друго същество и така да го възстановят в записаното състояние.

Сам се престори, че му е интересно. Всъщност оглеждаше тялото ѝ. Носеше рокля на цветя с дълбоко деколте, което разкриваше прелестите ѝ.

— Научих, че са поръчали да им построят сто и петдесет еднакви космически кораба. Но сега никой не строи кораби с толкова малки размери! Та „Ауратех“ изстреляха „Аврора 7“ преди месец с триста пътници.

Тя многократно излага своите хипотези за това какво точно целеше компанията, а Сам си запази ролята на добрия слушател. С напредването на вечерта и прогресивната консумация на алкохол, той вече подушваше своя триумф. Другите се бяха вече разотишли, когато двамата излязоха. Намериха уединение в парка наблизо. Беше вълшебно – луната беше грамадна и жълта, звездите ярки, а приятно хладната нощ – млада.

На сутринта сивоокото момиче беше под завивките му. Сам леко отмести одеалото, за да ѝ се порадва.

Изскочи от леглото като опарен. Тя беше безнадеждно мъртва. Косата ѝ беше разпиляна по възглавницата, кожата ѝ беше бяла като чаршаф, а лицето ѝ – обагрено със засъхнала кръв.

Деи се беше върнал на „Полилей“. Не знаеше кой е Сам или какво е „Метстех“, но не това го интересуваше – трябваше да намери Ребека. Отговорите бяха готови и само го чакаха да ги открие. И най-вероятно заради тях интериорът на спалнята се беше обогатил с още една врата.

Коридорът го отведе в помещението, която се наричаше Зала за ръчен контрол. Представляваше тясна стая с обичайното ярко бяло осветление. В далечния ѝ край се намираше големият черен правоъгълник на един екран, пред който имаше кожен стол. В средата на помещението стоеше масичка, същата като тази с часовника, върху която беше поставена купчина книги. Бяха огромни ръководства за управление на „Полилей“, книги с исторически справки, документи, описващи мисията. Очакваше го много работа.

„В настоящата литература датите, имената на компании и лица, и други точни данни, които нямат отношение към мисията, са пропуснати. Това е с цел да не се натоварват операторите на летателното превозно средство с излишна информация. […] Всички лица на борда на корабите „Полилей“ са с минало, свободно от човешки грешки. Личностите им са изградени на базата на реални лица, специално подбрани за участие в програмата. Възможно е за съставянето на един персонаж да са били използвани повече от едно лица, с цел да се премахнат недостатъците и да се подчертаят силните страни на новоизграденото лице. […] Никое от лицата не е съвършено. Това, от една страна, е в следствие на технически ограничения, а от друга поради необходимостта лицата да бъдат представителни за човешкия род.“

Беше ли Сам единствената съставна част на Деи?

„На борда на всеки кораб „Полилей“ е налична база данни от триста специално селектирани образа на различни лица, сто и петдесет мъже и също толкова жени. Две от лицата са избрани за титуляни. На всеки кораб са налични два биологични реципиента. Те се използват с цел налагане на запаметено изображение. […] Титулярните лица са селектирани и модифицирани по начин, целящ да осигури малксимално ниво на положително общуване между двамата. Техните образи се налагат върху съответния биологичен реципиент на всеки 96 часа, като налагането на образите се разминава с 48 часа за двата реципиента. При налагането на образ се губи цялата информация, натрупана в реципиента към момента на налагането, което обуславия разминаването. […] Основната цел на мисията е да се достигне целевата дестинация, като се запазят и двата биологични реципиента. За реципиент може да се счита единствено живо същество от вида на съществото, чийто образ бива налаган. Технологията не е способна да възкресява или да съживява неживи обекти. Тъй като изображенията се снемат на молекулярно ниво, е възможно снемането на образ на неживи обекти, което в последствие да бъде наложено върху друг нежив обект. Тази технология се използва на корабите от серията „Полилей“ за поддържане на критични електронни прибори, микропроцесори и интегрални схеми, които имат ограничение откъм период на техническа експлоатация.“

„Щом целта бъде открита, титулярите биват приспани. Приспиването се осъществява чрез обгазяване или чрез примеси във водата, както при изпълнение на регулярния 96-часов цикъл. Реципиентите се използват, за да бъдат приложени изображения на лица с компетентност и опит за изграждане на човешка колония, като изборът се прави в зависимост от условията на откритата планета. Операцията се извършва в срок до шест месеца преди достигане на целта, за да се даде възможност на лицата да се запознаят с наличните данни и да съставят план за действие. […] Образите на титулярите не се използват повече, по две причини: титулярите са генетично подобрени, което ги прави неподходящи за създаване на нова колония; титулярите не притежават необходимите знания и опит, за да гарантират успех на новата колония. […] Всяка колония започва с двама души, които се размножават, увеличавайки популацията на колонията. Съответно се увеличава броят на реципиентите, които в последствие се използват, за да бъдат наложени нови образи, така че да се избегне кръвосмешение. Така в продължение на голям брой години, популацията на колонията достига достатъчен брой жители, за да може да се развива самостоятелно и без намеса на репликиращата апаратура.“

Славното утре не е за нас. Но това е наш дълг. Щели сме да го направим без дори да го знаем. Ами първите заселници? Те ще отгледат децата си и съвсем съзнателно ще върнат телата си на „Полилей“, за да ги превърне в други хора. Те ще бъдат герои, понеже ще го сторят за човечеството.

„Полилей“ се управлява от изкуствен интелект, наречен „Немо“. Той представлява интелигентен софтуер, способен да извършва множество задачи наведнъж, разпознавайки себе си и околнте като отделни единици със собствен интелект, които могат да анализират заобикалящата ги страна и да действат спрямо нея и спрямо действията на други интелигентни единици. За съжаление техническият прогрес на времето, в което е разработен „Немо“ не позволява осъществяването на ефективна сиситема за общуване между него и човешки същества. „Немо“ анализира поведението и емоциите им, както и допълнителни данни за тяхното съсътояние, като сърдечен ритъм и дишане, и изгражда модели, които съпоставя с вътрешна база данни, създадена от екип учени за компанията, разработила проекта. По този начин той може да предвиди действията им и да реагира спрямо тях. В случай, че срещне непознати модели на поведение, „Немо“ ще ги добави в своята база от знания, за да си осигури бърз достъп до тях, когато поведението се повтори. Ответната реакция на действията на човешките същества се подбира в следствие на внимателна преценка. „Немо“ може да бъде програмиран да следва много цели при своето общуване с хора и да ги защитава с различен приоритет.

Отвъд общуването с хора, „Немо“ разполага с многофункционални модули за управление на космическия кораб „Полилей“. Софтуерният проект „Немо“ не е специално разработен за тази серия космически кораби, но кодът му е претърпял сериозни модификации, за да приляга точно на проекта. По този начин той може да взаимодейства с външните измервателни уреди, да контролира вътрешната среда, да управлява уредите за репликация и да следи за изпълнението на целта на мислията. Надеждността му е изпробвана в редица проекти и теоретично програмата може да продължи изпълнението си безпроблемно за неограничено време. Реалната пречка произхожда от факта, че използваните електрически компоненти имат максимален срок на експлоатация, след което в структурата им възникват необратими промени. Този проблем е разрешен чрез системата за репликация и наличието на два идентични модула „Немо“, единият от които е винаги активен по време на възобновяването на другия.“

Информацията затрупваше Деи като лавина. Той четеше, хранеше се, разхождаше се и прекарваше огромна част от времето си в реене из наблюдателната сфера на края на кулата, осмисляйки новите данни. Все още търсеше своите отговори. Нямаше и следа от Ребека, двигателите на кораба не работеха след инцидента, а неговите деветдесет и шест часа отиваха към своя край. Макар да знаеше, че го приспиват посредством въздуха, който диша, не искаше и не можеше да направи нищо. Усещаше огромна умора и търсеше спасение от безизходицата в съня. Трудно беше да направи такова признание дори сам пред себе си, но отчаяно искаше да забрави.

— Привет. Аз съм Деи.

Чернокосото момиче се усмихна.

— Аз съм Ребека, приятно ми е. Но съм убедена, че сме се срещали и преди.
— Много е възможно. Не си спомням нищо от тогава.
— А аз помня, но много малко – тя седна до него и снижи глас. – И искам да ти разкажа, за да ми припомниш. Може би е точно като сънищата. Спомняш си ги, щом се събудиш, но до обед вече ги няма. Освен ако не ги разкажеш на някого, той няма да ги забрави.
— Слушам.
— Аз много загазих – тя се изчерви. – Откакто имам мнение за нещата от живота, много се интересувам от бъдещето на човешкия род. По начало бях само активситка, природозащитничка, но после спрях да съм такава оптимистка. Работя за една медия, попаднаха ми изтекли статистики. Отчайващи са. И от тогава се интересувам от космическите програми за спасение на човечеството. В днешно време всички правителства на големи държави, а и много частни корпорации, работят в тази насока. Разбира се, повечето го правят потайно. Пращат мисии, разработват технологии. Научих за това, което кроят „Метстех“ – ала бяха само слухове и клюки. Чрез медията, за която работя, разбрах, че набират хора за проучванията си по необичаен начин. Включих се.
— И отчайващо искаш да оцелееш, така ли?
— Не! – отвърна тя ядосано. – Аз искам много неща. Искам всички да имат възможността да се спасят. Това няма да стане, организациите и правителствата искат пари или искат да спасят елита си…
— Аз мислех, че всички тези програми още са в рамките на експеримента.
— Може би е така. Поне програмата на „Метстех“ е такава. Но тук идва втората кауза, която защитавам. Не искам невинни хора да страдат и да умират в името на такива експерименти. Тук се занимават със сканиране на хора на молекулярно ниво. Искат да ги репродуцират. Върху други хора!

