Преквалификация на клавиатурните светодиоди

Клавиатура

Най-често компютърната клавиатура включва три светодиода – по един за всеки Lock клавиш – това са именно Num Lock, Caps Lock и всеобщият любимец, незаменимият Scroll Lock (който общо взето е клавишът, над чието предназначение съм се чудил най-дълго). Освен с тези „заключващи“ клавиши, можете да разполагате още и с F-Lock (модифициращ функционалните клавиши и имащ собствен светодиод), а ако ползвате преносим компютър, най-вероятно разполагате и с още няколко светлинки (но за сметка на това могат да липсват Num и Scroll Lock).

 Идеята на заключващите бутони е да променят поведението на определени клавиши. Наричат се така, тъй като действието им остава в сила до повторното им натискане. Всекиму е направило впечетление обаче, че някои от тези бутони и индикатори съвсем не са му нужни – например за повечето хора Num Lock е постоянно активиран, а пък Scroll Lock е оставен без каква да е употреба от повечето софтуерни приложения. Или с други думи, най-често разполагаме с поне една светлинка, която си стои неизползвана.

 Рядко това ни прави особено впечатление. Лично аз дори не забелязвах някаква нередност в излишните лампички.

  И така, докато не попаднах на една любопитна опция в клавиатурните настройки на Убунту, позволяваща ми да получавам известие за текущата знакова подредба чрез избран от мен светодиод на клавиатурата. На пръв поглед това не изглежда като нещо особено. Впоследствие обаче се оказва много потребно за хората като мен, които, пишейки, често гледат в клавиатурата, а не в екрана, където, традиционно при Линукс графичните среди, клавиатурният индикатор е ситуиран в горния десен ъгъл. Всъщност ми се видя толкова удобно, че жертвах единствения си сводобен светодиод, а именно Caps Lock. И дотолкова свикнах с новата функция на индикатора, че седя ли на чужд компютър, твърде често обърквам светлината на главните букви с включената кирилица. (А това на свой ред води до още по-голямо объркване, понеже тогава понечвам да превключа подредбата и натискам левия Win, който съм свикнал да ползвам на личния си компютър. След това половин минута се пуля на Старт менюто, което е изскочило от някъде.)

 Продължителната употреба на линукски операционни системи ме накара да ги обикна и в процеса на анализ на причините това да се случи, осъзнах, че сериозни неща като по-голямата сигурност и практическото отсъствие на зловреден софтуер за мен всъщност не играят първостепенна роля. Оказа се, че множеството от улеснения, един шарен масив от дреболии, е това, дето ме влече към отворения софтуер. Това, например, че фонетичната клавиатура е нещо, с което е съвсем нормално да разполагате, когато направите свежа нова инсталация. Това, че софтуерът е на една ръка разстояние, а не ви се налага да го търсите по разни сайтове с каталози (Майкрософт няма да останат назад още дълго). Това, че най-сетне и клавишът с логото на Уиндоус ми се струва полезен. (Преди бе на второ място в класацията ми „Най-мразен бутон на клавиатурата“: както знаете, последствията от натискането му по време на игра са най-малкото неприятни. Първото място и досега принадлежи на групата от три бутона – „Shut Down“, „Sleep“ и „Hibernate“, които инженерната мисъл на някой идиот беше поставила точно над стрелките на клавиатурата ми.)

 И затова и споделям с вас тази привидно незначителна опция – в надежда повече хора да открият онези подробности, които правят софтуера и хардуера нещо повече от обикновени продукти, създадени да изпълняват определена задача и само толкова. Магията се крие в малките неща, които заедно правят нещо голямо.

 А впрочем „индикатор подредба“ не е единствената възможност за преквалификация на вашия светлинен излишък. Светодиодите ви могат да показват текущото процесорно натоварване, силата на звука или пък да станат купонджии и да „танцуват“ в такт с музиката. Не се шегувам.

Unity Makes Strength*?

Unity, Ubuntu 11.10

 

Юнити (Unity) е графичният потребителски интерфейс, използван от Убунту, по един начин или друг, вече почти две години. Мненията за него са противоречиви – докато едни го хвалят, мнозина го плюят и сочат по-добри според тях алтернативи. Или яростно спорят какво трябва да се поправи, за да може да се работи с него. Позицията на неговите създатели от Canonical пък често е необичайна.

 Знаехте ли, например, че Марк Шатълуърт, собственикът на компанията (предприемач и космически турист), решил, че лентата за бърз достъп несъмнено трябва да се намира вляво, понеже там щяла да лежи по-близо до бутона с логото на Убунту, и че по тази причина възможност лентата да може да се мести другаде била немислима. В по-късни версии логото изобщо изчезва, а лентата си остава закотвена все там.