Ребека скри лицето си в ръце.

— Спокойно – Деи я притисна към себе си. – Ако защитаваш кауза, трябва да си силна.
— Казах ти, че съм отчаяна! – тя се разрида. – Деи, не знам дали това съм аз.

Плачът стана тих, после Ребека продължи през сълзи.

— И ти, и аз почти не си спомняме. Не може да е просто от изследването. Ние сме репликации на оригиналните нас. Истинските може би сега са си у дома, а ние сме самозванците, откраднали личността им.
— Ако вярваш в това, имаш само един избор, Ребека – Деи избърса сълзите от бузите ѝ. – Остава ти да полетиш и да намериш новия дом на човешката раса.

Деи се събуди. Този път сънят не беше кошмар, но и не му донесе така желаната забрава. Той взе душ, нахрани се, огледа „Полилей“ от наблюдателната кула и се залови за работа. Научи, че корабът е спрял и му е оставил достъп до залата за ръчен контрол, понеже това беше действието по подразбиране при провал на мисията, когато има оставащи реципиенти. Тоест сега отговорността беше негова и той трябваше да реши съдбата на човечеството. Опита се да се успокои с факта, че из космоса пътуват поне сто такива кораба и че все някой от тях трябва още да съществува. Разбра, че хората, настроили „Немо“ за работа с техния кораб, са подценили риска от сблъсък с метеорит поради крайната невероятност на такова събитие. Стигна до книгата, която му бе необходима, „Команден интерфейс за комуникация със системата „Немо“. Отнесе се с внимание към предупреждението, че погрешна или неразбрана команда лесно може да разруши кораба или поне да спре някоя от животоподдържащите системи на борда, убивайки и последния обитател на „Полилей“. Накрая се осмели да седне на стола под екрана, който го посрещна, оцветявайки се в синьо.

Започна с най-лесното. Ех, да беше Ребека тук.

„С каква скорост се движим?“
„Средна скорост на движение – 50 000 000 метра в секунда“
„Изминато разстояние?“
„2.28636 x 1023 метра.“
„Години от потеглянето?“
„145 000 000.“

Деи не можеше да осмисли тези данни. Колко 96-часови цикли бяха това? Книгите за „Немо“ споменаваха космическата радиация и влиянието ѝ върху електронните компоненти, дали не беше и „Полилей“ нейна жертва? Всъщност той се съмняваше най вече в човешкия фактор. Как ли бяха издържали двамата с Ребека толкова дълго без да се избият взаимно?

„Състоянието на Реципиент-2?“
„Кома.“
„Позволи достъп до Реципиент-2.“
„Разрешен.“

Откри Ребека в помещение до кухнята. Приближавайки се към стъклената капсула, пред очите му изскочи окървавеното лице на неговата спътничка, както беше върху възглавницата, в разхвърляната стая, с роклята на цветя, захвърлена на пода. Под стъклото обаче раните ѝ вече заздравяваха, цветът ѝ беше почти здравословен, а от кръвта нямаше следа. Само че тя спеше и не можеше да се събуди. В книгите беше обяснено, че репликацията върху реципиенти в кома е особено опасно и в деветдесет и пет процента от случаите, фатално за реципиента. Сега Деи имаше силата да опита, но нямаше смелост за това действие. Вселената чакаше хода му и той не искаше да загуби. „Какво пък, щом сме пропътували сто милиона километра и не сме се разбили в края на вселената, все някъде има и друг живот.“ Спираше го нещо друго.

Деи отново активира двигателите. Оставаше да чака. „Полилей“ превозваше огромно количество литература на разнообразна тематика, предназначена за дните, когато новата колония щеше да е достатъчно зряла, за да може да ги осмисли, без да рискува прекаления копнеж по изгубения дом да я погуби. Прекарваше дните в четене, но от ден на ден все повече се притесняваше за Ребека. Бяха изминали четири месеца от инцидента. Прогнозата на „Немо“ не се променяше значително, ала жизнените показатели на сивоокото момиче бавно затихваха.

Деи осмисляше вариантите пред тях, когато попадна на команда, която сякаш по чудо беше пропускал досега.

„Мисия-статус?“
„Достигане на атмосферата на годната за живот АА479-978 след един месец двадесет дни.“

Щеше да изпадне от стола. Записите от телескопите и сензорите на „Полилей“ показваха, че планетата е била открита преди повече от година. Инцидентът с метеорита се беше случил точно ден преди „Немо“ да активира процедурата по изключване на титулярите и активиране на „знаещите, опитни лица“. След това Деи беше продължил мисията, но настройвайки движението ръчно, като по този начин беше избегнал стартирането на процедурата по замяна.

Беше знак от съдбата. Остана само надеждата Ребека да се възстанови навреме. Деи нямаше да остави това на случайността, понеже всеки имаше право да види мечтата си изпълнена, дори когато за обикновения човек закъснението от 145 000 000 години можеше да се закръгли към безкрайност.

* * *

Приземяването премина успешно. „Полилей“ почиваше на меко върху огромното зелено листо, върху което се бе кацнал. Климатът беше тропичен, а температурите и влажността напълно пригодени за човек. Земята беше постлана с дебел килим от вечнозелена флора и лилавите ароматни цветове на хищно растение, което протягаше лепкавия си жълт език, за да докопа поредното злощастно крилато създание, което с писък изчезваше в разпенената му паст. Сините дънери на дърветата сумтяха скептично, а из увитите им в спагетоподобни змии корони изскачаха уплашени тичинки на странното същество, обикалящо короните на дърветата в търсене на паразитни гъби. В небето хвърчаха гущероподобни птици и надаваха жалнозвучащия си любовен стон. Във въздуха витаеше тежкият аромат на девствената джунгла на  АА479-978.

От дъното на кораба, който впрочем беше вече опасан в малките на спагетовидните змии, които приличаха повече на фиде, се спусна малък бял метален мост и се пльосна в мътната блатна вода, течаща из рововете, издълбани от неизвестен представител на чуждепланетната фауна. Първият човек в новия свят слезе по моста и натопи босите си крака във водата. Това със сигурност беше против всички препоръки и правила, но случайността за пореден път прояви благосклонност и прости на беззащитния пратеник на Синята планета. Все пак той идваше от дълъг път, натоварен с нелеката мисия да продължи човечеството. А и тъкмо се беше събудил и се нуждаеше от отговори.

Ребека седна на огромната пурпурна гъба, погледна небето и се почувства безкрайно щастлива. Сякаш винаги беше искала да е тук. Не знаеше как и защо се беше озовала на това място и когато беше станала от бялото легло преди час, въобще не подозираше какво я очаква. В съзнанието ѝ изплуваха няколко бледи спомена. Един от тях обаче изпъкна и се открои на преден план.

— Деи!

Тя хукна обратно към моста, влезе на борда и без да се нуждае от указания и посоки, се озова в малкото помещение до кухнята, където във въздуха плаваше изящната стъклена елипса на спасителната капсула. Ребека се приближи с плахи, несигурни крачки и се надвеси над нея. Беше празна.

Чу стъпки зад себе си и се обърна. Беше най-красивият мъж, който бе виждала.

— Привет. Аз съм Деи.

Чернокосото момиче се усмихна.

[lightgrey_box]Полилеят от снимката към разказа е от Парижката опера. Снимката е дело на Kazuyanagae и може да се разпространява под лиценз CC-BY-SA-3.0.[/lightgrey_box]

Минало

Утопия

I

Минало

Пак ръмеше. Сив ден като предния. И като този преди него. Без значение. Тя не беше тук отдавна, а ѝ се струваше, че е минала цяла вечност. Домът за лишени от родителска грижа беше стар и грозен. Избелели оранжевикави тапети, провиснали от стените, тавани с тъмни петна от течове, студ и притъпени чувства. Грижи от хора, за които грижата е само работа и то най-противната такава, защото са забравени и от държавата, и от останалия народ. Обитателите на дома за тях бяха инвентар. Човешки същества, забравени от бога, които само тежаха на обществото, което трябваше да ги издържа с данъците, които плаща. Олигофренчета и копелета, деца на наркомани и малолетни майки, забременели от глупост, отрочета на малцинствата, на улицата, на рецидивисти и отрепки, на проблемни родители или без родители изобщо, отказали се от тях или захвърлени от роднините, на чиято грижа са били оставени.