 Моето мнение е някъде по средата. Хем харесвам Юнити, хем на моменти съвсем не. Затова в няколко реда ще изредя неговите плюсове и неговите минуси, видяни през моите очи. Най-напред ще отбележа, че съм активен ползвател на Линукс от четири години и именно Убунту е основната ми операционна система. Прибягвам и до други операционни системи (от Майкрософтското семейство) – за работа, учение или просто за забавление в облика на видео игри.

Позитиви

Към това приложение са добавени допълнителни опции < Сред плюсовете определено е възможността да редактираме преките пътища, добавяйки към тях допълнителни опции. В случая още локации за файловия навигатор. Можем да направим общ пряк път към офис пакета, а с десен бутон да избираме кое конкретно приложение да стартираме. Или пък да разделим музиката си по категории.

 Позволява на Убунту да се отличава. Съществуват стотици дистрибуции Линукс. Толкова много вкусове и цветове, а на пръв поглед всичките толкова си приличат. Убунту има за цел да се наложи, да се запомни. Създателите му искат да го виждаме предварително инсталиран на компютрите, които си купуваме. Нека да е Линукс, но защо да изберем Убунту? С какво Убунту е по-добра система? Широка поддръжка от производители, огромна общност от ползватели. Ами на пръв поглед? Какво ще види най-първо новият потребител и какво ще запомни, ако не картината на екрана, когато се включи компютърът? Юнити е уникален, Юнити е…

 Красив. Бутоните са семпли, анимациите изпипани. О, да, и в това отношение ще намеря хора, с които да поспоря, но когато страничен наблюдател види картината на монитора и чуе, че именно това е Линукс, по нищо няма да го определи като „онова странно и страшно нещо, от което разни програмисти и злобни хакери си вадят хляба, нижейки ред след ред дълги върволици от зелени знаци на черен фон“.

 Глобалното меню. Основната цел на проекта е ефикасната употреба на екранното пространство. По-малко място да отделяме на менюта, известия и ленти с инструменти, а основната част да е на разположение за приложенията. И ето в това според мен интерфейсът се справя много добре. Менютата на програмите се показват с прелитането на курсура над заглавната лента. А същата лента съчетава в себе си и всички известия. Стартираните приложения и преките пътища към тези от тях, до които бихме искали бърз достъп, са ситуирани вертикално, откъдето стандартно идва излишъкът на пространство при широкоекранните монитори.

Негативи

Настройки на Юнити

 < Настройка на Unity. В момента това става по заобиколни начини, например с помощта на заклеймената като опасна за системата CompizConfig Settings Manager.

 Затруднена навигация. Имате повече от един прозорец на дадено приложение отворен в даден момент? Разбира се, Юнити ще ги организира в групичка. Щракнете ли на иконката в страничната лента, ще изкочат онези прозорци, които не са били минимизирани. Ако прозорецът е форусиран, ще изкочат умалени всички прозорци от групата, за да си изберете кой искате да е активен. Искате нова инстанция на дадено приложение – щракнете с десен бутон на иконата му в лентата и извикайте съответната опция.

 На теория това е добре измислено, но лично аз и до ден днешен не съм го усвоил. Често тази навигация ми се струва толкова неинтуитивна, че се чувствам принуден да превключвам между програмите с Alt+Tab. За мен проблемът става още по-изразен, когато на едно приложение съответстват множество прозорци – като при GIMP или пък Matlab. Тогава искам да виждам няколко прозореца наведнъж, а случи ли се да запокитя някой някъде – иди го намери и подреди прозорците пак по начина, по който ти трябват. Юнити не дава признаци да прави разлика между отделни инстанции на програма и множество от прозорци, принадлежащи на една инстанция. Друга забележка е, че самият избор между няколко няколкото прозореца на едно приложение е стилен, но далеч не толкова удобен, колкото е при конкурентните системи и именно Windows 7.

 Поведение. Страничната лента има няколко опции за показване. Може никога да не се крие, да се скрива автоматично, да се показва, само когато я извикаме, за да не закрива прозорците или да избягва единствено приложението, с което работим в момента. Не ми отне много време да установя, че никой от тези варианти не ми допада. Чувствам се „заграден“, когато лентата е видима постоянно. Освен това, макар и красива, тя е прекалено шарена и обемна с така актуалните в момента огромни икони. Настроя ли я да се показва, когато мишката отиде в левия край на екрана, ми се налага да се примиря, че ще изкача и съвсем ненадейно – или когато искам да щракна бутон нейде вляво, или по пътя ми към бутоните за управление на прозореца, традиционно разположени в горния му ляв ъгъл.