Нели беше тук отскоро. Момиче с ръст от метър и седемдесет и пет, с кафяви очи и дълга кестенява коса. Нещо такова казваше описанието ѝ. Досега беше живяла с баща си, нямаше майка, сестра или какъвто и да е друг роднина на света. Не и такъв, за когото да знаеше, че е жив и още съществува. Баща ѝ беше избягал заедно с нея от чужда страна, когато тя бе едва на  три. Спомените ѝ от преди това бяха само мъгла. Майка ѝ имаше кафяви очи като нейните. В паметта ѝ имаше само един отпечатък от тези очи – тогава те бяха пълни със сълзи, а майка ѝ изчезваше в плътната бяла мъгла, държана от двама полицаи. Те нямаха лица. Те бяха просто инструмент на едно изкривено правосъдие, за което нейната майка бе престъпник, за когото повече никой нямаше да чуе. Бащата беше безсилен. Той не можа да се бори, знаеше, че това ще доведе единствено до разследване и загуба на единственото, което му беше ценно – децата. Те бяха две – Нели и по-голямата с две години Лили. Лили обаче беше само име. Тя нямаше лице в спомените на Нели. И оживяваше единствено в разказите на татко. Казват, че има моменти в паметта ни, които мозъкът крие съзнателно от нас, за да ни предпази. Можем никога да не разберем за тях. Мозъкът е съвършената машина.

В новата страна Нели и нейният баща бяха нежелани гости. Първоначално мразени от всички, после просто недолюбвани, след това гледани с недоверие, докато най-сетне успяха да се установят. Бащата намери прилична работа, а Нели стана ученичка. Не живееха лошо, но Миналото не им позволяваше да изпитат никаква наслада от живота. Всичко, което правеха, беше просто за да продължат напред. Да има утре. Дано слънцето изгрее някой ден. Нели не можеше да си спомни какъв човек е бил баща ѝ преди Миналото, но сега той беше просто отломка след корабокрушение, бореща се да остане на повърхността на безбрежния океан и да запази спътницата си, която едва се крепеше, треперейки върху него. Той никога не я накара да се чувства като негова дъщеря. Не смееше да се приближи, защото го беше страх, че отново ще загуби най-скъпото си. И все пак тоя я обичаше повече от всичко, което можеше да съществува на този свят и тя го усещаше. Докато се установят, баща ѝ работеше почти денонощно, на няколко места. Денем ремонтираше електрически уреди в сервиз, а нощем превозваше пътници като таксиметров шофьор. Прави това с години, в които се състари двойно, но старанието му накрая се възнагради. Талантът му с електрониката беше забелязан и той започна работа в изследователския отдел на голяма корпорация. Започнал като младши служител, брилянтните му идеи впечатлиха всички и той постепенно се издигна в редиците на организацията. Вече не му се налагаше да работи денонощно. Хората го уважаваха и скоро семейството с двама членове се премести в по-хубав апартамент, а Нели, тогава седмокласничка, се премести в добро училище. Тя вече не беше лишавана от нищо и постепенно успя да се слее с пъстрата тълпа ученици, споделяше проблемите и радостите им, слушаше музикални групи, излизаше с приятелки да пазарува и се влюбваше в момчета. Ставаше все по-уверена, а единственото ѝ слабо място оставаше нейният дом и мъглата, която дори новите бели стени и миризмата на ароматизатор не можеха да скрият напълно. Нели мразеше да прекарва време у дома, но не забрави баща си и това, което беше направил и все още правеше за нея. Затова и остана човек, обичащ семейството си, който нямаше да притесни или нарани баща си и който наистина се стараеше, за да бъде горд той с нея. И двамата се справяха перфектно с това, което правеха, но когато бяха заедно, не можеха да споделят радостта си. Те сляпо я чувстваха и вътрешно водеха разговори един с друг, с думи, които никога нямаше да изговорят. За тях имаше теми, които никога не бяха забранявани гласно, но които стояха затворени, макар мислите и на двамата често да потъваха в тях. Това беше семейството, оставено преди толкова години в далечна страна. Спотаеното чувство на вина, че не можеш да си онзи супермен, който да спаси всички и да изпрати злото в ада, където да гори вечно, както заслужава. Това гнетеше бащата. Без да се замисли, той би заменил всичко, което беше постигнал в тази по неволя негова сега страна, за да може просто да бъде със семейството си. Но това беше невъзможно и единственото, което му пречеше да падне на земята и да признае поражението си от света, беше дъщеря му. Тя беше прекрасна, тя беше бъдещето. Щеше да изгради свое собствено семейство, което щеше да я обича колкото той обичаше сега нея. Поне дългът му към нея щеше да е отчасти изпълнен. До края на живота си той щеше да бъде до нея.

Минаха още няколко години. Години, за които всеки би завидял, защото господин Уилямс беше в своя зенит. Времето течеше толкова бързо и неусетно, че той не разбра кога премина през море от шумни овации, приветстващи го като изпълнителен директор на компанията, която някога беше наела един имигрант-шофьор на такси на собствен риск, за да види случайно няма ли да успее да им спечели малко пари.

И сега, на 24-и октомври, седнал в огромния си стол пред своето бюро, в своя собствен кабинет, на чиято врата пишеше „Директор“, Уилямс беше вперил поглед през прозореца към изпъстрения с малки светлинки мегаполис. Светлината при него беше приглушена, за да може да се гмурне изцяло в романтиката на града, на който времето казваше, че трябва да спи, а той упорстваше и трептеше в знак на протест с разноцветните си милиони електрически свещи. Съзнанието на директора беше ангажирано от една мисъл. Утре Нели посрещаше седемнайсетия си рожден ден. Той искаше да я зарадва, а не знаеше как. В стремежа си да не се сближава с никого, особено с нея, той беше допуснал да не ѝ направи подарък нито един път. Тя винаги получаваше каквото поискаше и точно в това беше проблемът – тя трябваше да го поиска. Дори този рожден ден беше такъв – Нели щеше да отиде с приятелите си на вила далеч от града. Щеше да организира всичко без надзора или съветите на баща си. Той знаеше, че ще се справи и това го изпълваше с гордост. Знаеше и че може да ѝ има доверие и че тя няма да се забърка в неприятности, защото като него беше зрял и отговорен човек. При мисълта за това се усмихна. Беше крайно време да си тръгва.

Студеният аромат на октомврийската нощ събуди нещо у него и той взе решение за подаръка, който щеше да направи.

В апартамента не светеше. Уилямс взе асансьора и след минута вече отключваше вратата. Тишина. Запали светлините и почука на вратата на Нели. Тя не отговори, сигурно беше заспала. Трябваше да почине преди големия си ден. Директорът се запъти към кухнята, където в средата на огромната бяла маса лежеше бележка.

„Татко, аз отивам във вилата. Искам всичко да е перфектно и не мога да оставя нещата на случайността. Благодаря ти, че ми помогна да осъществя идеята си.“

Докато държеше бележката в едната си ръка, Уилямс автоматично разбра, че нещо в ситуацията около него не е както трябва. Когато очакваш у дома да има някого, някои шумове не ги забелязваш. Те са следствие от движението на хората по стаите, от пускането на водата в тоалетната, от скърцането на някоя дъска на паркета или от нечие тананикане. А в същата тази минута една врата се беше хлопнала, докато в къщата нямаше никого освен господин Уилямс. Това осъзнаване беше станало мигновено, а сега усещането доби напълно физически облик. Едно променено от времето, но все пак до болка познато лице, беше изникнало от нищото и бе застанало зад домакина.

– Трябва да те поздравя – с грозен кикот проговори неканеният гост. – Господин Уилямс, значи. Хубаво име. Че и важна клечка си станал.

– Здравей, Майки – гласът на Уилямс излезе дрезгав и с неравна интонация.

Той бавно се обърна. Майки беше запазил същия силует през тези години, само косата му беше посивяла и физиономията му бе добила още по-злобен вид. Не беше много висок, с петнайсет сантиметра по-нисък от Уилямс и през главата на директора мина мисълта, че сигурно лесно ще успее да го пребори. В следващата секунда видя сребрист предмет в дясната му ръка.

– Ти си голям късметлия – Майки разтвори ръце. – Едно, че си направил всичко това – той обиколи с поглед широката стая – и второ, че изпуснах дъщеря ти. Страшна е станала. Другата, която заряза, се оправи. После беше по домовете и после не знам какво стана.

Майки видя стиснатите юмруци на Уилямс и вдигна ръката си, която държеше пистолета.

– Слушай сега. Ти си ни длъжник. Отлично знаеш колко много пари ни дължиш. Успя да избягаш от преследвачите си, но нас ни забрави?

– В тази страна започнах от нулата, Майки. Всеки заслужава втори шанс. И аз, и ти.

– Не ми говори глупости, Стан! – прекъсна го Майки. – Искам си шибаните пари! Заслужавам ги!

– Не ти дължа нищо! На никого от вас нищо не дължа! Закъсали сте сега и затова сте ме потърсили, нали?

Майки беше бесен. Насочи оръжието към главата на Уилямс.

– Измъкна се и сега изведнъж нас никога не ни е имало ли, Стан? Я ми кажи, тази твоя дъщеричка знае ли какъв боклук е баща ѝ? Знае ли кой го е отървал тоя боклук поне два пъти от смъртта? Или ти вярваш, че като имаш някакъв талант и че като искаш да си осигуриш бъдещето на теб и на твоето семейство, това те прави добър човек и миналото може да върви на майната си? Старите ти приятели си искат това, което им принадлежи, кретен такъв! Твоите приятели влязоха в шибания затвор, а ти се измъкна. Ние не те изпяхме. Ти напусна страната, промени си името и се молеше дори да те издадем някак си никой да не разбере кой си всъщност. Изобщо това, че сега си тук, го дължиш на нас.

– Добре тогава. Парите останаха там. Прокурора ги взе. Отказах се от тези неща. Още тогава се бях отказал. Започнах отначало. Не съм ги присвоил, всичко, което съм постигнал сега, всичко това  е мое дело. Ти си интелигентен и ме разбираш. Защо и ти не започнеш отначало, защо продължаваш?

– Защото лежах десет години в затвора, проклетнико. И не само аз! Затова слушай внимателно. До една седмица си искам парите. До последния цент, колкото бяха, когато ги откраднахме. Не можеш да се укриеш, не можеш да избягаш, не можеш към никого да се обърнеш. Знаем всичко, за да те свалим от сцената и за да те пратим там, където заслужаваш да бъдеш.

Майки отстъпи назад към вратата.

– А след като си получим парите, ще помислим за личната ни вендета. Съветвам те да се разбереш с дъщеря си, ако толкова много държиш да си отидеш като честен човек.

***

Вилата беше в планината. До нея се стигаше по живописен път, виещ се по скалистите склонове. На Уилямс не му пукаше за гледката, а и човек нямаше как да ѝ се наслаждава в три часа след полунощ. Той трябваше да говори с дъщеря си веднага. Не можеше да проведе такъв разговор по телефона, а и пътуването щеше да му даде време да събере мислите си и да реши какво точно да каже. Не виждаше бъдещето след момента, в който щеше да срещне Нели. Посегна към пасажерската седалка, където лежеше наполовина празна бутилка уиски.

Тя имаше право да научи всичко, дори така той да изгуби обичта ѝ. Колкото и да бягаш, не можеш да избягаш от себе си. Да вярваш в противното е наивно.

Кражбата! Беше станало година, след като се роди Лили. Тогава той разработваше системи за банкова сигурност. Съвсем случайно откри дупка в системата. Времената бяха трудни, а парите необходими. Започна от малки кражби, които започнаха да растат и растат. Парите спряха да отиват за семейството. Отиваха за хазарт, за жени и за алкохол. Стан изчезваше от дома си за цели седмици, а жена му прекарваше нощите плачейки, с Лили в ръце. В някоя дупка, където хвърляше на вятъра пари, които не му принадлежаха, се беше запознал с Майки. Майки също беше имал семейство, което беше съсипал с вредните си навици. Сега нямаше никого и веднага се лепна за Стан. Усещаше, че в дъното на похарчените хилядарки лежеше измама и се превърна в най-големия му приятел в подземния свят на отрепки, наркотици и проститутки. Макар и самият той да беше отрепка, имаше стабилни познанства тук и там и неведнъж спаси Стан от това да извърши някоя глупост или да го спипа полицията. В тази земя на греха корупцията беше проказа за държавата. Хора, които се бяха кълняли във вярност към страната си, се продаваха за пари като стоки на пазара. Уважението се купуваше, сигурността също, а любовта идваше на цената на пиенето.

Не само Майки беше надушил извора на пари и не след дълго и други насочиха вниманието си към инженера. Техните планове обаче бяха по-различни. Майки стана най-добрия приятел на Стан, когато го спаси от лапите на голям престъпен бос, готов на всичко, за да се докопа до загадъчния извор на пари. Претърпеният ужас отрезви Стан и той дойде на себе си. Отиде обратно при жена си и дъщеря си. Очевидно талантът му не се ограничаваше до точните науки и той успя да получи втори шанс от съпругата си.

Майки остана най-добрия му приятел. Той също загърби мизерното съществуване и започна нормална работа. Поне така искаше да накара Стан да мисли. Един ден го извика у дома си и му разкри, че знае каква е рецептата за източване на банките. Беше намерил вътрешни хора и знаеше, че случаят се разследва и че имат само няколко дни, за да нанесат последния си удар. Кражба с такива размери щеше да им осигури прекрасно бъдеще. Правосъдието, което позволява да бъде купено, щеше ги приветства с отворени обятия за прегръдка между страстни любовници. Но Стан каза не. Той вече беше продал семейството си веднъж и не искаше никой повече да страда.

Майки не приемаше отказ. Той беше спасил Стан от сигурна смърт и сега му даваше възможност да покаже своята благодарност. Когато и това се оказа недостатъчно за Стан, Майки посегна към последния си коз – имаше достатъчно доказателства да го изпрати в затвора и щеше да го стори.

Така чрез страх сделката беше сключена. За престъпление от такъв размер бяха нужни още хора. Мрачни хора без лица от всички инстанции – банкови служители, управители, съдии и обикновени престъпници за чисто елементарни задачи, изискващи само човешки ресурс. Майки имаше и приятел, някой си прокурор, който се явяваше гениален стратег. Той разпредели ролите, определи сцената и времето на действието и прецени кому колко се полага. Парите щяха да отлежат известно време преди да могат да бъдат използвани, а за целта един единствен човек щеше да знае тяхното местонахождение. Това беше композиторът на този мръсен оркестър, Прокурора.

Стан живееше два живота. Семейният му, изплетен от лъжи, се развиваше добре. Това беше защото Стан вярваше, че прави всичко за доброто на семейството си. Смяташе се за принуден да участва в престъплението, за да не отиде в затвора. Неофициално се отказа и от дела си от наградата – предложи да даде парите на Майки. Наистина, щеше да е съучастник в ужасно престъпление и щеше да остави на участниците в него да им се размине, но друга възможност нямаше. Поне той нямаше да е крадец.

Дойде правилната дата и престъплението бе извършено. Стан не знаеше защо, но в тази окъпана от студената светлина на пълнолунието нощ направи нещо, за което не беше мислил преди това. Реализира го съвсем спонтанно. И парите не отидоха там, където Прокурора очакваше, а другаде, на място, за което единствено Стан знаеше. А най-забавното беше, че Прокурора нямаше да може да разбере, преди да дойде време да си разделят парите. Може би беше съвест или някакво чувство за справедливост, или религиозен страх. Нямаше значение, защото никой нямаше да осъмне забогатял.

Вестниците избухнаха на следващия ден. Води се разследване, но то неизбежно удари на камък предвид лицата, които бяха замесени. Един народ лесно забравя, но когато банката му фалира и парите му изгарят, е склонен да помни по-дълго. След засегнатите имаше и хора с власт и сила, които нямаше да търпят да бъдат мачкани. Затова и парите щяха да стоят в безопасност поне две години, докато всичко утихне. Прокурора беше уредил и изкупителни жертви. Дребни риби, които бяха участвали в проекта, но които всъщност не знаеха нищо за него, се озоваха в новините, по вестниците и зад решетките за много години.

Успешният личен живот на Стан доведе до раждането на второ дете, прекрасното момиченце Нели.

Стан знаеше, че за точното му участие в престъплението знаеха няколко души. Основните му страхове бяха от Майки и от вездесъщият Прокурор. Засега обаче нямаше какво да стори. Молеше се те да повярват, че парите са били откраднати някъде по трасето.
В продължение на три години нищо не се случи. После обаче Прокурора реши, че времето за делба е настъпило. По сметките намери незначителни суми. Стан беше разпитван, заплашван, отвлечен и бит, но не се издаде.

Когато се върна окървавен вкъщи след пет дни в неизвестност, завари жена му да го напуска. Тя не знаеше какво се случва, не знаеше дали е старата история с нов глас, но беше отвратена от предателството на човека, когото смяташе за най-близък, което идваше точно когато бяха щастливи заедно. Тя отиде при родителите си с двете им дъщери, а Стан я остави да си тръгне. Едва след седмица събра сила да отиде да разкаже истината и да помоли за последен шанс. Пристигна, за да види как черен брониран полицайски автомобил потегля от дома на тъста му. Бяха задържали съпругата му в подозрение за неизвестно какво престъпление. Нямаше и помен от нея в полицайското управление и никой нищо не беше чувал. Бабата и дядото на момичетата не позволиха на Стан да вземе децата си от тях. Макар и предубедени, те знаеха, че вината за всичко е негова.

Стан знаеше от кого да търси отговорност. Видя се с Прокурора и даде обещание да върне парите, стига жена му да бъде освободена. Това беше ултиматум. Прокурора не можеше да се отърве от него, когато подробностите за крадените пари се пазеха единствено в главата на Стан.

Между другото той вложи всичките пари, които бе спестил през годините на брака си, за да уреди бързо напускане на страната за семейството и за себе си. В уречения ден на размяната той успя да уговори с тъст си децата му да се приберат при него за деня. Прокурора трябваше да дойде и да доведе жена му. Тогава щяха да извършат размяната и всеки да тръгне в своята посока. Стан не вярваше в честността на сделката. Той щеше да я извърши, след което веднага да избяга заедно със семейството си за друга страна. Планът имаше много слаби места, където се усещаха пукнатини, но той не виждаше различен изход.