 Е, моят избор беше „избягвай активното приложение“, а Unity нека изскача само при подходящата клавишна комбинация. Canonical съвсем логично са изградили преките клавиатурни пътища около Windows клавиша, който нормално не означава много в една Linux система. Но на мен лично техният избор не ми се хареса – понеже вече бях намерил приложение на този така удобно разположен клавиш – при мен той сменя подредбата от българска на латинска – се видях принуден да избера други, далеч по-„забутани“ комбинации. Действие, което в крайна сметка съвсем ме отчужди от новия интерфейс. Командите така и не запомних, а когато работя с приложение на цял екран, смените стават изцяло с Alt+Tab. Не знам доколко това е проблем и на други потребители, но не мога да се накарам да мисля, че за повечето Win е оставал без употреба преди срещата им с Юнити.

Заключение

 За мен Юнити е правилната стъпка в пътя на развитие. Наистина, ще ви излъжа, ако кажа, че е перфектен. Дори напротив, а към моите забележки могат да се добавят още много, например колко трудна е настройката и персонализацията му или пък, че ви е нужен определен аудио организатор, за да виждате музикалната си колекция в раздел „Музика“. И все пак ме кара да почувствам любимата си операционна система по-красива, по-изпипана, по-близка. Когато седна пред друга система, особено някоя по-комерсиална, усещам чувство на превъзходство. Е, да, аз пиша програми – и Линукският терминал с енигмата на всемогъщите си безброй команди е далеч по-основен фактор – но и Юнити се нарежда сред причините с гордост да кажа „Аз ползвам Линукс!“

*Съединението прави силата. В случая също „Unity прави силата“. Любопитен факт, между другото е, че фразата е девиз не само на България, а още на Белгия и Хаити.

Българско било да си тъпак

 Много обичат да ни принизяват до земята. Пуснете си новините на някоя „българска“ медия или пък прегледайте някой вестник. Все ще ни намерите в дъното на някой списък или пък нещо лошо ще се е случило и непременно коментарът ще е „Само в България това може да стане.“ Макар и навярно същото събитие да се е случвало, да се случва или да предстои да се случи в коя да е друга точка на света. Би могло да е в Третия свят, да, а също толкова вероятно е да е в някоя много развита страна или дори в онази държава, чиито подметки най-редовно лижем.

 Но не за това е тази статия. Тази статия посвещавам на единствената реклама, която ме дразни повече от онази на лекарството с пикочните пътища – а сами знаете колко е неприятна последната, особено гарнирана с тази за гъбичките под ноктите и то докато вечеряте. Говоря за рекламния клип на Загорка.

 Не знам за вас, но аз лично го намирам за обиден. Българско е според него да не можеш да се примириш с истината и да признаеш поражението. Българско е и да не зачиташ околните, винаги да си готов на бой за твоите лични интереси. Българинът е и този, който ще обърне гръб на цивилизацията и ще се весели в ритъма на Ориента.

 Дали в това има истина и в какво количество идва тя, може да е въпрос на дълъг спор. Но едно за мен е истина – плюем себе си в ежедневието прекалено много, за да го правим при всеки сгоден случай и в медиите.

 Необходимо условие за по-добро положение е и съответстващото нему самочувствие.

Рекламирай като HP!

снимка от откриването на инженерната седмица на BESTИнженерна седмица на BEST, откриване. Снимка © BEST

Лично аз съм голям противник на мултимедийните презентации в учебните часове. О, възможностите, които предлагат наистина са неограничени – имаме избор от какво ли не – картинки, анимации, звук и видео, а за капак можем лесно да ги пренасяме, споделяме и тъй нататък, но… Да, има едно голямо „но“.

Хората, правещи презентации за образователни и какви да е изобщо цели, в най-честия случай, (доказано от безброй мои и не-мои преподаватели и презентатори), ползват възможностите, предлагани от съвременния софтуер като чисто и просто отбиване на номера.

Виждаме неща, нахвърляни за пет-десет минути, грозни и нечетливи, с размазани и разтеглени картинки, син текст на черен фон и т. н.

Някои смятат,  че е нужно да препишат целия си нов учебник на слайдовете и после да ни го четат от там.