Всичко стана като на сън. Или като на кино. Стан беше приготвил лист с подробни инструкции. Прокурора, заедно с няколко въоръжени с автомати мъже, доведе жена му. Тя беше видимо отслабнала и цялата трепереше в шок. По тялото ѝ личаха синини. Прокурора взе подадения му лист, а един от мъжете блъсна жената напред. Стан я взе в обятията си. Тя трепереше като лист и беше бяла като призрак. Стан усети влажна топлина върху ръката си и я дръпна, за да погледне. Гъста тъмна течност беше попила в ръкава му. Жена му беше прясно ранена с нож в гърба преди да бъде изведена от микробуса. Той погледна Прокурора. Лицето му беше разкривено в грозна гримаса. Така се усмихваше дяволът.

Стан знаеше какво трябва да направи, когато видя дулата на автоматите на двамата мъже да се изправят. Пусна жена си на земята и изтича към съседната стая, където бяха децата. Наведе се, когато чу изстрелите, а после и прозорците на отсрещната стена да се разбиват на парчета. Покрай него свистяха куршуми, но той успя да стигне до съседната стая. Децата плачеха и пищяха без да разбират какво се случва всъщност. Той ги грабна и хукна през страничния вход. Озова се на двора. Изтича зад къщата и мина през отвор в оградата, който беше приготвил предварително. Колата му беше там. Натовари децата отзад и им каза да лежат и да не мърдат, каквото и да се случи. Потегли, като форсира двигателя и се понесе сред черен дим и свистене на гуми. Чу викове и изстрели след себе си. Не улучиха. Трябваше да стигне до съседния град. Беше толкова близо!

Разнесе се вой на полицайски сирени. Колите го настигаха, опитваха се да го спрат, пресрещаха го, но без успех. Изгуби преследвачите си из малките учлички на града. Паркира колата и изведе децата от нея. Знаеше, че ако тръгне по междуградския път и те разберат, ще блокират пътя и той няма да може да стигне. Но те не знаеха къде отива и стига той да не се издадеше, нямаше как да разберат. Разбира се, оставаше възможността да блокират всички изходи. Трябваше да се действа бързо. Късметът им се усмихна в лицето на претъпкан автобус на градския транспорт. С него незабележимо се придвижиха до автогарата, която им беше нужна. Като избегнаха двамата полицаи, които обикаляха наоколо, тримата се качиха в автобуса. Всъщност бяха дошли тъкмо навреме, но двете минути преди да потеглят за Стан бяха цяла вечност. Автобусът излезе от града и до крайната им дестинация оставаха по-малко от два часа.

Спокойствието не продължи вечно. Спряха на дълга колона. Всяко превозно средство беше проверявано, търсеха опасен престъпник, водещ със себе си две деца. Стан щеше да поиска от шофьора да слезе, докато органите на реда бяха заети с предните автомобили. Пътят минаваше през средата на пустош. Почти нямаше дървета и полицаите щяха да имат зрителен контакт със семейството достатъчно време, за да успеят да го заловят. Имаше патрулна кола и от двете страни на платното. Стан се отказа от намерението си. Нямаше никаква надежда.

Дойде и техният ред. В автобуса се качи полицай, представи се и започна да обикаля седалките. Втори полицай остана на пост до водача. Миг по-късно ги арестуваха и ги натикаха в полицайския автомобил, след което потеглиха обратно към града.

Не бяха изтекли десет минути, когато срещу тях изскочи стар черен форд, който внезапно промени посоката си, невлезе в тяхното платно и преди служителите на реда да осъзнаят какво се случва, се вряза откъм левия калник в тях. Колата се извъртя и фордът я изнесе извън пътя. Полицаите бяха добре. Стан счупи носа си в решетките, които разделяха предната част на купето от задната. Втората полицайска кола беше спряла някъде по-напред. От колата на нарушителя излязоха четирима маскирани души, въоръжени с автомати. Принудиха полицаите да освободят задържаните. След това двама от маскираните изпроводиха Стан, хванал дъщерите си в ръце, назад по пътя, където сега ги чакаше стар автомобил. Всички се качиха и автомобилът потегли. Един от въоръжените свали маската си. Беше Майки.

– Спасявам ти живота за втори път. Знам, че си прецакал оня боклук Прокурора. Сега ще ти помогна да избягаш, но в замяна те чакам да се върнеш и да ми дадеш заслуженото. Ясно?

Не можеше да бъде по-ясно.

Чак сега Стан можеше да огледа децата си. Лили беше в много тежко състояние, със сигурност нещо ѝ беше счупено. Беше ударила и главата си.

– Майки. Тя няма да издържи да пътува двайсет часа. Погрижи се за нея, моля те. Ще ти дам всичките пари, само нека живее.

Тази нощ Стан и дъщеря му напуснаха страната. Той не успя да признае на Майки, че е дал истинската сметка на Прокурора. Ако го беше направил, можеше сега да не е жив.

***

Сега отново бяга от неизбежното. Четиринайсет години след бягството, той повторно отчаяно се опитва да спаси семейството си. Пътят криволичи. Завой след завой. Превишена скорост. Изпитото уиски, за да се успокои преди да тръгне. Вижда дявола пред себе си. Пътят е неговият език, а планинските върхове са му зъби. Не може да вземе завоя с тази скорост. Колата се забива в мантинелата. Мантинелата не може да понесе такава тежест и се разкъсва от опорите си в десния край. Предният капак се огъва. Автомобилът пада от змиевидния език на дявола и се понася в бездната на най-черния мрак, който човек някога е виждал.

Тези мигове са като цяла вечност. Животът минава на лента пред очите му. „Главният прокурор намерен убит в дома си. Задържана е съпругата му, направила пълни самопризнания“. Заглавие на вестник само няколко дни след като Уилямс беше напуснал родната си страна. Съпругата на прокурора се обесва в ареста. Тези пари отдавна бяха ничии.

Колата разцепи мрака на нищото и светлините ѝ разкриха края на бездната. И най-безопасният автомобил не би могъл да спаси пътниците си при такъв удар. Проста физика.

Сред смазания метал блестеше рубинено сърце на златна верижка и отразяваше луната.

Момчето от магазина

Зимата се беше върнала, а аз обикалях града в търсене на една джаджа за колата. Ето така попаднах в магазин за (предимно китайска) електроника. Имаше всичко, от резистори и светодиоди, през кабели и ключове, до аудио за автомобили и наблюдателна техника.

Там дойде едно момче, може би на девет или десет. Изглеждаше си като съвсем обикновено дете. Беше с майка си и в стискаше банкнота от двайсет лева. Отиде да разглежда видео игрите и си избра единствената конзола, която щеше да се вмести в бюджета му – китайска телевизонна игра от някоя отминала епоха, на която това дете определено не принадлежеше. Продавачът върза играта за един телевизор и под звуците на тетрисоподобна мелодия екранът се освети от нещо като клонинг на Space Invaders.

Space Invaders

– Тази ли? – попита безразлично продавачът, половин минута преди момчето да плати на касата и да излезе с майка си и с новата си придобивка от тесния магазин.

Стана ми жал за това момче. То щеше да си иде вкъщи, да върже играта, да поиграе няколко часа и да му омръзне. Тези игри някога са били голямо нещо. Поне толкова голямо, колкото са за сегашните деца модерните ММО-та, а за мен тези, които се играеха на 176×220 пикселовия екран на мобилния ми телефон. Но за това момче 8-битовите изображения и проста логика нямаше да станат религия.

То ще отиде на училище, където презадоволените му съученици ще играят на телефоните си с цена и параметри далеч надвишаващи 20-левовата играчка, която си беше купило то. Ще разказват как у дома си са „врътнали“ новата Bloodthirsty Murderer 4, в която на техния 55″ 3D екран кръвта се плиска по абсолютно реалистичен начин, докато откъснатите глави се търкалят пред краката на главния герой, който изтърсва нова цинична шега при всяко следващо убийство. „Ти играл ли си я?“, нетактично, нарочно или не, ще попита някой момчето. „Не, ама я знам“.

– Ти какви игри играеш?

Няма да каже „стрелям по пиксели и се кефя на музиката от Тетрис.“ Ще осъзнае, че никога няма да има такива играчки или някога, когато порастне, ще, но тогава вълнението от хвърчащия от екрана мозък няма да го има. Големият човек не се нуждае от подобни глупости. Дете си само веднъж, освен в редките случаи, когато неизживятното детство иска да се прояви във вързаст, когато никой не го е канил.

Много велики хора са имали тежко детство. Много по-тежко от това, в което си купуваш каквито и да е електронни игри и в което съучениците ти се подиграват. И са успявали, и са ставали пример за това, че не е важно откъде си тръгнал, а къде отиваш.

Грозното пате може да се превърне в красив лебед.

Може обаче то да не иска да е лебед, а обикновено пате цял живот. Но пате с плейстейшън.

Магьосник

По стените бяха налепени изрезки от разни вестници и списания, първи страници и реклами, по полиците блестяха купи, медали и отличия; общо взето никоя що-годе широка повърхност не бе лишена от честта да бъде озарявана от усмивката и ярките му сини очи, сияещи от снимки и портрети.

Излезеше ли навън по улиците на града, хората знаеха името му, детството му, родословието му, искаха му автографи или да се снима с тях, радваха се и се гордееха, че живеят в един град с него.

Къщата му беше обикновена, но му беше родна, което още повече засилваше интереса към нея. Туристически автобусчета се спираха там кажи-речи през ден, а в неделя идваха две.