И лошото е, че това го правят умни и интелигентни хора, красящи имената си със звания и титли като „гл. ас“, „д-р“, „доцент“ и „професор“. Правят го хора, представители на големи български и чужди международи компании, опитващи се да привлекат вниманието на млади бъдещи специалисти към тях.

Бях на инженерната седмица на BEST, когато попаднах на един голям рекламен плакат на IT гиганта Hewlett-Packard, който гласеше

A slide presentation isn’t a dialogue. It’s a nap.

Или казано на български, презентацията в слайдове не представлявала диалог, ами най била дрямка.

Бяха прави! Дойде и техният ред да представят фирмата си, пуснаха PowerPoint творението си на екраните и… да, беше достойно за дрямка. Разбира се, то не страдаше от горните болестни симптоми. И текстът се четеше, и картинките си бяха в ред. Презентаторът обаче не се стремеше да „грабне“ аудиторията. Дори в началото се извини, че всичко било на английски – нямало време да го редактира!

Днес от тази презентация не си спомням повече от две думи, което говори за презентаторските им качества поне малко.

За да не звуча като крайно отрицателен човек, за когото всичко е черно, ще кажа, че съм виждал и много качествени представяния, възползващи се от съвременните технологии. Примерът ми ще е от същата тази инженерна седмица и най-напред ще отбележа, че става дума за най-последното от всички представяния за деня, ако това има някакво значение…

Става дума за фирма, чиито служители не наброяват повече от осем души. Занимава се с разпространие на CAD системата SolidWorks за България. И макар презентацията им да си имаше както текст, така и съвременна мултимедия в лицето на видео, те не разчитаха изцяло на нея. Презентаторът им говореше (и то не 1:1 текста от екрана), шегуваше се, беше поканил миналогодишния си победител от същата тази инженерна седмица (който щеше да бъде и жури на тазгодишното състезание), похвали се с неговите постижения, а и с тези на колегите му, а накрая всичко завърши със SolidWorks битка между пет студентски екипа от по двама души. И докато всички участващи фирми имаха право да организират свое състезание, единствено това на ДиТра можеше да се наблюдава от всички, че дори се излъчваше с прожектори на стената. Ето тази фирма ми направи най-добро впечатление в този ден!

Дори малко ме е яд, че не съм спец по SolidWorks-а.

Да излъжеш лъжците

(лого)

Магазините за мобилни телефони! Кой не ги обича? Къде другаде още от вратата те напада някой търговски представител, умиращ от желание да ти пробута лъскава играчка, комплектована с едно- или двугодиша присъда с окови и опакована в разкошна кутия, озаглавена „Super“, „Mega“ и „Ultra“ с една или две английски думички между тях за пълнеж. Получавате милиони екстри – безброй хиляди минути (към един номер), петстотин кратки съобщения (в рамките на два дни от сключване на договора, ако той е за две години) и какво ли още не! Мегабайти, Ем Ем Ес-и, мобилен Фейсбук и Туитър, гласова поща и дори Джи Пи Ар Ес! Броят на съкращенията, с които ще ви запознаят, се увеличава, усетят ли, че не знаете кое какво е. Та как ли сте могли да живеете с това невежество и без тарифен план досега?!

Ето и една история. По действителна случка.

Дядо ми е възрастен човек. Възрастта му ще остане неназована, а за насока ще речем, че е пенсионер. И то не от година и две. Още малко за него: занимава се със селско стопанство. Генерира продукция, характерна за нашия край, с която в последствие търгува. Допълнителна подробност – човекът е с далекогледство.

Е, в един слънчев ден нашият герой и мой дядо отива по работа в Дупница. Там обаче нещо го забавя и той решава да се обади вкъщи, за да предупреди, че ще закъснее. Но уви, телефонът му не ще да се свърже – сумата по сметката му е изчерпана. Няма страшно, казва си той, понеже е подготвен за случая. Носи си ваучер. Забравил е нещо по важно обаче – очилата. И какво, мислите, прави моят дядо?

Решава, че ако отиде в магазина за телефони отсреща, ще му помогнат да въведе ситните цифри от картончето в мобилния апарат. Ако дори веднъж, само веднъж, сте влизали в такъв магазин, вече знаете, че пенсионерът се намира в огромна опасност.

* * *

Служителите на Handy си потриват доволно ръцете – успели са да сключат не един, ами два договора и да пробутат още един калпав Мтел-кодиран Алкател GSM апарат. И аз не знам как са го омаяли и колко минути, кратки съобщения и телефони са предлагали, но в крайна сметка човекът, за когото са знаели, че не може да прочете текста на договора, който са му дават, подписва. И тъй като не всеки ден ги навестява такъв особен индивид, те го придумват да подпише още един договор – същата тарифа, същата продължителност, но без апарат – защото така щяла и бабата да говори с когото си поиска и по колкото желае. А пък тя вече си била имала телефон.