Същинска знаменитост.

Необикновена. Не някой актьор, интернет талант или лауреат от международни математически състезания (че кой ли изобщо би поставил тях сред знаменитостите).

Не, славата му беше различна. Той бе момчето, променило света. Сам-самичко спечелило война и то не някаква измислена война между незначителни земни държави, въоръжени с автомати и ядрено оръжие, ами срещу същинското зло, хаотично, подло и мръсно, онова, което не преследва пари, власт или територии, а прави всичко от любов към спорта – ей така, защото го умее и защото го умее добре.

Става дума за архизлодея от анимационните филмчета, от комиксите и от фантзиите на полузаспалия безинтересен писач на истории. Той е винаги гаден, зареден с омраза ооще от ранно детство – или майка му е била алкохоличка, или е бил сираче, или пък Дядо Коледа така и не му е донесъл желаната фигурка на супергерой. Същият този лошко обаче, по една случайност, е брилянтен и все пак безумно предсказуем ум и крои планове за отмъщение срещу цялото човечество или, в случая с по-патриотичните архизлодеи, на някоя обособена част от земната повърхност.

Естествено, за целите на една по-сериозна история, целяща да се отличава от онова разхищение на дървесина, което разни ненормалници „колекционират“ – комиксите – злодеят трябва да разполага с по-мащабни цели и да е дълбоко травмиран от по-потресаващи събития в неговото минало.

Такъв беше и Ранга Ренага. Той бе понесъл загуби, непреодолими загуби и вместо кръв, по вените му беше започнала да тече чиста омраза. Дълги години живееше като отшелник в запустяла фабрика за рибени консерви, бе таил злобата си и тя бе трупала лихва. И накрая, когато булдозерите дойдоха да бутнат фабриката, дори не за да строят нещо на нейно място, ами така, понеже го можеха и понеже за това се взимаше заплата, нещо в Ренага закипя, същото това започна да бучи в ушите му, ускори боя на сърцето му, разтрепери краката му и го накара да изрече най-страшните думи, които знаеше. Само по себе си това не беше нищо и нямаше да предизвика дори смях у отегчените работници. Най-много някой щеше да му викне „Да ти се връща“. После всички щяха да си свършат работата и да си заминат у дома, без никога сетне да си спомнят дори за дръвника с брадата от консервния завод.

Така и стана. Ранга се развика, един багерист учтиво му отвърна, после насила го разкараха от пътя и без да отлагат излишно, почнаха да рутят огромната сива постройка. Работата си беше доста, а пък те не се радваха на безцелното разрушение колкото би се радвало едно дете, и на обяд спряха да си почиват, да си разказват за проблемите у дома и да пушат.

Още тогава се забелязваше, че нещо не е наред. В небето се пълзяха облаци, страшни, черни и мрачни, и почнаха тихо да се заканват. Бучаха и трещяха все по-силно, а когато работниците се върнаха по машините, вече щеше аха да завали проливен дъжд. Ранга стоеше на едно място, някъде встрани, и ни най-малко не си мислеше, че има някаква връзка между скромната му особа и метеорологичното време.

Работният ден свърши и скоро пред завода не остана никой. Постройката си остана съборена наполовина, защото на другия ден работниците не се върнаха. „На два километра от входа на града“, пишеше в сутрешния вестник, „в следствие на разразилата се силна буря река Седър е излязла от коритото си, което е довело до разрушаване на подпорите на моста на главния път. За съжаление мостът не е успял да поеме теглото на преминаващия половин час по-късно автобус на голяма строителна фирма, който е паднал в реката. Спасителната операция продължава и в този момент.“

Спаси се само един човек. В болницата той разказваше как мостът изведнъж сякаш полетял във въздуха и как това не можело да се случи след прост проливен дъжд, започнал преди два часа. Никой не го слушаше.

Ренага замина. Дълго пътува и накрая се установи в един град, където се избръсна и дори си намери прилична работа. Стана нормален човек, един средносттистически господин, който гледаше телевизия точно колкото сочеха социологическите проучвания, че е нормално в днешно време. Ходеше и в кръчмата, и на кино понякога, и допадаше на колегите си. В първите няколко месеца се доказа като изключително способен и амбициозен служител и не след дълго беше възнаграден с повишение, после и още едно и след три години вече заемаше отговорна позиция. На събрания и съвещания показваше диаграми, приказваше за бъдещ ръст и тримесечия, и хората му се възхищаваха.

Веднъж с жена си му дойде на гости собственикът на компанията, господин Махлянов, с когото те вече бяха приятели. На Ранга му се отдаваше готвенето и Махлянови с удоволствие стояха в квартирата му цяла вечер. Мъжете започнаха да разговарят за бизнес, а госпожата, на която това беше скучно, излезе уж до тоалетната, и в разходката си се озова в спалнята на домакина. Беше отишла с един особен вид любопитство, което при гледката на онова, което намери там, се смени с объркване, усещане, че нещо не е както трябва и един друг вид любопитство.

Криеше го дълго време, но не можа да го запази в тайна и разказа на мъжа си. Това се случи някъде през май. Няколко дни по-късно той привика Ренага при себе си и го освободи от длъжност. „За нас беше удоволствие“ и други врели-некипели излизаха от фалшиво усмихнатата физиономия на собственика в смел и подъл опит да залеят Ранговите мечти с вряла вода.

Не намериха Махлянов. Никой освен полицията и не искаше да го търси, понеже се оказа, че е забягал с няколко милиона фирмени пари и довел компанията до фалит.

Ранга Ренага сега разполагаше с огромни средства и най-сетне ръцете му бяха развързани. Нямаше вече нужда да работи и цялото си време прекарваше в спалнята си. Когато хазяинът му видя брадясалото му лице и червените от недоспиване очи у него се отключи някакъв примитивен и необясним страх от този човек и той го помоли да напусне. Дори му опрости последния месец, стига да си отиде още същата седмица.

Така се случиха нещата, че хазяинът нямаше близки роднини и наследникът му, неразбиращ и апатичен младеж, бързо се нави да продаде новопридобития апартамент за едни пари, които му се струваха много добри и които реално бяха доста под пазарната цена на жилището. С парите момчето си купи мотор и по тъжно стечение на обстоятелствата превозното средство не можа да му служи дълго.

* * *

– Ей, супер е! – радваше се Мѝна на червения мотор. – Ще ти дадат ли да го караш?

Сините очи ѝ се усмихнаха.

– Мама никога, татко… на него разчитам. Но не сега.

И децата се смееха, после забравяха за мотора, ходеха на сладкарница, тичаха по улицата и играеха на баскетбол. Сетне пак се сещаха за него и ходеха в гаража да го бършат и лъскат, а после да сочат отраженията си в загладените червени с пламъци ламарини и да си представят как двамата, с колеми каски и тъмни предпазни очила, фучат по магистралата с този звяр и вятърът им бучи насреща.

Мина се опира в силния гръб на своя герой, а той отново дава газ и те политат напред, преследвайки невидима точка някъде на края на безкрайното шосе…

* * *

В този ден Мина тъкмо беше завършила осми клас и двамата, за ръка, се разхождаха из градския парк. Бяха празнували с торта в тяхната си сладкарница. А сега вървяха по тяхната си пътечка и слушаха песента на птичките по високите борове. Сетне излязоха на на широката алея, където боровият аромат беше примесен с мирис на мекици, сладолед и пуканки. От двете си страни пътят бе шарен с пейки с пенсионери, извели внучетата си на разходка, всякакъв вид търговци, сергии, отрупани с китайски джунджурии, машини за сладолед, разни автомати. Имаше и цигулар, и момичета, продаващи ръчно изработени играчки.

А ето там, в края на пътеката, стоеше и техният фокусник, който гълташе ножове, бълваше огън и вадеше зайци от шапката си. Познаваше се по дългата бяла брада и външния вид, излъчващ добрина. Носеше стар черен костюм и папионка и се усмихваше на всички, а благославяше тези, които му оставяха монети.

– Чичо Ренага! – извикаха момичето и момчето. – Здравей, как си!

И старецът им се зарадва, прегърна ги, а когато видя Мининото свидетелство за завършен осми клас, се просълзи.

– Гордея се с вас, деца. – каза той. – Радвам се, че дойдохте да ми се похвалите.

Той ги беше научил на всичките си номера и те дори му бяха асистирали неведнъж. На момчето фокусите се удаваха завидно добре и то дори беше измислило няколко самó.

С тях беше свързана и най-голямата му тайна, която само Мина и фокусникът знаеха и която човек и да узнаеше, нищо страшно нямаше да се случи, понеже, не го ли беше видял с очите си, нямаше да повярва. Работата беше там, че той наистина правеше фокуси. Ама истински – от ръцете му извираха пламъци, палецът му мяташе мълнии, а пляскаше ли достатъчно силно, от нищото между шепите му излиташе птичка.

Тази дарба, вярваше той, бе дошла от мотора, защото се появи след като той го подкара за първи път. Тогава той полетя по улиците, удари се с цялата скорост, която беше успял да развие, в спрял автомобил на едно кръстовище, и цяла седмица лежа ни жив, ни мъртъв в градската болница. Когато се върна в нашия свят, родителите му бяха продали мотора за скрап и той повече не го видя.