А дядото, след тази грандиозна глупост, все още е убеден, че е направил истински изгодна сделка и че вкъщи много ще се зарадват.

Вкъщи го чака точилката. Но няма какво да се стори, договорите си имат и подпис, и дата – 31-и септември 2011 година. Явно и служителите на Хенди са били далекогледи. Но за сметка на това хитри.

Последваха няколко седмици на разочарование, а в последствие и примирение, докато най-после някой по-млад роднина не беше решил да се подаде жалба до Мтел. За мое най-голямо учудване и същевременно радост, след известно ходене по мъки и по офиси на оператора, договорите бяха разтрогнати и двата, а многострадалният ни герой бе принуден единствено да заплати месечните такси за изминалите месеци и изговореното през тях. Алкателчето му остана за спомен – тук идва частта, където дядо ги изгъга – от Хенди не си го взеха, понеже той така и не се върна в Дупница.

Голямо разочарование оставя у мен само фактът, че тогава не запазих снимки от договора, телефона и касовите бележки, за да подкрепя написаното с кадри.

Капитал

Стремим се към равенство между хората. Раждаме се равни, казваме, с еднакви възможности, еднакви шансове, с равен шанс за успех в живота. И с тая помия ни заливат политици, теоретици и учебници, четем го по вестници. Гласуваме за управници – обещания, пожелания и гаранции, но нищо на практика. Четем за велики нации – Съединените Американски щати, Франция и Великобритания – общества демократични – равни шансове за всички. Какви шансове, за бога?!

Дами и господа, да ви напомня ли случка?

Миналата седмица в Шумен момче загуби живота си. Беше убито от луд. По слухове и спомени като дете малтретиран. Жертвата на единайсет. Детето избягало от къщи, нямало телевизор. Баща му на пръв поглед ненормален, майка му шивачка. Разведени. Колко взима на месец една шивачка, госпожи и господа? И това ли е представата ви за правда и свобода? Всеки работи и колкото си изкара. Колкото-толкова, всеки има свои възможности, всяка жаба да си знае гьола. Пишман спортист, примерно футболист, да играеш не знаеш и все пак лимузина караш, а нощите си в Софийски кръчми все прекарваш. Ти си герой? Но в чий поглед? Нямаш ли съвест? Ти си певец, депутат, политик или даже бивш цар? Не отговаряй на мен, отговори си сам – на света колко си дал? Каквото и да си сторил, достатъчно ли е то, вземи за пример момчето, което наскоро спаси давещо се дете от тъмните бесни морски вълни.

В свят, в който хората са щастливи няма крале. И ти не караш последен модел БМВ, колкото и да се стараеш, каквото и да правиш, докато на света има и едно гладно дете. Човек си, за бога, бъди човечен. Какво е удоволствието да живееш без лишение, знаейки, че деца чакат за дарение? Че може да не проходят, че може да не кажат мамо. Да ти се пригади само! Парите аз съм си ги изкарал – обидил би се някой – С пот на челото, да не съм ги откраднал! А какво ти трябва за живота? Виждаме щастието различно – любов, кариера, но не е ли човешкото въображение безгранично? „Нима не дава на хората хляб проектирането, изработката на луксозни коли?“ Да, господине, но същото можем да кажем за производството на бойни глави. Великата мисъл, всички науки – физика, химия и биология, математика и история. Накъде върви човекът? В борба за надмощие забравяме кои сме всъщност. Оръжията са за защита от лошите хора. Не сме ли ние тези хора? Защо сме разделени, каква е тази борба за надмощие? Защо сме братя, защо сме едно, но само когато членуваме в едно и също „правилно“ общество: партия, държава, съюз или религия било то? Имаме ресурси, имаме средства, не можем ли да осигурим на всяко дете щастливо детство? Заслужават ли те да тънат в нищета? Не са ли човеци като нас? Не се ли крият ум, чувства, надежди и страст във всяко едно от тях? Не са заслужили ада, който ще изживеят – „Но какво мога да направя аз? И защо точно аз?“ Ами да – защо да ти пука – когато другите си живеят живота? Родени сме егоисти. Но нека не умираме такива. Да бъдем добри. Колко ни коства? Стъпка по стъпка, дело след дело, и никой да ни не последва, далеч по-добре е от нищо.

Нали в основата на всяка революция е просто идея?