Повярва, че дарбата му не е халюцинация, едва когато го опариха пламъците на болничните му завивки.

Затова се запозна и с фокусника Ранга Ренага, имигрант от далечна страна, където вълшебствата са далеч по-често препитание. И някак си се оказа, че този старец има съвсем същата дарба, и че сякаш съдбата ги беше срещнала. Ранга научи момчето на всичко, което знаеше и то идваше да го види в парка всеки ден от деня, в който се запознаха.

Ренага всякога беше там и затова 16-и юли беше странен ден. Защото тогава го нямаше. Момчето, разбира се, знаеше къде живее, макар и никога да не му беше ходило на гости. Отиде до жилищната сграда, където бе апартаментът на магьосника, но и там не го намери. Имаше някакво смътно предчувствие, че ще се случи нещо. Нещо неправилно.

Когато излезе на улицата, това нещо се беше вече случило. Не знаеше какво е, но във въздуха се носеше миризма на опасност – това е, когато усещате, че нещо става, но навсякъде е абсурдно тихо и всичко и всички сякаш спят, а въздухът кипи от напрежение.

Пукна пушка, може би, а в следващия момент се чуваше вой на полицайска сирена. Хората наоколо изглеждаха неестествено.

Движението бе насочено към площада. Любопитни глупаци.

А на площада беше магьосникът. Сега той сияеше, сякаш бе рицар в златни доспехи и в някакъв нелеп балет мяташе мълния след мълния. Нещата се случваха сякаш не наистина, но отломките от срутващите се сгради съвсем не на шега се разбиваха в земята, в покривите на колите и със звън на строшени стъкла смазваха масите на кафенетата.

Той имаше някакви искания, драматични причини за своите действия и обясняваше всичко това на невярващата тълпа, която го заглушаваше с паническите си писъци и която щеше да се изпотъпче и да нанесе повече щети, отколкото той би могъл.

Вярваше, че те сега щели да видят, че са го презирали през цялото време, че сега е неговото завръщане, но никой не знаеше кой е той или от какво се завръща. Той не усещаше своята незначителност, не подозираше, че ще бъде обезвреден и натикан в затвора и че после пак никой нямаше да го помни и да знае кой е. Сега обаче бяха неговите петнайсет минути слава и той накара небето да потъмнее, тълпата да затихне и всички погледи да се вперят в него.

Хората намериха най-сетне време да го намразят.

Ренага погледна към небето и със страхопочитание към самия себе си, запрати в небесата огромна мълния, която проряза черните облаци. Обяви целия град за свой заложник, заяви своята програма за промяна на света към по-добър и сложи начало на своя режим на терор, където си беше отредил ролята на господ.

Тогава, съвсем естествено, насреща му застана друг магьосник – неговият ученик, който драматично се представи като такъв и го помоли за разкаяние. Отсрещната страна се изсмя и му се надсмя.

Ранга Ренага хвърли към него мълния, момчето скочи и се спаси, докато на забавен каданс колата зад него беше поразена, стъклата ѝ се пръснаха на милиони парчета, вратите се изкъртиха от пантите и излетяха като шрапнели, преди самата тя да хвръкне на едри късове. Мълнията само премина през колата, но това не я спря и тя се вряза в сградата на читалището, отнесе в черен дим и пепел повечето стени на първия му етаж и масивната стара сграда, украсена с бюстове на велики писатели и герои паднали за свободата на отечеството, и облепена с плакати на театрални постановки и кино прожекции, се срина напред, размазвайки паркиралите отпред автомобили с ужасен тътен и сред облаци пушек.

Момчето се преметна и на свой ред също хвърли мълния, по-малка и съвсем неточна, което злобно разсмя възрастния магьосник. Следващият му ход бе също толкова клиширан, колкото и встъпителната му реч. Естествено, той взе Мина за заложник и предложи да замени нейния живот за неговия.

Впрочем събитието вече се отразяваше н националния телевизионен ефир.

Двете страни се гледаха напрегнато. Момичето пищеше и казваше да не прави каквото му заповядват, че животът ѝ нямал значение и все подобни реплики.

Момчето вдигна ръце и започна бавно да пристъпва. Публиката затаи дъх, в очакване на развръзката.

Въздуха разкъсаха две светкавици, едната порази стъклените стени на банката, а другата се заби право в рамото на магьосника, който отхвръкна десет метра във въздуха, премятайки се безпомощно, заедно с Мина, която в полета се откъсна от него и падна другаде. Момчето я улови в прегръдките си, после я премести зад една кола и отиде да довърши започнатото.

Ренага лежеше бездиханен в локва черна кръв. Момчето наивно се надвеси над него, а той, с неочаквана за своите години и телосложение пъргавина, скочи на крака и го стисна за врата. Черният му поглед се взираше в сините очи на момчето.

– Ще се върна – изрече важно възрастният и изчезна с черна светкавица.

* * *

Борбата продължи с години, с все по-коварни и зли деяния, а двете страни ставаха все по-добри в това, което правеха. Трагични инциденти ту в метрото на Виена, ту в поредния избухнал небостъргач в Дубай, с невинни жертви и разрушения като от ураган с нежно име, поддържаха ужаса от Ранга Ренага и славата на синеокия герой.

Той бе обсипван от внимание, бе всеобщ любимец, за него се пишеха оди и правеха статуи. Стана символ на борбата, на свободата и на каквото още имаше интерес да бъде, включително на Мерцедес и на една банка.

За властите Ранга Ренага бе неуловим, докато момчето можеше да предчувства всяка негова поява и да ѝ противодейства, доколкото е възможно.

Един ден всичко това свърши. В сублимния момент беше нощ, валеше дъжд, градът бе Ню Йорк, магьосниците стояха на покрива на един небостъргач и светът бе затаил дъх. Злодеят падна. Полетя от сто и деветдесетия етаж и безславно се размаза на асфалта.

Момчето беше герой. Написаха книги, заснеха филми…

Всяко чудо за три дни. Властите му забраниха да използва фокусите си, а и нямаше срещу кого – един нормален, конвенционален престъпник щеше за нула време да го надупчи, да го направи на решето с каквото и оръжие да разполагаше.

Славата и парите го промениха, изстискаха, накрая свършиха и го захвърлиха непотребен на улицата. Непотребен колкото злия магьосник, на когото, обзалагам се, вече не помните името. Не помните и името на момчето, нали? И то е маловажно. Просто един повод на хората да не скучаят, да имат за какво да си говорят, за да запълват времето.

До ден днешен в града се гордеят с тяхното момче вълшебник, което промени света.

Обичат го и се чудят дали когато умре и за него ще има пет биографични книги.

* * *

Момчето емигрира в Канада един ден. Казват, че преди години там е отишла Мина.

България?

В Европа. Граничила е с Черно море – г-ца Ясуи тракаше с дългите си нокти в огненочервен цвят по полираното сиво бюро. – Добре, още една подсказка – последна – именно там е Балканът, чието–––

България?

 

Класът се обърна към последния чин на редицата откъм вратата. Не защото името на екзотичната държава говореше нещо на учениците, ами момчето, което го беше казало, твърде рядко си правеше труда да отвърне на въпрос. Най-малко по световна история. Госпожица Ясуи също бе изненадана. Погледна Петер първо над очилата си, а после и през тях и се усмихна.

Точно така! – плесна с ръце младата учителка. – Искрено се радвам, че си си прочел урока предварително. България е една от държавите, по-късно щати, които ви затрудняват най-вече, главно поради малките си размери.

Тя леко плъзна показалеца си по тясната цветна ивица на повърхността на бюрото и на стената зад нея изгряха дванайсет звезди на тъмносин фон. Плавно изникнаха и няколко пейзажа – на гора, нива, напечени от слънцето плажове, вятърни мелници, древен храм и металната конструкция на Айфеловата кула.

Ученици, днес навлизаме в нов материал. И да внимавате, на него предстоят регулярни проверки на вашата подготовка – учителката тук направи кратка пауза, част от методическия ѝ репертоар, с която тя особено се гордееше – защото почивката играе същата роля, каквато празният ред между два абзаца – би се обяснила тя. – Европейският съюз.

При все ентусиазма ѝ, младежите не проявиха особен интерес нито към заглавието, нито към картините или дори към заплахата от тестове. Някои си седяха съвсем спокойно и вяло съзарцаваха изображенията, докато други замечтано витаеха из облаците, плаващи из откриващото се през остъкления затъмнен покрив есенно небе. Учебният час не продължи още дълго – всъщност той бе с дължина едва двайсет и пет минути. Беше и последен за деня, и учениците, с бодра крачка, смях и закачки и на разнородни групички, се изстрелваха през вратата. Когато и последният излезе, г-ца Ясуи леко тропна върху малко бледозелено кръгче на бюрото си, след което звездите от стената зад нея угаснаха, приглушените досега светлини на стаята се пробудиха и стаята се видя в цялата си стерилна прелест. Украсата бе скромна, две екранни платна всичко на всичко, които сега показваха периодичната таблица на химичните елементи и Исак Нютон. По време на урок, същите пана често показваха природни картини, за да може човек понякога да усеща магията на майката Природа. Или поне така си мислеше Перо̀, училищният техник и поетът, наскоро посветил стих на г-ца Ясуи. Всъщност тя си го припомняше точно сега, докато правеше последна проверка на помещението. Единствено изгасването на лампите успя да скрие една малка усмивка.

Госпожице Ясуи!

Замечтаната като ученик в собствения ѝ час преподавателка една не подскочи и спря погледа си на чернокосия младеж, който търпеливо я беше чакал пред петдесет и седма класна стая. Беше Петер, същото момче, което беше отговорило на въпроса ѝ в миналия час. Сега той изглеждаше по-сериозен от обикновено, а сивите му очи гледаха решително учителката. Той не изчака отговор и направо заговори.

Не знаех, че ще учим за България.

Ние всъщност само я споменаваме, нужно ви е за–––

Знам, знам! – прекъсна я той, колкото нетърпеливо, толкова и грубо. –Но… Можете ли да ми разкажете повече за тази страна, България?

Разбира се, Петер, можем да се спрем по-подробно на нея, когато стигнем до Икономика и развитие на Европейския съюз.

Не, госпожице – ядосано отвърна младежът, – аз искам да зная за хората. За живота им. Какво са мислили, какво са искали. Какво са обичали.

Ясуи не знаеше какво да каже. Естествено, и преди се беше случвало ученик да прояви интерес към нещо, което не се включваше в материала. Но въпросите обикновено бяха по, така да се каже, конкретни, логични. И очаквани. А този наистина беше дошъл като гръм от ясно небе. Г-ца Ясуи беше завършила история преди две години и никога до сега не ѝ бяха отправяли въпрос, на който да не може да отговори. Тази вечер съвестта ѝ не я остави да заспи, връщайки я отново и отново на момента, в който за първи път беше казала на ученик да не я занимава с глупости, след което беше обърнала гръб и тръгнала дори без довиждане. Същата тази съвест я беше накарала по никое време да влезе в архивите на Министерството на Науката и да научи повече за Петер. Пред нея се бяха разкрили стотици забележки за лошо поведение, за неспазване на реда и какво ли още не. Оценките бяха ужасни. И тук тя усети някакво желание да помогне. Спомни си, че някога, преди години, я бяха учили за дълга, който има всеки един учител.

Сутрешното слънце завари госпожицата заспала над масата, на която подготвяше уроците си. Във въздуха над нея висяха проекции на златни корони, царски печати, каменни колони и слова на древни езици. Из боядисаната в нежни нюанси на синьо и зелено стая се разля мелодията на звън на камбанки и Ясуи рязко осъзна две неща – закъсняла беше за работа и, колкото и невероятно да беше, някой звънеше на входната ѝ врата. Тя нямаше твърде много приятели, а тези, които имаше, много добре знаеха, че всеки делничен ден от осем до два тя има занятия в 156-о училище „Д-р Хидейо Ногучи”. Няколко секунди се чуди дали да отвори, а след това скочи на крака, при което без малко да падне, отбяга до спалнята, откъдето изскочи с гребен и се втурна в банята. Междувремменно звънът се повтори. В сутрешната си еуфория чернокосата млада дама дори не провери на екрана кой е, ами направо удари по синия кръг, който отваряше входната врата. А той сякаш ѝ се обиди, тъй като плъзна вратата чак след няколкосекунден размисъл. Отвън на етажната площадка стоеше непознат мъж с огромен букет рози. Объркването не трая дълго, защото Ясуи почти на момента позна елегантната разносваческа униформа на момчетата от агенция „Заек“ и се засмя.

Госпожица Ясуи? – попита мъжът и леко се поклони. – Този букет е за Вас.

Мога ли да знам от кого? – отвърна тя развълнувана. – Благодаря!

Боя се, че господинът предпочете да остане… – и тук последва пауза, досущ като тази, която учителката имаше за своя запазена марка – анонимен.

Ясуи взе цветята, скри лице в червените им цветове и пусна едно заглушено благодаря.

Почакайте само момент – продължи куриерът и побърза да я успокои. – Не за подпис. Вземете и това, може да Ви подскаже от кого са.

Подаде ѝ малка хартиена книжка, надписана „Ботев“.

Не се срещат често в наши дни. – каза той и се завъртя – Довиждане!

***

Основана е през шестстотин осемдесет и първа година. Учудващо е колко борбен може да е един народ.

Разговаряха учител и ученик. Стаята беше пригодена за учебни цели, сертифицирана от Министерството на Науката. Тоест беше издържана в тоновете на сивото и светло синьото. Разполагаше с екранни платна, сега изгасени, и затъмнени полимерни прозорци. Един единствен елемент не се връзваше с обстановката и сякаш бе част от отделна картина и то такава, каквато ще срещнете само в някое списание за изкуство или в дома на ексцентричен видео-критик. Точно в центъра на кръглата маса, около която течеше дискусията, стоеше ален букет от рози, настанен в изящна стъклена ваза с фигурки на цветя, стар подарък от бабата на Ясуи, починала когато момиченцето било едва на три. Беше идеална за случая, носеше сякаш някакъв невероятен енергиен заряд, може би защото беше от стъкло – непотребно вече в производството, сътворено от земя – и създаваше истински уют. Особено в тандем с това богатство на природата; или живот в най-чистата му и перфектна форма, цветето.

България беше преминала през много епохи. Беше оцеляла през седем века на робство. Бе продължила да съществува и след като Великите сили уплашени я бяха разкъсали на парчета. Народът бе свикнал на врагове с мечове и ятагани. Но не беше подготвен за една по-тиха заплаха. Чуждопоклонничеството. Чуждото навлизаше с лекота. В езиците им имаше думи, които в българския отсъстваха и бяха добре дошли. Комуникацията промени света, направи го единен. България бе постигнала невероятни успехи – членство в най-големите европейски и световни съюзи и същинска интеграция с тях. След двеста години тя вече беше пълноправен щат на Европейския съюз, а с езикова реформа латинската азбука беше приета като втора официална до окончателното отпадане на кирилицата осемдесет години по-късно. Много други неща се бяха случили след това, но важното е, че днес българският беше мъртъв език.

На какво се дължи това? – попита Петер. – Хората до толкова ли са изгубили представа за величието си като народ?

Не, просто им се сторило по-удобно – спокойно отвърна Ясуи. – Не са станали по-малко грамотни, а само са си сменили стандарта, стремели са се към единство.

Че кому е потрябвало това обединение? – ядоса се момчето. – Ставайки част от цялото, ние губим себе си. Прочетете това, госпожице, вижте колко красив е бил езикът им!

По масата се плъзна малка книжка, същата като пристигналата на предната сутрин по куриера. На бузите на учителката пламнаха малки огънчета, които тя прикри, разтваряйки сборничето пред лицето си. Понечи да прочете превода на стихотворението от светлото пано пред себе си, но момчето, със силен глас, вероятно най-тържествения, който можеше да извади, изрецитира на чист български език:

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

Христо Ботев, из „Хаджи Димитър“! –възкликна Ясуи, без да се засрами от тежкия си акцент.

Как го познахте?

Слушах го вчера. Има го в архивите.

Направи кратка решителна пауза и възкликна:

Петер, аз не те приемам по този начин!

Момчето изглеждаше изненадано.

Виж, езикът ми харесва – започна да обяснява тя. – Наистина ти благодаря за розите. И за стихосбирката – тук се запъна за момент. – Но аз не те харесвам. Тоест не по този начин. Иначе наистина искам да ти помогна да намериш корените си.

Петер или нищо не схващаше, или бе много добър актьор.

Г-це Ясуи, нямам представа за какво говорите. Тези цветя определено не са от мен. И дори стихосбирката не е моя.

Сега ще ми кажеш, че не си и с български корени!

Не знам да имам такива – през смях обясни момчето, едва сега осъзнало какво се беше случило. – Един мой съсед ме запали по тази страна. Толкова ми е разказвал. И още от малък знам да чета и говоря малко български.

Съсед? Кой пък…

Нежен звук на камбанки прекъсна въпроса и Ясуи подобно тапа на новогодишно шампанско изскочи по коридора към външната врата. Само да можеше да скрие срама… Спря се пред входа и пое няколко глътки от пречистения и охладен въздух, който бълваше вентилационната система на сградата.

Вратата се отвори и от посока на учебната стая се чу веселият глас на Петер:

Жан!

На етажната площадка стоеше Жан Перо̀, училищният техник, с голяма усмивка и още по-голям букет рози.

Не смятате ли, г-це Ясуи, че винаги има място за още цветя?

Нима използвате падението на един народ, за да се сближите с мен?

Напротив, възползвам се от общия ни стремеж към знание.

Този стремеж, не е ли той погубил Вашия народ, не ви ли е накарал да потънете в океан на информация и да желаете да сте други?

Не. Погубила ни е липсата на желание да творим. Да казваме какво мислим, какво искаме и…

Какво обичаме – довършиха в дует.

В този свят на комуникации пропускаме важното. Не трябва да споделяш много, а това, което идва от сърцето ти – последва пауза, в която Ясуи се наслаждаваше на аромата на букета, а Перо̀ на госпожица Ясуи.

Да го обсъдим на по мелба? – накрая попита тя.

Само ако вземем Петер с нас. Наистина си заслужи почерпката.

Угаснали на излизане, светлините отново скриха една усмивка.